Бардовата музика е навярно най-достъпният вид музика

Интервю на Елисавета Балтова за изданието www.public-republic.com

Бихте ли разказали на читателите на Public Republic за Вашия сайт www.poetiskitara.com („Поети с китара”)? Как се роди идеята?

Сайтът е „мой“, доколкото съм го създал и го поддържам. Иначе бих искал да бъде не толкова едноличен и частен сайт, колкото сайт на общността – общността на поетите с китара, бардовете, автор-изпълнителите (singer-songwriters).

Идеята за такъв сайт ме „осени“ през 2006 г. Слушам предимно такава музика (един глас, една китара, рядко нещо повече) и покрай ровенето в чуждестранни сайтове нямаше как да не забележа липсата на осезаемо интернет-присъствие на българската авторска песен. В същото време в съвременната ни масова музикална култура има доста песни, които се знаят и пеят от всички българи – нека си спомним „Вървят ли двама“, „Младостта си отива“, „Лятото“, „Огън на брега“ и много други – все типични „бардовски“ парчета, които отразяват потенциала на този жанр.

Сайтът стартира през юни 2007 г., паралелно с първите ми собствени изяви на фестивалните сцени.

Пишете много по темата за Българската православна църква. Какво е състоянието й днес?

Драматично, но благодатно. Драматично, защото нашата църква е изпаднала в институционална и духовна криза, уникална по своя мащаб и дълбочина в целия православен свят. Благодатно, защото за тези, които все пак се опитват да живеят пълноценен духовен живот в нея, кризата (а „криза“ значи „съд“) откроява още по-отчетливо истинската й същност – на вместилище на Божията милост и слава. Искат се очи и сърце, за да се види и усети това последното, обаче. Църквата ни е болна, но жива – и този живот, според мен, е най-важното, което имаме като народ.

В днешно време според Вас съществува ли бард-култура?

Съществува, при това в цветущо здраве, поне що се отнася до останалия свят. Традицията на пеещите с китара поети е много силна в англоезичния свят – достатъчно е да споменем имената на Боб Дилън, Шерил Кроу, Джон Денвър, Пол Саймън – звездите на този жанр са десетки, изпълнителите са стотици. В Русия бардовете също са толкова много, че е доста трудно дори да бъдат чути всички. Подобно е положението дори в една съседна Румъния, да не говорим за Италия, Франция, испаноезичните страни…

В България корените на тази култура се губят доста далеч в миналото. Предполагам, че тези корени имат нещо общо със собствения ни фолклор, но и с руския романс, с френския шансон, с италианската канцонета. Днешните български бардове творят в много разнообразни направления – от песни с подчертано джазово звучене (дует „Ша-ша“ например), през етно-джаз и world music („Ире“) до филигранната акустика на Красимир Първанов (Пърси), ритъм енд блус („Мискините“) или традиционното „триакордно“ свирене, познато ни от руските бардове като Висоцки и Окуджава (Христо Граматиков). Бард-културата е състояние на духа, вътрешна нагласа – и затова не можем да я сведем до определен тип музициране; тя е уникална спойка между текст и звук, в името на едно синтетично въздействие.

Бард-културата е може би най-достъпният вид музика – буквално всеки, който пише стихове и има някаква елементарна музикална култура, може да посегне към китарата, която пък от своя страна е най-масовият инструмент. Изпятата поезия е най-демократичният вид изкуство, в него има място за всички. В същото време тя е и много трудно изкуство – защото, когато се изправиш пред публика, си сам – и всяка малка грешчица в свиренето или пеенето се усеща веднага; няма други музиканти, които да те „покриват“. Поетът с китара е най-уязвимият изпълнител. Но и връзката му с публиката е най-пряка – точно по същата причина. Заради тази спонтанност на бардовското изкуство и заради „топлата връзка“ с публиката, в много страни именно тази музика се нарича „фолк“ – народна музика в истинския смисъл на тази дума. Индустрията на музикалната пошлятина, която в България си е присвоила думичката „фолк“, няма нищо общо с исконното значение на думата. Добре е да не забравяме тази историческа, езикова и културна неправда.

Как започнахте да пишете стихове?

Прописах в гимназията. Пишех в час понякога – спомням си, веднъж брах голям срам, когато учителят ме хвана да пиша не по предмета и прочете на глас пред целия клас „творението“ ми. Но мисля, че реално започнах да се вглеждам в думите и да усещам вкуса им, докато живях една година в Америка.

