Шеф на православна фондация превзе нета с „мискинска“ песен

– “Солени ветрове” ви довяха в Бургас преди около месец. Тогава вашата песен “Точка БГ” стана хит. Всеки, който е гледал видеоклипа е поразен от кадрите и от иронията ви за държавата, в която живеем. Какво ви вдъхнови да я напишете?

Тази песен е доста по-различна от лиричните песни, които съм писал досега. В рамките на шегата, в нашите кръгове песните се делят на две големи групи – „мискински“ и „кахърни“. Е, ако досега пишех предимно „кахърни“ (разбирай, баладични) песни, това е първата ми „мискинска“ – и се радвам, че се прие добре – както от интернет-аудиторията, която гледа клипа, така и от бургаската публика, която за пръв път я чу на живо.

Песента се роди спонтанно. Пътувах за Сърбия с кола, карах през едни такива бедни и тъжни села от двете страни на границата, притиснат с тирове отпред и отзад, гледах опашките от мургави хора пред мърлявите гишета на митниците, напуканите им пети и китайските джапанки… Всичко това се сля в някаква смътно настроение – полу-съчувствие, полу-бунт; вечната балканска орисия да плюем на всичко родно, да търсим по-добър живот някъде далеч извън нас, а после да пием и да плачем за дома. Гари, митници, граници, пътувания, чакални и много прах – повечето хора, които напускат България са водени от някаква идея за хубавото, което ги чака „там“; бягството им е „към“, а „Точка БГ“ се занимава с бягството „от“. Какво всъщност ни прогонва оттук. Радвам се, че песента сякаш успя да изрази някакви общи чувства на много хора от моето поколение.

–  “… пътят е крив, споменът – кратък

декори няма в този театър

няма къде да се умия,

а земята е само филия, намазана с хора”. Може би това би го казал всеки, който иска да сложи точка и да избяга от страната на въшките –женските и мъжките, на цървулите и на мамулите. Как се спасявате от мисълта да не емигрирате?

Нито въшките, нито цървулите, нито мамулите са същинският ни проблем. Изобщо, нищо външно – било бедност, било малокултурие, е достатъчна причина човек да се отрече от народа си, от себе си. Има нещо, което ни подяжда отвътре и от него няма спасение, дори да емигрираш на Луната. Затова и не съм мислил сериозно за емиграция – защото знам, че България е дълбоко имплантирана в мен и спасение от нея няма, слава Богу. Всъщност, само тук мога да бъда истински щастлив.

– Булгар в тази песен е „мръсна дума“. Защо? И вярвате ли, че това може да се промени по някакъв начин?

Може, разбира се – когато се променят асоциациите на външния свят за България и българското. Когато светът започне да вижда не косматите гърди на гърди на Бай Ганьо и „България“ престане да се асоциира с имена на футболисти, чалга и мръсотия. Топката е в нас обаче, не в света.

– Юрист сте по образование, но работите като директор на православна фондация. Кое е общото между правото и Божието слово?

Правото дава усещане за йерархичност и подреденост, за справедливост и защитеност в обществото. Божието слово също дава всички тези неща, и много други, на отделния човек.

– Като директор на фондация „Покров Богородичен“ е нормално вашите песни да са вдъхновени от библейските персонажи и сюжети, да славите Господ и фанатично да заклеймявате грешниците. Когато ви чух за първи път на фестивала в Бургас обаче разбрах, че не сте трубадур на Бог и не само Божията любов движи перото ви. Имал ли сте конфликт с църквата заради някои от текстовете си?

Не мисля, че християнският мироглед предполага фанатизъм и заклеймяване. Не се изживявам като трубадур на Бог и ако само Божията любов движеше перото и думите ми, щях да съм съвършен, а към мен да се обръщат с „Учителю“ или „отче“. За добро или зло, съм меко казано несъвършен; такива са и песните ми. Опитвам се да бъда честен, когато ги пиша и да уважавам публиката, когато ги изпълнявам. Не мисля, че мога да имам конфликт с църквата заради песните си. Песните ми нямат претенциите да бъдат пети в храма, нито да изразяват догматите на християнството. Не пея някакви свои тропари и кондаци, които да се опитвам да представям за църковни, а обикновени авторски песни, които отразяват единствено собствения ми вътрешен свят.

