старата къща

Кога ли го срещнах? И къде ли? – не помня.
Може би винаги бил е със мен.
Но ето ни двама – седиме край огъня,
аз срещу странника с поглед зелен.

Старата къща добре ни посреща,
черпи ни с мирис на старо дърво,
казва ни: “Всичко отминало днес е неважно,
всичко неважно е вече било.”

На коленете ни, гримьорно-усмихнати
мамят ни спомени с женски тела
Чаши кристални и думи разпътни
като елхови камбанки звънят.

Вечери, утрини… Спряло е времето,
спи като куче пред прага, не гледа към нас.
Пием от чашите съмнителна вечност
зеленоокият странник и аз.

После в Иерусалим нещо се случи,
завесата в храма на две се раздра,
Някой простена и срещна смъртта си
и в земята попиха капки кръв и вода.

Въглен ли трепна в онази жарава?
Гръм ли невидим ни посети?
Как неусетно на пламък дърво се отдава,
как всеотдайно във пламък дървото гори…

Къщата пламна като ерес на клада –
на филм романтичен бездарен финал –
Още помня зеления, страшния поглед
сред жаравата – как ли бе оцелял?

Утрото идва по детски усмихнато,
мята слънчеви зайчета в черния прах.
Само димът пази топъл среднощния спомен,
натежал от умора и прояден от грях;

Моят грях, той се вие нагоре, нагоре,
носи тайните, скрити зад сълзи и срам.
Как ли тъжно люти във очите на Бога
мойто дяволско миро, моят анти-тамян…