Baby shower

На Константин Павлов

Някъде в посърналия град
или в глуповато село
(глуповато, но безспорно добродетелно),
някъде току до мен, до вас,
или на хиляда километра
мята се във пелените си
един новороден поет.

Тясно му е, а светът е неуютен,
иска тишината на утробата,
собственият глас го ужасява –
гладен, разлютен и уязвим –
значи, ще разбира занаята.

Някъде в условната си люлка
най-накрая кротва се невръстният,
с майчина гърда или от само себе си,
(всъщност, няма никакво значение).

А край него дебнат търпеливо сенки –
духове на живите поети.
Четиринайсет хиляди невинни Ирода
около един виновен младенец.