Предизвикателствата към православните организации
За Религия.бг
Господин Сивов, името на фондация “Покров Богородичен” се свързва със светлия празник Покров на Пресвета Богородица (1 октомври). Какви бяха целите на фондацията при учредяването и и успяхте ли да ги постигнете? Как?
Създадохме фондацията през 1994 г. Повечето от учредителите й бяха открили Църквата наскоро и бяха влезли в нея с присъщия за младостта си ентусиазъм. Това последното е клише от начало до край; но и сега ми е трудно да оценявам природата на този ентусиазъм и да му дам някаква духовна категоризация. Със сигурност той беше някак болезнен – и в този смисъл не беше просто духовничарска екзалтираност. Той съдържаше не само възторзи, но и болка – за картината, която църковната действителност разкриваше пред нас. Имаше и щипка самоувереност, разбира се – най-вече в посоката, че нещо зависи от нашите усилия; че в ръцете и главите ни едва ли не са вложени кой знае какви средства и инструменти за така жадуваната от всички положителна промяна в Църквата. Сега, след десет години, мисля, всички се чувстваме доста по-негодни инструменти на Божията воля. И това ми се вижда здравословна тенденция.
Целите? Какви могат да бъдат целите на група вярващи студенти, които са решили да правят организация в България? Православно възраждане, разбира се – нищо по-малко. Във всеки устав на църковна организация ще срещнете по нещо такова. В този смисъл нашият първи устав изкова няколко клишета, които и досега виждам да се възпроизвеждат буквално в учредителните документи на десетки организации – „преодоляване на общественото недоверие към Църквата”, „православието като активна гражданска позиция и начин на живот”, „преодоляване на разрива между свещенство и миряни” и други от този сорт. Сега тези формулировки ми навяват повече носталгия, отколкото да ме намагнетизират. Служат повече за дисциплинираща самоирония, ако щете. И не защото са погрешни като постановки. Просто духът, който ги е произвел, днес е малко по-различен – като под „дух” имам предвид най-вече реалната църковна атмосфера и нашето собствено стоене в нея.
Накратко, бих характеризирал атмосферата като по-задушлива от всякога, а нашето стоене в нея – по-дълбоко от всякога. Това мнение звучи остро и изисква обяснение.
Преодоляването на разкола това лято ми се представя като типичен случай на това, което се нарича „Пирова победа” – още едно-две такива преодолявания и в България може да не остане не само разкол, но и Църква. Мисля, добре е някой да изкаже на глас това, което мнозина в Църквата не смеят да изрекат – каузата беше справедлива, но начинът опетни каузата. И още: твърдението, че „нямаше друг начин”, не е убедително. И още: лятната операция не постигна нито една от прокламираните си цели. Имотите бяха върнати – но на каква цена? Започват безкрайни (във времето и в паричен смисъл) съдебни дела. Стотици енории са буквално разтерзани психологически и духовно – а от новоназначените „служебно” (служебно?!) предстоятели се очаква най-вече да циментират юридическите и финансовите пробойни – а грижата за душите е оставена на ексцентричната им самоинициативност. Като капак на всичко, лятното възстановяване на права пръсна като с аерозол върху сетивата на всички ни в каноничната църква – и расоносци, и „обикновени” (как обичам това определение!) миряни – една особена емулсия, която гъделичка доволството ни, сладко дразни увереността в собствената ни правота, и събужда злорадство към падналия и унизения; накратко – събужда най-пошлата гордост, на която сме способни и размътва в главите ни границите между свещен гняв и злоба; между правдолюбие и фарисейство. И кой духовник ни предупреди за тази духовна опасност преди полицията да повлече онези жалки хорица по храмовия плочник? И кой ни я посочи след това – когато обществото чрез медиите си неистово изискваше обяснение и не очакваше декларации. Обществото искаше да чуе смислен анализ и беше готово да млъкне, за да се чуе гласът на Църквата. Но има хора, които забравят, че гласът на Църквата, дори когато е съборен, е личен. И че с хората не може да се общува с декларации; дори когато тези декларации казват принципно верни неща, хората няма да ги слушат и няма да им вярват. Хората искат и са в правото си да искат Църквата да се обръща към тях като към личности. А това значи тя да се обръща към тях чрез личности, тоест, с реални, живи лица, които те гледат в очите и говорят от първо лице единствено число.
