семейно

Любовта си отива от сърцата ни пусти –
мълчешком се измъква, запретнала фусти,
Не смее дори да пророни и дума.
Май от нас се страхува. Като от чума.

Тя живееше с нас, май че беше щастлива
и деляхме поравно наема за квартира.
Бяхме силни и млади, бяхме толкоз различни –
Помниш, надявам се, как се обичахме.

Недозрели, но в презряла протяжност увлечени
ще останем все тук, но ще бъдем далече.
Някой ден ще замлъкне и влакчето в детската стая…
Душите ни няма да имат с кой да играят.

Знам, ще трепнат на времето сивите къдри
някой ден, и забравила всичко, любовта ще се върне.
(както лани се върна котаракът напъден!)
Любовта ще се върне. Ние тук ли ще бъдем?