Ш.З.О. (Школа за запасни офицери)

Тук зад бодливата тел се живее отвъд мира и войната
в островче крехко на мъжко безвремие
осезаемо женско отсъствие,
превъзмогнато отчаяние
и сдъвкани стръкчета страх

Тук видях най-бездарните картини, изобразяващи пехотата в бой.
Боят е зелено-кафяв, а лицата на всички участници – неизменно сурови.
До тях има съмнителни карти на стари сражения
с яркочервените граници на едно прекомерно издуто Отечество,
патриотично простряло туловище между водите на три морета.

Тук пазят под стража едно бойно знаме.
Страх ги е, просто се вцепеняват от мисълта,
че някоя нощ знамето ще се измъкне изпод вратата,
ще закуцука на един крак,
ще размаха пискюл за сбогом на прашните бюстове
и ще побегне нанякъде,
или пък – недай, Боже! – право в ръцете на Врага.

Тук не е като в приказка. На езика на детските книжки
автоматите в оръжейната са странни играчки,
които нощем тайно си говорят – съвсем по Андерсен.
Но приказки тук не влизат
и дулата мълчат, мазно лъщят –
чакат своите звездни откоси.

Зелените войнишки униформи, залели открай докрай плаца
напомнят на масова сцена –
хор на жабите из опера за живота в блатото.
От бетонното поле прегракнали хорове отсечено напяват:
“Здраве желаем!”
…Желаем… (желаем да сме далече оттук!)
…лаем… Лаят момчетата, вият вълчетата – злобно и гладно.
Дали от ехото треперят миролюбците?

Точно в седем един войник изхвърля помията.
Кофите са строго номерирани
и това придава известна тържественост на действието,
което в противен случай би било отблъскващо.
После войникът усмихнато храни черните казармени гълъби,
котки и кучета – малкия полк, на който сам той е полковник.
По-късно разбрах, че войникът със кофата е музикант,
и надвечер в тъмния празен салон на Културния дом свири Шопен.