Cats

Морето днес сериозно се разсърди
на облачето-конче (а че е конче, зная само аз),
което близна розов сладолед
и ми предрече вятър и вълнение
за утре и за неопределено време.

Но да се върнем на морето: То
нацупено се люшна от безсилие,
а после яростно изхвърли на брега
парче от мачта,
връв
и две умрели котки.

За котките, когато са умрели, общуването често е проблем.
Но скуката на летния следобед навярно ги настрои носталгично
(а аз изглеждах им напълно безучастен)
и разговорът бе подхванат с единствено достъпното им средство –
на древния език на миризмите.

„Нелепо време“, просмърдя едната,
„Напомня ми на тридесет и шеста, деветдесет и трета
и горе-долу цялото Средновековие.
Ти помниш ли морето и машините,
зелените стобори и мартенските музикални празници?“

„Ах, нощните разходки край морето!
Ах, мацките на летния Созопол!“,
застена миризливо втората,
„Напук на всяка агитация,
единственият принос, който дадохме
бе само за упадъка на нравите!
Опасността от нежалана бременност
ни правеше дори по-настоятелни…“

Усмихнах се на тънката ирония
и пак наострих нос
да доловя извивките на диалога.
А той бе продължен така:

„Всичките тези Силвии и Десита,
момичета с пъпки като съзвездия;
верността бе за тях добродетел напълно неясна.
Боговете им бяха мърляви като тях –
царе на клавишните или пък на сакса…“

Помислих си: „Не си ли фантазирам всъщност?
Тематиката явно се измести
от чисто котешки проблеми
и влезе във води общочовешки.
Това са само две умрели котки,
изсъхващи на слънцето!“

„…така си е, но дваж по-неприятна
е онази вътрешна разсъхнатост,
която често сме изпитвали“,
познаха мислите ми котките
и докато в маранята
над тях се стрелкаха мухи,
усетих, че ми прилошава
от този разговор разгорещен.
Подгонен от процесите на разложение,
повлякох крак към сигурната суша.

За миг назад погледнах –
морето и небето бяха се сдобрили
и ми се смееха,
но не със злоба,
ами ей така – приятелски!