домът бе сляпа и червена

Гумильов

Домът бе сляпа и червена,
Със остри върхове стена
И само горе виждах да блестят
Прозорците – два къса светлина
Вратата леко бутнах, знаех някак –
Тук пришълецът е добре дошъл
Така спокойно мъртвият във гроба ляга
Така навярно при бащата връща се синът.
Трептеше горе, под самия свод
Една неясна сянка – беше кораб,
Поведен през разбунени води
На сигурния кормчия под взора.
А долу множество от хора
Шумяха, пееха хвала
Пред тях четец стоеше строго
на битието с книгата в ръка
Безкрайността, като вълна
във този миг в гърдите ми се плисна
разбрах: навеки съм получил
от този миг насетне Истината.
Излязох вън. Очите ми видяха –
бе сякаш онемял светът
Предметите се мярваха пред взора,
Преди в небитие да се стопят.
И само в ослепителния изгрев
Там, де небе се среща със земя
Платната вдигна корабът неземен
И флагът му призивно заплющя.