Манастирско шушукане

Много манастири от кораби на спасението ще се превърнат в бездна на погибелта.

Архимандрит Лазар

Харизаха Н-ския манастир за хотел

Заглавие от пресата

Далеч от града
манастирът шушука

тихо

отварят се порти
През тях влизат:
две блудници,
трима убийци с висящи присъди – човешки и Божии,
един пиян поп (като тъмен апостол, с връзка от ключове)
и шестима богати насилници
: общо дванадесет души.

Горко им.

Влизат на тайна вечеря

Двери, двери!
Оглашените – вън!

Портите хлопват
след хора изпортени
В манастирския здрач
помъдряват еднодневките.

(А вътре: жени и вино,
Вино и жени.)

Юро-дивно е
тъмно
и юдино.

Някой неистово бие клепало, жените се смеят!
Звънки и леки създания Божии
Дванайсет килии монашески –
дванайсет извънбрачни ложета

От стените светците се втренчват
ох, как се втренчват във гостите!
Носете бои,
носете вар,
сажди носете!
Скрийте светците,
избодете очите им!
Да не гледат тъй важно,
тъй жално и влажно
От утре храмът да стане варосана гробница

По стените надраскайте имената си –
нашите нови икони
На тях ще се кланяме,
тях ще кадим с тютюн и канабис
ще поръсваме с вино за здраве
ще се молим за любов
както ние си знаем

Себе поем. Себе благословим.

Сядам на прага и слушам.
Досещам се трудно, на глътки:
манастирът шушука:
„Ваши са тези, моите де са?”

Под нозете ми праг се пропуква.

Стари-стари истории.
За монаси, живели в безмълвие
и умрели под ножа.
За монаси, които се молели тъй,
че ги виждали като огнени стълбове.
За костите им, дето изтичало миро,
(Двама били заровени
точно под прага на храма.)

Драма.

Господи, Иисусе Христе,
Сине Божий,
помилуй мене грешния.

Знам, раят долу е невъзможен
Но викове блудни и скверни песни
Кънтят пред олтара Ти
А певците ме карат да целувам расата им
(толкова лесно е!)

„Отче, благословете!”

Владико, простете.

Уморих се до смърт от словата ви
Алилуйни и лойно-елейни.
Взимам на себе си всички ваши падения.
„Помилуй ме, Боже!”, ще кажа…
Неоправдан ще си тръгна,
прошка ще ви поискам даже

Обаче

ще съм толкова лепкав от грях,
Че няма да мога да плача.

Манастирът шушука.
Шепнат каменни зидове
пропукват дървета
ляга млада трева върху стари гробове.

Утре в зори
дванадесет голи и влажни тела
ще бъдат изплюти
като костилки черешови
и ще паднат в ръцете ми, Господи,
право в ръцете ми.

Моя от моих.

Манастирът шушука.
Хортува с Небесния град.
Преговаря
за политическо убежище.
Един златен Йерусалим се плъзва над него –
облян в светлини и кънтящ в песнопения
(но всичко това – в едно по-добро измерение)

А за мене остават
приглушените вопли
на ония самотници
На жените червилото.
На живота ни грима.

А за мене остава
тази проста молитва:
да познавам греха като себе си
Но защо ли не смея да гледам нагоре –
към небето,
към вечните Трима?