Затова и намирам атмосферата в нашата църква за задушлива в духовен смисъл. И не виждам смисъл в премълчаването на проблемите и слабостите, както често са ме съветвали и продължават да ме съветват всевъзможни доброжелатели. За мен задушливостта се състои именно в тази сподавена и сподавяна необходимост да се говори в нашата църква – да се говори на глас.
Фондацията се състои от личности, които дишат този църковен въздух – и ще продължават да го дишат, защото друг не ни е даден – и именно тази конкретна Църква, независимо как се чувстваме в нея и колко мъчителен може да бъде нашият път в нея – ни води към спасението. Един православен богослов (няма да му спомена името, защото той е международно признат и уважаван богослов и едва ли би искал да бъде запомнен именно с този цитат), веднъж ми каза една мисъл за Църквата – малко дебелашка като хумор, поне що се отнася до пределите на моите способности да се шегувам със светини; той каза нещо в смисъл, че Църквата е като Ноевият ковчег – там миризмата не е много приятна, защото е пълно със всякакви животни… Но този ковчег-менажерия има една уникална способност, която връща с лихвите всичките ни притеснения от понякога лошата компания – той спасява.
За десетте години, откакто съществува фондацията, най-синтезираното обобщение на нашето възприемане от страна на част от клира и на част от миряните, е класическото българско: „Кои сте вие, бе?” Чували сме го в толкова вариации и изречено по толкова начини, че мисля, постепенно развихме някаква своеобразна алергия и днес вече почти физиологически реагирам дори на най-малкия повей на това мрачно сумтене – не толкова скептично-съмняващо се, колкото твърдоглаво-отричащо поради вродена склонност към отрицанието и панически-плашлива комплексираност.
Дали сме постигнали целите си? Наскоро фондацията беше подложена на обстойна експертна международна оценка, която беше проведена от независим екип. Очаквахме силно критичен заключителен документ, тъй като напоследък вглеждането в слабостите ни е станало особено силно. Но за наша изненада докладът твърдеше именно това – че въпреки всички трудности и проблеми, фондацията може еднозначно да се определи като успех, и то един от най-съществените успехи в църковното пространство на България след промените! Повтарям, екипът, който проведе оценката, се състоеше от абсолютно външни на фондацията хора (православни и нерелигиозни, свещеник и миряни, чужденци и българи) и хората дадоха всичко от себе си, за да бъдат колкото може по-критични. И въпреки това – такава драматично положителна оценка! Ако трябва да снижа градуса – да, смятам, че фондацията постига целите си. Но природата на целите е такава, че едва ли в скоро време ще настъпи момент, когато бихме си казали – ето, целите са постигнати на сто процента. Всъщност, именно сега при нас тече едно много трудно обсъждане (в смисъл, че изисква много вътрешна енергия) за насоките и приоритетите на бъдещата ни дейност. Използвам случая да поканя всеки, който би искал да изкаже мнението си по този въпрос, да го стори. За нас фондацията продължава да е нищо повече от инструмент за постигане на определени църковнополезни цели – и в този смисъл, този инструмент принадлежи на всички в Църквата.
Кои са най-големите трудности пред Вас при реализирането на Вашите цели?
Най-големите трудности винаги са били свързани с личния, ако щете – интимния план на нашата работа, с човешките отношения. Създателите на фондацията, а и мнозина от тези, които работят в нея, водят църковен и духовен живот, опитват се да живеят по християнски – а това винаги е било трудност; кръст. Всяка група хора създава около себе си някаква атмосфера, излъчва някаква характерна „организационна миризма”, ако щете. Фондацията не прави изключение. Трудното беше да убедим съществуващата църковна среда, че фондацията не е чуждо тяло в Църквата; че факта, че използваш в работата си компютри или мултимедийни проектори, не те прави неправославен; че тези външни неща нямат отношение към църковната ти принадлежност. Мисля, че все още за мнозина е трудно да преодолеят дълбоко насадените естетични и дори хигиенични стереотипи за това какво е Православието отвътре – и щом видят една църква без задължителните сладникави картинки по стените, без гирляндите от изкуствени цветя и старите маси с мушамите и мушнатите отдолу стари легени, тези хора изпадат в споменатото вече мрачно сумтене: „Това не е православно!”
