Гарвани (при лоша видимост)

Гарваните кацат по каруцата,

някога червена, а сега – разпрегната, допряла колело

в хълбока на късния декември –

бедната, довлякла се най-после, дорисувала

своята окаляна картина.

Гарваните тук са наши,

плът от вечната ни плът,

Nevermore за тях е непознато

и ненужно, но усещам, че измамна

е походката им, черните костюми,

строгата осанка; подозирам,

че във тъмното съвсем различни са крилете им,

очите. И че тези клюнове разкъсват не по-зле.

И не по-милостиво…

(Не довършвам. Наречете го немара, или мъдрост,

или безпокойство,

но го наречете, непременно)

Пише се последната глава на книгата.

Ей така, сама се пише – неуверено,

но сурово, без илюзии. И в мъгла отегля се пейзажът,

уморен,

от умората си уморен

и от зима, твърде много зима.

После идва тихото

и гласът на гарвана, осъмнал пак,

все така – в проклятието на декември:

Тук ли съм?

Амин.

Амин.

Амин.