Сбиране на Божия бизнеселит

Чудна статия е сътворила г-жа Евелина Здравкова по повод освещаването на новия пловдивски храм “Свето Преображение” и последвалото мило архонтско тържество. Г-жа Здравкова, позната ни като автор на фундаменталния панегирик “Обич за цял живот или хронология на едно доказване” (систематично изследване на добродетелите на Пловдивския митрополит Николай и тяхната връзка с всенародната любов към Негово Високопреосвещенство), неволно е надминала себе си с последния си текст.

Главният редактор на Пловдивската православна телевизия и сайта на митрополията е отразила събитието с емоционален градус и език, достойни да влязат в бъдещите учебници по казионна църковна журналистика. В тази несъществуваща все още официално дисциплина водещите принципи ще бъдат два: 1) пълна незаинтересованост към християнската вяра с нейните евангелия, правила и прочие отживелици и 2) точно толкова пълна преданост и благоговеен ступор спрямо всяко слово и дело на църковното началство. Безразборната употреба на неясни за журналиста църковни термини е предимство при кандидатстване за длъжността “епархийски трибун”.

Но нека се зачетем в този, нека си го кажа, позорен текст. По-надолу, за по-голям разкош, цитатите от статията са в синьо – един от цветовете на Пловдивската митрополия.

Петър Манджуков (“православен християнин”, уточнява авторката още с първото изречение – да не би у някого да се породят съмнения) бил “провъзгласен” за “първия архонт на Пловдивската църква”, “след като присъстващите хора в храма в един глас признаха достойнството му“. “Присъстващите”, съдейки по заглавието, са били “бизнеселитът на България”. Много ясно, че ще признаят достойнството. Много ясно, че в един глас.

“Да пребъде делото, да се умножават благините, защото той доказа, че дара е направил за вярата, а не за прослава на себе си”, казал митрополитът за новия архонт. Интересно би било да се уточни природата на това доказателство и как е стигнало това прозрение за дълбоките движещи мотиви на оръжейния магнат до знанието на митрополита. Нали само Бог беше сърцеведец? Оказва се, че чистите мотиви подлежат на доказване пред съответния митрополит. Удобно.

“Сред гостите, уважили литургията и рождения ден на ктитора…” Ех, госпожо… За разлика от рождения ден на Манджуков, светата литургия не е събитие, което “уважаваме” с присъствието си. Лапсусът Ви изглежда незначителен, но отразява същият този умствен и душевен безпорядък, познат ни от онзи скеч в “Улицата”: “И вчера ми се обаждат, че Майкъл Джексън… защо не съм му бил уважил на рождения ден… с дъщеря ми… Димитричка”. (Камен Донев, Монолог на даскала)

Да оставим настрани всички онези “босове” и “шефове”, които авторката е изброила поименно като състав на Божия народ, надошъл “да уважи”.

“Архонт е почетна титла, дава се на миряни, които са свързани с църквата.” Тоест, миряните, Божият народ, се делят на две големи групи – такива, които са свързани, и такива, които не са свързани с църквата. Аз примерно, като не-архонт, не-бос и не-шеф (директорите на православни фондации не ги правят архонти, и слава Богу), очевидно не се числя към свързаните с църквата лица. Благодаря на Евелина Здравкова за приноса към еклисиологията. “Пловдивската църква” явно върви в комплект със съответната пловдивска еклисиология.

“В 7.30 ч. започна чинът на освещаване на църквата… В този ритуал се съдържа цялата символика, с която се изобразява Църквата […], и владиката не пропусна нито един детайл от тази церемония.” Е, как ще пропусне? “Митрополит Николай” и “пропускане на детайл” са две несъвместими словосъчетания.

Други несъвместимости обаче са убегнали от възбуденото внимание на журналистката. А те са доста по-важни.

“Много свещенници дойдоха по примера на светите апостоли в името на Господа да отправят молитви.” (Свещеници се пише с едно “н”, но нека се придържаме към оригиналния текст). Дали точно така са дошли? Добре де, нека повярваме на вдъхновението на авторката. Макар че когато онзи ден ходих в Пловдив и говорих с църковни хора там, думите “страх”, “публично унижаване” и други подобни се използваха нашироко, за да се опишат движещите сили на църковната дисциплина в тази епархия.

“Бизнесмени от цялата страна, управници, политици, общественици се присъединяваха до последно в молитвено съучастие към празничното богослужение.” Така и трябва – до последно! Молитвеното съучастие не е като криминалното; там можеш да се присъединиш и когато всичко е вече свършило.