Светият Синод на Българската Правславна Църква и християнска организация като Вашата – къде е пресечната точка? Как помага Св.Синод за осъществяване на обща кауза?
От Светия Синод не сме искали никога нищо друго, освен морална подкрепа и благословия. И когато сме ги получавали, сме били благодарни – защото, мисля, това би трябвало да е основна роля на църковното ръководство – да напътства и ръководи. Това е и смисълът на пастирството отвъд чисто богослужебните функции. Винаги сме били готови да откликнем на нуждите на самия Свети Синод, когато сме били призовавани за това – на два пъти например дарявахме компютърна техника за нуждите на администрацията на Св. Синод. Важното е, че от страна на нашите архиереи ние виждаме – и тук искрено се моля да не греша – ръка, протегната за благослов – независимо, че и сред тях има такива, които критикуват фондацията или направо не я приемат. И тук проблемът е преди всичко при нас – че не сме били достатъчно прозрачни в действията си; че не сме направили всичко възможно да информираме както трябва нашите архиереи за плановете и намеренията си; че не сме потърсили достатъчно настойчиво (и достатъчно смирено) личния контакт и личния съвет от тях. Но, както предполага и въпросът Ви, каузата е обща, на цялата Църква – дълбоко вярвам в това.
Какво е отношението на институциите към Вашата дейност? А на обществото?
Наблюдавам едно двояко отношение – от една страна, с нас се работи лесно и ефикасно, като с една нормална и добре развита нестопанска организация. От друга страна, и институциите, и обществото като цяло ни свързват с Църквата и това води до една парадоксална смесица от доверие, подозрение и суеверие, така характерна за отношението към Църквата. Често ни казват колко сме странни на фона на църковната действителност, която обикновено се характеризира с определения като „закостеняла”, „тромава”, „некомуникативна” и т.н. Чували сме, че сме дотолкова неподобни на всичко, което обществото е свикнало да вижда в Църквата, че сме изглеждали подозрителни – като някакви инфилтрирани в Православието шпиони, които само се правят на православни, за да извличат някакви собствени дивиденти или да рушат Православието отвътре. Но това беше по-рано. Днес има много групи, организации и братства в Църквата, които се състоят от млади хора и се държат по подобен начин. За всички стана ясно, че сме били предшественици на една напълно реална тенденция, а не някакви чужди тела в Църквата. Сега се радваме на обществено и медийно внимание в точната мярка – нито преекспонирано, нито недостатъчно.
Какви са най-близките задачи пред Вас? А в по-далечна перспектива?
В момента най-непосредствена задача е намирането на подходяща форма за пълноценно взаимодействие с църковната йерархия. Както ще кажа по-нататък, смятаме, че има воля от страна на нашите архиереи за едно по-непосредствено духовно ръководство на цялостната дейност на фондацията. В по-далечна перспектива голямото предизвикателство ще бъде свързано с възстановяването на мисионерското, просветното и социалното служение на Българската православна църква. Смятам, че фондацията може да играе сериозна роля в този процес.
В Гърция наскоро бе поставен остро въпросът за мястото на православните организации и за това дали те не изземат функциите на Църквата. Вашият коментар?
Този въпрос стои на дневен ред в Църквата от времето, когато изобщо започва да се развива практиката да се създават организации вътре в Църквата. Гърция има непосредствен и предимно отрицателен опит от движението „Зои”, което е започнало като типично младежко движение за обнова вътре в Църквата, за да се изроди, за съжаление, в пара-църковна организация, развиваща собствена духовна практика.