Бях сам, без други българи около мен – и усещането, че българският език ми се изплъзва тихомълком (особено когато започнах да сънувам на английски) сякаш събуди в мене някакво особено настървение. Спомням си, докато бях в Щатите, често съм си рецитирал на глас преди да заспя стихове на наши поети – от Димчо Дебелянов до Борис Христов – като изговарях отчетливо всяка дума; попивах ароматите и формите на словото. Така съм запазвал нещо много важно вътре в себе си. Там започнах да пиша отново.

Кое Ви вдъхновява най-много?

В поезията – вярата, любовта, надеждата, жената, тайната на живота и смъртта – все банални неща :-). В публицистиката – може би най-вече необятната човешка глупост, ако можем да говорим за вдъхновение в този случай.

Какво обичате да правите най-много: да пишете стихове, музика или нещо друго?

Напоследък – да мълча. Да гледам нещо красиво. Да слушам нещо чисто.

Какво е успехът за Вас? Чувствате ли се успешен?

За мен успехът е усещането за вътрешно удовлетворение от нещо свършено. Истинският успех в този смисъл носи и наслада, и тъга – нещо е било постигнато, но си е отишло завинаги. Чувствам се „успешен“ всеки път, когато завърша нова песен или напиша нещо ново – независимо от отзвука. Ясно ми е, че нещата, които правя, не се вписват в масовия вкус и може би никога няма да станат „популярни“, но това е май цената, която се плаща, ако искаш да останеш верен на себе си. Другото го знаем всички – и не се чувствам изкушен в тази посока.

Веднъж един непознат човек дойде при мен след концерт и ми каза: тази и тази песен ме просълзи, сякаш е писана специално за мен. В такива моменти се чувствам наистина успял.

Слушате ли музика, докато творите? И ако да – каква?

Дъглас Адамс беше посветил първата си книга от поредицата за галактическия стопаджия на Пол Саймън и неговия албум „One Trick Pony“. Слушането на музика при мен е част от собствения ми „творчески процес“; потапянето в нечия чужда поетика и музика ме настройва на правилната вълна. Слушам много – и докато работя, и докато пиша, и докато чета, и докато пътувам. Вкусовете ми са оформени през 80-те и 90-те години на миналия век – обичам да слушам отново и отново старите албуми на Marillion, Pink Floyd, Аквариум. Обичам концептуални албуми, които разказват истории, водят те нанякъде. Напоследък слушам предимно акустични неща – сега съм на вълна Patty Griffin.

Обичате ли да пътувате? Кое Ви е любимото място?

Много обичам да пътувам. Любимите ми места са все далеч от човешките обиталища – гори, върхове, такива неща. Най-доброто пътуване за мен е това, което те води до някакво тихо място.

Специализирал сте в Америка. Искало ли Ви се е да останете там?

Много обичам (и понякога ми липсва) свободния дух, който усещах там; едно неповторимо усещане за вътрешна и външна свобода. Доколко е било заради младостта ми, доколко е било въобразено – не знам, но оставих там истински приятели и прекрасни спомени. Но не бих живял в Америка, нито някъде другаде, освен тук. Може би отново заради онзи тръпчив вкус на думите, който никъде другаде не мога да усетя, а той ме прави жив.

В коя епоха бихте искали да живеете? Защо?

Палестина, началото на християнското летоброене. Ясно защо – за да бъда там, където и когато Той ходеше по земята в плът. Няма по-тайнствен и по-важен период от човешката история, според мен.

С кое Ваше качество се гордеете най-много?

Гледам да не се гордея с нищо свое. Дали успявам, ще разбера много по-късно, уви.

Как бихте се описали с няколко думи?

Мълчалив, романтичен, доверчив, мечтателен, прибързан, (само)ироничен. Обичам смешните неща, просълзявам се от тъжни филми.

Коя е любимата Ви фраза или мисъл?

Много са, но се сещам за нещо смешно, свързано с възпрятията ни за църквата, което чух от един американски свещеник преди години и което може би илюстрира публицистиката ми: „Църквата е като Ноевия ковчег – вътре е тясно, задушно и смрадливо заради всичките онези животни… Но те спасява.“

Какви книги четете?

Последната беше „Даниил Щайн. Преводачът“ на Людмила Улицкая. Сега съм се заровил в едно томче поезия на Констатнин Павлов, чета си го бавно и с наслада. Обичам да си препрочитам и любимите книги от юношеството – романите на Стругацки, А. Кларк, К. Саймък, Ф. Пол; с една дума – фантастика от 60-те до към 80-те години на миналия век. Чета и доста православна духовна и богословска литература.

Най-голямата ценност е…

За мен – християнската ми вяра. Без нея всичко би загубило цвят и смисъл.