усамотява се гората

Усамотява се гората
във кабинета си под склона
и тръгват бурите на пръсти,
потокът спира да говори.

Гората някога остави трън
в петичката на младостта ми
и днес не бива да играя вън,
че бликва старата ми рана.

Навярно дълго ще боли така,
че заледените капчуци
ще тропат по студените стъкла
на пролетта, за да ги пусне.

И мисля, малко ми остава.
Съня ми блед ездач прогони
Дървета към него протягат
отчаяни, мокри клони.

Пред къщата ми той ще спре.
Дали ще ме погледне във очите?
Не зная, Боже, но поне
ей тук, където ме боли, да сложи
най-лековитото пластирче –
целувка и листо от роза.