Истината е, че такива организации се появяват там, където Църквата е в криза. Ако имахме нормално структуриран и осмислен църковен живот, просто нямаше да има нужда от фондации като нашата. Всичко щеше да се върши от църковното настоятелство или от неформални православни братства. Но е достатъчен само един поглед върху състоянието и на настоятелствата (които се избират често по напълно нецърковни критерии и обслужват субективни интереси, най-често на свещеника), и на братствата – и лесно ще си отговорим защо при нас вече има толкова много православни организации. Те нищо не изземват, защото възникват на празно място, незаето от „официалните” структури на Църквата. В този смисъл, аргументът за изземването просто не е верен – не можеш да вземеш нещо оттам, откъдето го няма; не можеш да ограбиш вакуума. Но той насочва вниманието ни към същинския проблем – собствено църковната организация и нейната пригодност в едни променени условия. Но това е разговор, който трябва да се води от много ерудирани богослови, при това нелишени от известно здравословно въображение.
В края на миналия месец в Солун се проведе форум, посвете на въпросите на икуменизма. Каква е Вашата позиция по тази тема? Задавам въпроса заради отправени обвинения към фондацията в, цитирам, отстъпление от чистотата на Православната вяра и икуменически уклон Вашият коментар?
Изкушавам се да отговоря в смисъл, че на анонимни сигнали не реагираме. Анонимът е много по-страшен синдром за православния от икуменизма, защото поразява основите на самото име „християнин”. Бих посъветвал авторите на такива обвинения да имат доблестта да ги заявят открито – и не поради някакви рицарски схващания за доблест, а защото в противен случай рискуват да бъдат на своя страна обвинени (и доста основателно, според мен), в отстъпление не само от Православната вяра, но и от самото християнство. Този, който е набеден за икуменист, може все още да се позове на някакви остатъци от християнско самосъзнание, докато този, който клевети анонимно, не може да претендира за такова – и тезата му, колкото и страстна да е, олеква неимоверно. А комбинацията от морална лековатост и зилотска острастеност е най-мерзката духовна амалгама, която мога да си представя.
А иначе, отношението ни към икуменизма най-добре може да се изрази с думата „безразличие”. Мисля, че има доста по-важни въпроси (лично за мен като християнин и за фондацията) от проблемите на икуменизма. Не се чувствам компетентен по тази тема, но и нищо не ме провокира да повиша компетентността си по нея – нито за да защитавам икуменизма, нито за да го критикувам. Просто не ме вълнува тази тема и бих защитил обстойно правото си на нелюбопитство и безразличие, ако за някой това представлява интерес. Затова и не съм отишъл на форума в Солун, например.
По отношение на „чистотата на Православната вяра”: фондацията не произвежда собствено богословие. Тя издава книги на утвърдени съвременни православни богослови и съчинения на светите отци. Може да се спори кои книги следва да се издават приоритетно в България на този етап. Може да се коментира качеството на превода или други параметри на издателската дейност. Но да се говори за отстъпления – това е драматично, но несериозно. А ако развиването на социална дейност (дякония) представлява отстъпление от Православието – явно изповядваме различно Православие от това на анонимните критици. Но източниците на „нашето” Православие са ясни – това е цялото Предание на Църквата и думите и делата на Господа и апостолите. Техните източници какви са – отново анонимни?
Имате дългогодишен опит с хора в различно социално положение както у нас, така и в чужбина. Има ли различия между християните на запад и в България и ако има, в какво се състоят?
Ако въпросът ви касае динамиката на християнския живот на запад и у нас, то първото нещо, което неизбежно се забелязва в западното (неправославно) християнство, е умората. Това е една сложна умора, в която има елементи на разочарование, на чувство за някаква фундаментална липса, на усещане за обреченост. Едно от нещата, които трудно бихте намерили в протестантските общности например, е дръзновението. Другото е радостта – говоря не за екзалтираната режисирана радост на харизматиците, а за светлата тиха радост, осмисляща човешкото ежедневие, и характерна само за Православието. Възраждането на православните църкви в страните от бившия соцлагер беше за западните християни нещо неочаквано и необикновено. Никой не очакваше тази огромна енергия, този ентусиазъм, тази ревност – и в положителен, и в отрицателен смисъл – християните на запад като че ли са позабравили всичко това; техните общества играят все по-маловажна роля, храмовете им са празни. В лични разговори западни протестанти са ми споделяли, че за тях възраждащото се Православие в страни като България, Сърбия, Румъния е онзи фактор, който може да даде християнска душа на новата обединена Европа – защото техните собствени църкви комай са загубили силата си. Ние, православните, можем да бъдем новите мисионери на Европа, ако израстем до съзнанието за тази нова историческа мисия на Църквата.
