Очакване

Очаквам пролетта. Навярно твърде рано е
надеждите за лято на покрива да слизат,
но дълго аз се лутах и искам да усетя
как вятърът от север съблича свойта риза.

Омръзна ми да търся на слънцето окото,
студени глътки въздух отчаяно да дишам,
едва познал съня, да трябва да се будя,
ръцете си да топля и стихове да пиша.

Тук хладните въпроси безсъние вещаят,
от песни и мълчания гласът ми се прекършва,
а чуждото сбогуване ми спомня онова,
което тъй отдавна сам трябваше да свърша.

Че никога не стигнах до своите прибои,
но пясък от морето във джоба си намирах.
Покоят ме влече, но страшен е покоят,
а вечност не прокапва от смърт необратима.

Аз първия си вик завинаги запомних,
тъй както ще запомня последната си жажда.
Пред мене се люлеят на бъдещето дните
и няма да се спра от някакво си раждане.

В играта на живот завършихме наравно.
Сега на вечността е ред да ме споходи.
А вечността се вижда по-истински, когато
чертите са неясни, очите са избодени.

Дано поне мъглата от клоните се вдигне,
да плисне светлина по мокрите комини,
да слезе някой тук, да ме потърси поглед
и слънцето зад хълма да освети и мойто име.

Челото ми – помазано с елей от бяла пяна.
Очите – две хоругви от хляб и отчаяние.
Ръцете ми кънтят, така измамно празни –
черупки витлеемски и юдини камбани.