Защо не обичаме Православието?

За в-к Култура

К: Какво става с присъствиета на интелектуалците-християни в медийното пространство? Кампаниен жест ли е вниманието към тях?

П.С. Доколкото отношението на обществото към църквата е кампанийно, реакцията на медиите е естествена. Но това не е съществен проблем. По-важно е доколко уместен е медийният подход към Православието.

Медията е ориентирана към аудитория, тоест към маса, към условно безличен субект. Като резултат медийните послания са усреднени като интензитет и качество. Православието от своя страна е обърнато към личността, то не може да бъде пропагандирано (дори и в добрия смисъл) със средствата на медията. На практика това означава, че медията може да предаде единствено външни, несъщностни аспекти на Православието – видимости, които често са привидности. Дори когато във фокуса на камерата е добросъвестен и сладкодумен представител на йерархията, неговата изразност и външен облик се пречупват през медийния стереотип. Казано просто – става все по-трудно да се говори бавно и мъдро по основна медия, каквато е телевизията. В зората на телевизията в Англия е имало публицистични предавания, където са били канени видни интелектуалци от онова време. Когато водещият задавал въпроса си, гостът му си пълнен лулата и в продължение на половин час обмислял отговора си. Представете си невъзможността на такава напрегната пауза и на толкова много тишина в едно съвременно студио. Когато говориш за вярата обаче, тишината и дългите паузи са нещо естествено, дори необходимо, за да се събуди ритъма на истинския диалог. В противен случай се получава сурогат, разговор или монолог около, а не за истинските въпроси. В най-добрия случай медията може да предаде далечна представа за резултата от практическото християнство в конкретен човешки живот, по-скоро със средствата на документалистиката, отколкото на публицистиката.

К: Защо преобладаващата българска визия за християнството е вбита в бита?

П.С. От една страна, именно защото възприемаме християнството като визия. От друга, ние природно сякаш сме лишени от мащабни визионерски способности. В един слабоват национален проект на християнството е отредено незначително, повърхностно и маргинално място – някъде сред поувяхналия букет на националните идеали, недоосмисленото историческо наследство и мъглявите интуиции за общностен етос. Така християнството, неподхранвано от живите енергии на любовта (а то може да се обича, защото в сърцето му е живият личностен Бог), се утаява на дъното на народния живот – неразпознато дори като мит, то се разпада в бит. Ние сме комай единствената формално православна нация, която не обича Православието – просто не изпитваме любов към него, така както го обичат руснаци, гърци, сърби. Имаме го, опазили сме го, но го влачим със себе си без любов, като бездомно дете. От това Православието не оскъдява обаче – оскъдяваме и осиротяваме единствено ние.

К: Как да интерпретираме днес атеизма? Безбожен ли е българинът? Реални ли са силите на злото или представляват символически конструкт?

П.С. Българинът е всичко друго, но не и безбожен. Изобщо, атеизъм в чист вид се среща само на теория. Човекът е природно религиозно същество – то носи вярата в себе си като част от човешкия генотип. Вярата може да има различни лица, разумът може да се самоопределя като невярващ, но енергията на вярата не търпи празни пространства. Откъсната от личния Бог, тя ще метаморфозира в какво ли не – от упование в светлото бъдеще, през онова типично нашенско „аз заради децата си живея“, до допитвания до Ванга или плеядата невротизирани женици от предавания като Третото око . Разбира се, по-изтънчените умове имат свои, по-изтънчени системи от убеждения, от които уж систематично е изтръгнато всяко религиозно съдържание в името на научния и мирогледния скептицизъм. Но ако разкопаеш по-надълбоко, ще се натъкнеш я на недоразбран ню ейдж, я на източен мистицизъм, я на класическото „вярвам в себе си“. Българинът е безбожен само в смисъл, че се е откъснал от общение с Единия Бог. Но това откъсване води до пространство, което незабавно се населва от „поднебесните духове на злобата“ – класическо идолопоклонство, магизъм, психологизъм, изобщо – елементарните форми на религиозен живот, водещи до задънена улица или, при по-динамичните и творчески натури – до разрушителни стихии, за които единствено християнството има думи и начини за преодоляване. Силите на злото са реалност за християнина – реалност, несводима до абстрактното понятие за зло; реалност, която притежава собствена разрушителна воля. Все пак, за да се реализира в света, тази воля се нуждае от съработничество, така както и Божията благодат обновява човека единствено с негово съгласие и сътрудничество. В този смисъл злото е абстракция, преди да премине през сърцето на човека. Демоничната воля може да руши и да твори зло единствено чрез човека – Божият промисъл я удържа постоянно („дяволът е окован“), за да не бъде разрушен света.

К: Има ли морал отвъд дадена религиозна парадигма?

П.С. Това е много стар и много голям въпрос, на който едва ли точно ние можем да отговорим. Но във връзка с него виждаме един съществен проблем – възприемането на Православието като нравствен кодекс, свеждането му до функцията на морален коректив. Това е дразнещо-„практичния“ подход на съвременното секуларно мислене. Православието не е морал, както не е религия, както не е философия, както не е и наука или история, макар да може да се докосва до всички тези сфери, които често се опитват, чрез своите изразни средства, да го постигнат. Именно защото е жив и действен опит (в някакъв смисъл – аксиоматична емпирика, която не се подлага на анализ), християнството не се обективира чрез всички тези неща, и свеждането му до всяко от тях е отново проява на безсилието за синтез на една разпадната и обезсилена светогледна парадигма.

К: Какви са възможните стратегии за попълване на пропуските в богословската мисловност у нас?

П.С. Богословската мисловност, както и политическата мисловност, е функция на определени обществени нагласи, наследени стереотипи, интелектуална традиция (или липса на такава). И както в политиката, когато се наруши усещането за собственост на езика и проблемите, които се обсъждат, настъпва отчуждение на обществото от собствения му политически живот, а последният заживява някакъв свой самодостатъчен и самовлюбен живот, така и богословието, когато се откъсне от реалното битие на Църквата, се превръща в кабинетно занимание, в академична дисциплина, в специализирано занятие на определено съсловие. Големият руски богослов Флоровски нарича този синдром на институционализация и академизация на богословието еднозначно „пленничество“, заточение, от което то тепърва трябва да се завръща. Пътят му обратно е труден и минава през осмисляне на собствените му основания. Нашето родно богословие е все още далеч от плодотворното напрежение на това завръщане. И не защото ни липсват академичен тип хора, напротив, имаме си ги в излишък. Липсва ни жажда за богословско съзерцание в обикновения вярващ. Загубили сме тръпчивия и вълнуващ вкус на мисловния „конструкт“, който обяснява собствената ти вяра; който предава на разума ти истината, която сърцето ти вече е познало в молитвата. Това са всъщност догматите – дори думата „догмат“ е придобила отрицателни конотации.

За стратегии можем да говорим едва когато имаме натрупан силен духовен и интелектуален ресурс, който може да бъде използван по алтернативни начини, в името на споделена от всички цел. Днес сме все още твърде далеч от такава ситуация. Очаква ни огромна работа – първо върху нас самите, след това и с хората, с които влизаме в непосредствен досег. Засега тази визия е единствено възможната – създаване на „критична маса“ от хора, опитващи се да водят личен духовен живот в Православната Църква. От техните среди един ден ще излязат и богослови, и свещеници, и епископи. Ще излязат и миряни – лекари, писатели, хора от всякакви съсловия и с различни занимания и способности. И всички те ще бъдат Църквата.