У нас предстои конгрес на Православните Богословски школи, в който ще участвате. Освен това вие издавате християнска литература. Как бихте определили съвременното богословие? По какво се различава от познатото отеческо наследство?
И аз, и повечето мои приятели познахме Христос и Църквата чрез четене на книги. В този смисъл за мен православното богословие е било ключът, който ми е отворил вратата на храма. Православното богословие днес изживява небивал подем – за съжаление, България стои извън този процес. И най-характерната черта на това „ново богословие” е неговата светоотеческа вкорененост. В по-голямата си част то е просто най-новата клонка на огромното разлистено дърво на православното светоотеческо богословие и се храни от едни и същи корени с него. Разликите, доколкото ги има, са преди всичко в областта на изказа, на езика – но не и на тезите. И ако за светите отци не е било въпрос на отстъпление да използват в богословието си термини от езическата философия, осмисляйки ги по един християнски начин и така превеждайки християнската истина за тогавашния свят, защо трябва да смятаме, че днешното богословие не може да заговори с езика на днешния човек, съобщавайки му същите истини – за вечното предназначение на човека, за Сътворението и Грехопадението, за Разпятието и Възкресението? Разбира се, съществува (и винаги е съществувала) опасността това богословие да се разтвори в чуждата за него културна и интелектуална среда, да се зарази с чужди на християнството нагласи и идеи – но ако светите отци не бяха поели този риск, светът никога нямаше да научи за Христа. Днес предизвикателството не е по-малко; в някакъв смисъл е дори много по-голямо. И отново, по силата на Промисъла Божи, се намират хора, и от Изток, и от Запад, които заговарят – ясно и отчетливо – на езика на днешния човек. Това е и смисъла на самото богословстване – разбирано не като академично занимание, а като живо слово, резултат от осмислен автентичен личен опит. Ако богословието не „слови”, ако не се изговаря пред света – от него няма никаква полза.
Има ли истински съвременни богослови? Български?
Съвременните авторитети в православното богословие имат това обединяващо качество, че всички до един са спорни. Няма личност, особено живееща днес, която да не е оспорвана яростно. И това намирам за нормално. Църковният разум разпознава учителите си постепенно, понякога столетия след смъртта им. Затова и избягвам да инвестирам цялата си читателска и още по-малко духовна страст в един-единствен автор. Мога да кажа кои книги са ми подействали подчертано силно – „Старец Силуан” на архим. Софроний (Сахаров) и изобщо цялото му творчество, което е може би най-сериозният аскетичен и богословски синтез на нашето време. Харесвам някои сръбски автори – проф. Радован Бигович, еп. Игнатий (Мидич), проф. Владета Йеротич. От гръцките (които не познавам добре) мога да спомена еп. Иоан (Зизиулас), Христос Янарас, еп. Йеротей Влахос. От руските – харесвам апологетиката на дякон Андрей Кураев, есетата и поезията на Сергей Аверинцев. Към тази група ще добавя още Майендорф, Павел Евдокимов, о. Александър Мен и о. Александър Шмеман.
За български „истински” богослови може би е рано да се говори, особено ако имаме предвид имената от предния параграф. Надявам се, че богослови от този калибър вече „зреят” в недрата на нашата собствена Църква. Но не бих се изненадал, ако те се появят извън средите на институционализираното богословско образование.
Традиционно последният ни въпрос е какво е пожеланието Ви към читателите на РЕЛИГИЯ БГ?
Ще им припомня: Истината ви прави свободни. Когато, по Божия милост, ви осени чудото на вярата, не заменяйте свободата си с клишета. Не позволявайте да ви убедят, че Православието може да бъде изказвано само в рамките на (кратък) списък от псевдо-църковна лексика, изкована в синодалните канцеларии на Русия от времето на Петър Велики. Ако трябва да разкажете на свой приятел за невероятната святост на Св. Иоан Рилски, например, не се чувствайте длъжни да кажете, че той е „просиял” и че чудесата му били „дивни”. Използвайте свои думи – и бъдете уверени, че сте на прав път.