“До владишкия трон неотлъчно стоеше основният ктитор на новата църква бизнесменът Петър Манджуков… Столове за сядане имаше и за другите 9 дарители.”

Браво, че сте се погрижили за удобството на хората. Ама какво да правим с ей това: “Защото, ако в събранието ви влезе човек със златен пръстен, с бляскави дрехи, па влезе и сиромах с прости дрехи, и погледнете на облечения с бляскави дрехи и му кажете: ти седни тук добре, а на сиромаха кажете: ти стой там, или седни тук, при подножието ми, то не направихте ли в себе си разлика между тях и не станахте ли съдии с лукави помисли?” (Яков 2:2-4)

Това последното го цитирам, защото самата авторка обича да цитира:

“Както се казва в светите книги – църквата сбира, призовава и съединява един с друг различни хора с християнско сърце, за да тържествува вярата.” Бих се радвал, ако госпожата беше цитирала конкретно поне една от “светите книги”, в която да се съдържа точно тази мисъл. Иначе “сбира” ми напомня за една реклама на бира, ама то е друго.

“Тракийци вече се кръстят с благодарност, че вече имат храм, където могат да палят свещица – скромната безкръвна жертва на обикновените хора за вярата.” Да си дойдем на думата. Основното предназначение на щедро подарения храм явно е да бъде място за палене на свещици. От кого? От “обикновените хора”, разбира се. Другите, необикновените, идват само на освещаването, за друго не ги търсете. То има ли друго изобщо? Г-жа Здравкова не е споменала да има.

“Владиката благодари на дарителите, на спомоществувателите и на всички, които са се потрудили за изграждането на храма в чест на Божията Майка. И ги обяви за “светило на Църквата”, цитирайки евангелието на Матея, че то се слага на високо, а не се крие под крина, за да служи за образец на вярващите.” Ех, свети апостоле, точно такива “светила” ли си имал предвид, точно такива ли “образци”? Нямаше ли една притча на Спасителя за бедната вдовица и нейната скромна лепта, която се оказа истинското дарение? Вдовица – архонт? Къде ти… Освен ако вдовицата не е вдовица-наследница на някой застрелян мафиот; други вдовици в тази епархия нямат никакъв шанс.

Статията завършва апетитно, с живописно и слюноотделящо описание на менюто в ресторанта, където “ранните гости” “облизвали пръсти”: “За десерт естествено беше поднесено прочутото ашуре на Тримонциум – по рецептата, пренесена с ковчега на Ной.” Прекрасен археологично-кулинарен завършек на един славен ден. Надяваме се рецептата да бъде разкрита в най-скоро време от проф. Божидар Димитров, а мощите на Ной, стиснали нетленна купа с все още ядливо ашуре, да бъдат открити най-сетне от родните археолози в подножието на някое пловдивско тепе.

Според една друга публикация, цитираща словото на митрополита, той казал (тук цитатите са в зелено, в чест на екологичния и благороден оръжеен бизнес на новия архонт, макар че би трябвало да са в червено, защото са стряскащи):

“Когато заслугите са големи, благодарностите трябва да са достойни.” Възниква резонният въпрос (ех, пак се сетих за евангелската вдовица, виноват!): с какъв аршин мери митрополитът заслугите? Явно с най-баналния – онзи, финансовия, с многото нули. Тогава, питам аз, какво правим ние с гайдите и с по-малкото нули на заслугите? Каквото и да правим, “достойна благодарност” (разбирай – титли и медальончета) няма да получим. Ядец. Радвам се, да ви кажа честно.

“Днес е велик ден! Близо 80 000 души бяха лишени от правото си за достъп до Бога. Сега можем да се поздравим с този прекрасен храм.” Оказва се, жителите на квартал Тракия години наред са пребивавали в състояние на системно нарушение на човешките си права и само милионите на Манджуков са били в състояние да осигурят “право на достъп”. И понеже стана дума за свещичките по-горе, предлагам към списъка на основните човешки права да се добави “право на свещопалене”, защото без него християнството просто се обезсмисля.

