Да поискаш да станеш врабче

Ако уважавате любознателните отличници; ако в „Стани богат” го докарвате до 5000 лв, че и нагоре, с чаша пред телевизора, и изнервено подвиквате на удивително нискокултурните реални участници в играта – дали сте си задавали някога въпроса: Какво празнуваме на Коледа?

Разбира се, Рождество Христово, ще отговорят много от вас. Но какво по-точно ще рече това?… Непосилната трудност на този въпрос е накарала един умен човек, Йоан Екзарх, да възкликне: „Какво ли да река или как да го изрека? Как, по какъв ли начин да разкажа неизповедимото?”

Сцената с яслите, животните, св. Богородица и Йосиф, приведени над Младенеца, е така срасната с най-дълбоките ни културни пластове, че рядко се замисляме над реалното й съдържание; рядко или направо никога, се опитваме да си представим „неизповедимото”, стоящо зад умилителната пасторална картинка, позната ни от икони, пошли гипсови отливки и безброй коледни песнички. Ако трябва да изкажем Рождественската сцена на един друг език, може да се получи нещо такова:

Отвъд всичко видимо, вечно съществува едно свръх-разумно и свръх-добро Същество; една Личност, колкото непредставима, неописуема и безподобна, толкова и близка до всеки – защото Той присъства навсякъде и знае и най-дълбоките ни помисли. Та тази именно Личност ни се е открила като „Трима-в-Един” – още една чудна нелепица за кухненския ни разум. Отвъд всяко въобразимо време, преди още да бъде създадено самото Време, историята на целия ни познат свят е била в ума на Троицата – съдбите на всички живи същества, на мен и на теб, са се съдържали в този Разум преди хипотетичния Голям взрив. И – виж ти! – в замисъла на вселенската йерархия на скромния homo sapiens е било отредено най-високо място. Този човек, откривател на огъня, на колелото, на двигателя с вътрешно горене, съчинител на поезия, измисляч на неща, воин, престъпник, подлец и творец; това именно същество, което съм и аз самият – се е оказало възлюбен на Бога; негов абсолютен фаворит.

„Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…”  (Ако сте се мотали достатъчно дълго из Щатите, не може да не сте забелязали на някоя стена следния лаконичен графит: „John 3:16” – по нашему, Евангелие от Йоана, 3 глава, 16 стих). Да, Рождеството е свързано пряко с най-тъмните дебри на богословието и метафизиката – защото касае именно онова, което ни е най-малко ясно: вътрешните отношения между трите Лица на Единия Бог. За тях знаем само онова, което ни е открил самият Божи Син – а то не е много. Очевидно реалността на тези отношения е толкова непостижима за ограничения ни интелект, че Христос предпочита да говори за тях в образи – повечето от които се свързват с малко омърляната от употреба в наше време дума „любов”. При това, забележете, в езиците на които е писана Библията, тази дума се употребява крайно прецизно – „ерос” (полова любов) например е различно от „агапе” (божествена любов), което пък е различно от думата, изразяваща любовта между приятели. И така, между трите „Лица” на единия Бог цари съвършена, обемаща всичко и споделяна между Тримата любов. От изобилието на тази любов Бог започва да твори; от нея извира всичко; от нея тръгва всъщност историята на света.

От всички творения на видимия свят (тоест нашия свят; невидимият свят е този на ангелите) единствено на човека е дадена свободна воля. Знаем какво се случва в зората на историята: човекът се проваля. И понеже, оставен сам на себе си, човекът никога не би могъл да си възвърне райското състояние на чистота и пряко общуване със Създателя си, в същия този Предвечен Съвет на Тримата е било взето невероятно по форма и съдържание решение – едното от Лицата е приело доброволно да поеме върху себе си цялата човешка природа – казано просто, да стане човек. Как точно това неочаквано дръзко и все така невъобразимо действие на Бога възстановява достойнството и способностите на човека, заема години от академичния курс по богословие, затова няма да се занимаваме с „технологията” на Спасението (нека не забравяме, че след Рождеството има и Разпятие, и Възкресение, и Второ Пришествие – великият разказ на Библията започва в зората на времето и свършва, ами, в края на всички времена). На нас, не-богословите, може да ни помогне повече например тази притча от неизвестен автор:

Един човек гледал през прозореца на дома си измръзналите от студа врабчета. Много искал да може да направи така, че врабчетата да влязат в дома му и да се стоплят. Опитвал всякакви хитрини, за да ги примами вътре; сипвал трохи до самия праг и оставял вратата отворена, но щом се озовавали на една стъпка от прага му, врабчетата неизменно се разлетявали в уплаха. Тогава човекът си помислил: „Да можех да стана като тях! Да стана врабче – тогава щях да им разкажа за топлината и те нямаше да се страхуват да ме последват…”

„Бог стана човек, за да може човекът да стане бог” – така св. Атанасий Велики, живял през 4 век, предава същата мисъл, същият неизменен (и верен) абсурд на вярата. Рождеството ни открива именно този път – славният, но и страшничък път на християнството като начин на живот. И начин на смърт – защото заради вярата си в Рождеството мнозина, сред които и нашите собствени прадеди, са били готови да се простят с живота си – при това с надежда, не с отчаяние.

Най-големият шедьовър на руския иконописец Рубльов изобразява Троицата – три ангелоподобни фигури, седящи на трапеза, на която има чаша. В геометрията на тройното изображение е вплетено усещането за тази необяснима любов, предполагаща и водеща към  Жертвата. И когато на Бъдни вечер семействата ни насядат около масата, отрупана с плодовете на земята, между нас заструява отражението на същата тази любов – защото сме Негови подобия; носим Неговия образ в пластове на душите си, непознати и на нас самите.

Рождество е семеен празник, не защото събира рода около масата, а защото от Троичната трапеза на мълчаливата и всичко-казваща любов сме получили самия идеал за семейство; и защото в един много важен, но често забравян смисъл, всички сме братя и сестри, деца на общ Баща.

„Всичко, което наистина трябва да знам, за да се науча как да живея, какво да правя, как да се държа, съм научил в детската градина”, казва Робърт Фулъм. Всичко, което ни трябва да знаем за Бога, можем да научим на трапезата на Рождество, ако имаме детските очи, с които да видим невидимото.

Именно рожденият ден на Онзи, чието раждане бележи началото на нашето летоброене, празнуваме на Бъдни вечер. И навярно няма значение какво точно ще правим, за да го отпразнуваме – вити баници с късметчета, сурвачки и кравайчета, бъдници, „полазници” и коледуване – единственото, което трябва да имаме пред очите и душите си, е Рожденика – защото без Него няма рожден ден; няма повод за празнуване. А единственият начин да отворим очите си за Него, е да съберем всичките си вътрешни сили и да промълвим: „Ето ме, Господи”.