След грях

по устните пълзяха богохулства,
превръщаха се в пеперуди,
Отлитаха!..
Сянката ми тихомълком се измъкваше
изпод изневерилото й тяло
и тръгваше да дири бесовете
да служи с тях молебен за бездъждие.

След грях
с ръцете си неверни кръстове чертаех,
усилни кръстове…
Адамова прогнила ябълка отронваше Небето,
отровата бе мед, мълчанието – лебедова песен,
Бог – разпилени стари дългове,
а ближните – любовници и врагове.
Отричах се от недоказаната святост!
Кървящ от свобода,
копаех с нокти бездната на ада
и сетивата носеха известия за безнадеждност.

Би трябвало да съм разнищен, но не бях.
След грях обичах да усещам целостта си
ненакърнена от стрелите му –
от утрото на сладката измама
до залеза на неизбежното прозрение:
Жестока беше следващата утрин,
жестока беше мъдростта й!

След грях
оставаше единствено утехата,
че вече съм простен –
и тъжно помнех с кухата си памет
това смекчаващо невинността ми обстоятелство,
а всички коледни елхи в света
за мене ронеха горчиви, праведни иглички.