И понеже владиката все още не се е сетил (къде ти, при тази натовареност, кое по-напред?) да удостои Манджуков с едно “доктор хонорис кауза” в областта на богословските науки чрез Катедрата по богословие към Пловдивския университет, ще си позволя да изпреваря възможността Манджуков да го консултира по богословскo-духовните въпроси (той, горкият, откъм академична тежест все още е зле – само едно “член-кореспондент Екологическата академия в Киев”, каквото и да означава това). Затова прилагам за край на тази статия подбрани цитати по темата за архонтите и човекоугодието. Тия последните са като двойна звездна система – две явления, които се хранят взаимно и не могат едно без друго. А главният редактор на Пловдивската православна телевизия (по нейната собствена терминология – “босът”) г-жа Здравкова може да си води бележки, ще са й от голяма полза.

***

Приложение 1: Из Светото Евангелие (за сведение: това е част от една голяма книга с черни корици и златен надпис “Библия”, която може да бъде намерена в църковните магазини, вкл. в Пловдивска епархия)

У човеци ли сега търся благоволение, или у Бога? Или на човеци искам да угаждам? Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб (Гал. 1:10).

***

Приложение 2: Из наследството на светите отци (за сведение: това са едни хора, в чиито думи самият Пловдивски митрополит Николай би следвало да се вслушва отвреме-навреме):

Човекоугодието е грях против първата Божия заповед – защото “човека, на когото угаждаме, или на когото се надяваме и покрай това забравяме Бога, за нас се превръща в нещо като бог, вместо истинския Бог” (Св. Филарет Московски).

Начало на почестта е човекоугодието, а неин край – гордостта (преп. Нил Синайски, “За осемте духове на злото”, Добротолюбие).

Камъкът, колкото и силно да го хвърлиш, не стига до небето. Така и молитвата на човекоугодника не стига до небето. (преп. Нил Синайски)

Човекоугодникът се грижи само за едно – неговото външно поведение да бъде видяно и с това той да заслужи добра дума от ласкателя (Св. Максим Изповедник).

Каквото и да прави човек, той е длъжен да го прави за Бога. Ние забравяме Бога и тогава се появява мисълта, че това, което правим е нещо много важно. Така се появява човекоугодието и ние се опитваме да не паднем в очите на другите. Ако някой действа с мисълта, че Бог го вижда и наблюдава, тогава всичко, което прави е правилно. В противен случай, ако работи, за да се покаже пред другите като добър, той губи всичко и усилията му са напразни. Необходимо е човек да изследва себе си за всяко свое действие. Каквото и да прави, той е длъжен да го прави само заради Христос, съзнавайки, че Христос го вижда и наблюдава. В основата не трябва да стои човешкото начало. Сърцевина на всяко човешко движение трябва да бъде Христос. Ако правим нещо с цел да се харесаме на хората, то не ни е от никаква полза. Необходимо е голямо внимание. Необходимо е постоянно да се самоизпитваме – какви са причините, които ни водят в тези действия? Щом усетя, че ме води човекоугодието, съм длъжен бързо да го победя, защото, ако искам да направя добро дело и го смеся с човекоугодие, това е все едно да вадя вода от кладенец с продупчено ведро (Паисий Светогорец).

Тщеславието произлиза от коренящото се във всички хора самолюбие. Непос­редственото си начало то получава от човекоугодието – от жела­нието да се угоди на всички хора, но не заради Господа, а за да бъдем уважавани от всички, да спечелим доброто им мнение за себе си, похвали, чест и слава. Храна за тщеславието са човеш­ките почести, похвали, ласкателства, празната човешка слава, богатство, знатност, гръмко име, светски преимущества… (Св. Лука Войно-Яснецкий)

***

Приложение 3: Из официалните документи на Светия Синод на Българската православна църква – Българска Патриаршия (за сведение: това е една инстанция, чиито решения са задължителни за Пловдивския митрополит, колкото и невероятно да ви се струва това):

Устав на БПЦ, чл. 69, ал. 2:

(2) Решенията на Светия Синод, ако не противоречат на догматите и каноните на светата Православна църква, са окончателни и задължителни за членовете, клирици и миряни, на Българската православна църква – Българска Патриаршия.

Из ИЗЯВЛЕНИЕ НА СВ. СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА от 24 януари 2007 г.

[…] 2. В наградния фонд на Българската православна църква и нейните поделения – епархии, манастири и пр. не съществува званието “архонт”, то не може да бъде давано от нейно име и не се признава за българско църковно отличие.
3. Извършени удостоявания със званието “архонт” от представители на Българската православна църква са недействителни.

Бележки

Статията на г-жа Здравкова: www.marica.bg/show.php?id=84150
Сайтът на г-н Петър Манджуков: www.mandjoukov.bg