Благовещение [откъс]

Сергей Аверинцев

Водата щом се утаи,
започва да прозира дъното

Между стените голи, между четирите ъгли,
където подът е от глина, таванът – нисък; в затвора
на четирите ъгли, където властва
такава тишина, че всяка вещ
отново връща цялата си същност; където камъкът
наистина е камък, в огнището си
огънят наистина е огън, водата във ведрото –
наистина вода, а в нея – паметта на бездната,
която осени Духът,

И нищо друго погледът не вижда.

Между стените голи, между четирите ъгли
стои в молитва неподвижно Девата.
Отрекла всичко, що е плът и кръв; предел
на бързея на помислите. Да замлъкнат
всички земни чувства! Да виждаш, чуваш,
вкусваш, помирисваш и осезаваш
единственото, що остава неизменно
в изменчивите дни: верността на Бога.

Стои в молитва неподвижно Девата, закрила
с воал приведеното си лице,
светът от погледа си скрила, и погледа си – от света;
без остатък жизнената сила събрана е в ума
и без остатък умът събран е в словата
на молитвата.

Как бихме се уплашили, ако за миг дори
докоснем се до тази съсредоточеност, която не оставя
и за миг ума да се разсейва.
Ще ни се стори, че такава светлина
е всъщност смърт. Който видял е Бога, ще умре –
закон за тези, дето са от пръст.
Праотецът,
когато вкусил на греха срама, отровата,
опитал да се скрие, там, във Рая,
така че Раят да превърне във преграда,
която да го отдели от Бога;
творението Божие да стане опора
срещу самия Бог. Тъй бил изгубен
смисълът на дара чувствен: да виждаш всичко
станало предлог, за да не виждаш;
да чуваш всичко – предлог, за да не чуваш;
а пък умът ти да прескача от помисъл на помисъл,
боейки се да спре.
Напразно мъдреците
говорели за границите диамантени,
за огнени стени, за кривината
на пространството… Но онзи непознат предел,
който отделя всеки земен ум от Бога
е невниманието. Ако поискаме
със цялата си воля, веднага ще ни се открие,
че Бог е близо. Тъй близо, че за нас остава само място
да коленичим.

Но кой ли би понесъл, питал се пророкът,
изгарящия огън? Кой би понесъл онази жар
на съсредоточението? Невинният, си отговорил сам пророкът.
Но дори невинността ще стигне до това стъпало
с усилие.
Да мислиш онова,
което за плътта е недостъпно,
е нещо като смърт. Мисълта е прикована
и умът земен е разпят; това е кръстът на вниманието.
Животът цял заключен е в една-едничка точка
Като в искра пламтяща, сърцето цяло е събрано…
От побелели пръсти, от целият телесен наш състав
животът е преминал във молитвата.

Божествен кладенец.

Утихнала е струята и бистра е водата.
Първична чистота, до дъно ясна дълбина –
и стана туй, което стана:

Сред голите стени, сред четирте ъгли
яви се на затворницата в тишина,
пристъпи сякаш в нашето пространство
от непознати, други дълбини,
изволил сам да се открие –
онзи, чието име е Сила Божия;
Който откри на древния пророк
остатъка на времената
до бреговете на реката Тигър,
явявайки се в огнено подбие.
Който говореше на стареца
до жертвеника. Сила Божия.

В пространството той беше видим,
с онази видимост, що му придава мяра,
като отвес и ос, съдържайки законите,
които движат небесата и звездите.
Той беше видим
между стените голи, между ъглите четири,
и като жив кристал и огнен стълб
съдбовна бе властта на словото му
и неизбежна, и словото бе запечатано
с властта на жеста.

Говореше. Говореше на нея.
с учтивостта на небесата –
нарече я по име. Повика я със земното ѝ име,
което майка ѝ мълвеше, приведена над люлката.
Мария! Тъй, както ние я зовем
в молитвите: Благодатная
Мария!

Но странен за слуха бе този звук:
не брътвеж на устните, езика и небцето,
изпълнен с влага; не онуй дихание
от дълбините на дробовете, съгрети
от топлината на кръвта, и не шума
на гърлото,
а сякаш светлината заговори – звучене
без плът и кръв,
най-леко, със каквото само
звезда звездата би приветствала:
Радвай се, Мария!”

Речта бе пеещо сияние.

“О, Благодатна, Господ е със теб,
Благословена си между жените.”

Учтивостта на небесата? – немощен е умът:
Той, Същият, Който създаде небесата…
С устата на Вестителя Творецът
приветства Своето творение.

Нима се върна времето в зората си
неосквернена – в мига, когато съдеше Създателят
за своята земя: “Добро зело”; когато
ликуваха звездите?
Къде е земното проклятие? Къде е,
дъще Евина?
И всичко беше сложено
на острието.

О, острие на меч, разсякло
ума до дъно. Ти, която
призвана си, как би могла да знаеш,
че туй не е съблазън? Как да знаеш,
че не пастта на древна бездна
поглъща мисълта ти? Че със теб
не се глумят
отвъд познатите предели на този свят,
през границата на последната забрана?

[…]