Как Киприян не станал светец

Психо-техниките, разработени от някои монашески ордени и школи, често се превръщат в самоцел и оръдие на човешката гордост, лукаво скрила се под монашеското расо. Техноаскезата, еклесионавтиката, различните методи за авто-сакрализация – всички те са мощни средства за постигане на лична святост, усъвършенствани през вековете, но в основата им лежи не себелюбието, а смирението, не гордостта, а самоотричането. Ако тия последните липсват, най-много да получим сурогат на истинска духовност, карикатурно подобие на монах; фокусник, а не светец.

В дневниците на Псевдо-Киприян, монах от школата на техноаскета Евсевий[1], срещаме следните забележителни редове, станали класическо свидетелство за т. нар. “сондираща благодат”, която монахът пропилял поради безразсъдство и липса на смирение:

“…На сутринта се събудих с усещане за странна лекота. Отваряйки очи, открих, че се рея на две педи над монашеския си одър, плувайки във въздуха без никаква видима опора. Чудни са делата Ти, Господи! Разбрах, че докато съм спял, ме е осенила тъй дълго чаканата благодат и сега с мен се случва явление, подобно на онова, описано от св. Григорий Медиолански, известния монах-левитатор[2].

Опитах се да се издигна малко по-високо и главата ми чукна в тавана. О, незабравимо усещане, достъпно само за Божиите избраници!

В килията ми струеше странна светлина и когато се поогледах, открих, че източникът съм аз. Освен всичко друго, бях станал и светец-луминофор[3], като преп. Иоаникий от Никея! Светлината ми се стори малко бледа и с усилие на волята успях да я регулирам до златиста. Беше прекрасно. Направих две-три кръгчета под самия таван, излъчвайки потоци светлина. Скоро това ми омръзна и се спрях, за да помисля как да увелича ангелоподобието си. Сетих се, че много светци приживе са излъчвали небесно благоухание. Усетих прилив на нови свръхестествени способности, но резултатът беше плачевен – в килията ми остро се размириса на евтин парфюм. Разбрах тогава, че благодатта, веднъж получена, трябва да се овладява и започнах като истински одорален композитор да съставям небесното благоухание, което трябваше да се разлива от светото ми тяло (огледах си го с любов). Боговдъхновените ми усилия се увенчаха с успех – постигнах деликатен ненатрапчив аромат, едновременно приятен и освежаващ.

Денят започна многообещаващо и си казах, че с това темпо до залез слънце ще постигна съвършенство, невиждано досега. Помислих малко върху проблемите, който моят духовен подвиг ще постави пред бъдещите агиографи и иконописци. Чувството, че самоотвержено работя в авангарда на аскетичните технологии ме изпълни с отговорност и желание за риск. Бях готов за един от най-великите подвизи, описани в аналите на нашата школа – едновременното пребиваване на няколко места, което блаженият наш игумен Климент на младини владеел до съвършенство.

Концентрирах се върху усещането за собственото си тяло, после внимателно започнах да разреждам материята му, за да достигна оная тънка субстанция, в която се явил Спасителят след възкресението си и която Евангелието нарича “тяло духовно”[4]. Бях изредял наполовина, когато усетих как благодатта намалява…”

Резултатите от аскетичните напъни на Псевдо-Киприян са печално известни и служат за поука на няколко поколения монаси. Благодатта го оставила на половината път към жадуваното ангелско тяло и никога повече не го посетила. Прозрачността на плътта обаче, която бил започнал да придобива, се запазила, за да го превърне в нещастен урод – под прозрачната му кожа се виждали всичките му вътрешности и според свидетели това било отблъскваща и противоестествена гледка. Остатъкът от живота си монахът прекарал в пълно уединение и истинско покаяние. Прозрачните му мощи се пазят в криогенните камери на Трурлския манастир.