– “Последният пророк” звучи като реквием за света, в който живеем. А гадателят от вашите стихове се “взира от хълма с най-хубавия изглед към Апокалипсиса”. Той сякаш е същият като този, който днес предвещава “края на всеки грях и всяка добродетел”. Много ясновидци виждат 2012-та година като последна. Вие как си представяте бъдещето?

„Последният пророк“ е песен, която софийският поет с китара Красимир Първанов написа наскоро по едно мое стихотворение. Образът там е обобщен образ на хората, които виждат в християнската вяра единствено възможност да утвърдят собственото си его, като довеждат до абсурд идеята за керигма, за проповед, замествайки благата вест за Разпънатия и Възкръсналия с едно осакатено послание за страх, наказание и обреченост. Хора, които първо мразят, после говорят, а най-накрая мислят и чувстват. Имах възможност да срещна доста такива хора в църковните среди по повод на работата си във фондацията. Най-общо казано, „последният пророк“ е образ на човек, за когото любовта е престанала да има значение в отношенията му с Бога и хората.

„Пророчества“ като това за 2012 година е имало открай време. Християните знаят много добре, че това са лъжепророчества, за които сме предупредени от Самия Христос. Предпочитам да вярвам на Него, защото, за разлика от „ясновидците“, не ме е лъгал за нищо.

– Пророци има дори и в храма. Софийският свещеник Димитър Ценов например е станал известен с феноменалните си качества. Той дава пророчества и разваля магии. Нормално ли е православната църква да става терен за магьосници и екстрасенси?

Не, това е извращение на християнството и следва да бъде назовавано с истинското му име – бесовщина. Надявам се църковното ръководство да отрязва своевременно, твърдо и решително подобни прояви от живото тяло на църквата, защото те са много вредни.

– В разговор с Пламен Цолов в предаването му “В търсене на истината” вие споделихте, че не сте наследили вярата си отникъде. Намерили сте я, и то далеч от България. Къде и как?

Не съм наследил вярата си в смисъл, че в семейството ми нямаше и намек за християнската вяра. Не съм се чувствал „традиционно православен“, защото съм нямал никакви, дори и минимални основания за това. Повярвах в Христос, по Божие допущение, в неправославен контекст и пътят ми към Православието продължи година-две. Истинското ми „въцърковяване“ (тромав термин, но засега не разполагаме с по-добър) стана в Америка, в една руска православна енория. Там бях около година. Почувствах се приет, част от истинска християнска общност – нещо, което в България и до днес е труден и често мъчителен процес за много хора, което тепърва пристъпват прага на църквата.

– “Не искам да премествам планини,

но Господи, за вяра ти се моля,

която тихо в мене да ръми,

да напоява ум, сърце и воля…”

Това е част от вашата “Молитва”. Ако сега застанете пред Бог какво бихте Го помолили?

Опитвам се да заставам пред Него ежедневно. Молитвите на вярващия човек са най-личната му сфера. Това е трудно споделяемо, но все пак – призовани сме да се молим непрестанно, за всичките си нужди, съмнения, тревоги, проблеми. И да благодарим за всичко, което получаваме. В този непрекъснат разговор всъщност се случва нещо много важно – дистанцията между човека и Бога неусетно се скъсява; от тази близост човешката душа се пречиства („избелва се като сняг“, както се казва в псалмите), преодоляват се грехове, лекуват се рани; с една дума – човек расте и върви към Бога.

– Преди месец покорихте Бургас с “Точка БГ”, сега се готвите за Ловеч. Там с какво ще участвате?

Смятам да представя няколко напълно нови песни, които написах през последните месеци.

– “Есен” е една от най-тъжните ви песни, включени във вашия трети албум.

“Тези есенни дни са прозорци на кораб,

който тихо изчезва в красивия залез.” Мистиците казват, че животът е като перпетууммобиле. След всеки залез има изгрев, след есента – зима и пролет… и след всеки край – начало (прераждане). Ако сравним пролетта с раждането, вярвате ли, че в прозорците на нашия кораб може пак да засияе красивия изгрев?

„Есен“ е песен за приемането на неизбежното отплуване на кораба на младостта и живота и намирането на утеха в красотата на това отплуване. Вярвам, че зимата не е край, да. Но за разлика от източните мистици, вярвам също, че новото раждане не е част от безкраен (следователно – отново безсмислен) повтарящ се цикъл, а съвсем друг, нов живот, който ще ни даде Вечността.

– Какво би казал бардът Пламен Сивов за личността Пламен Сивов? Какъв сте на сцената на живота?

За това как стои артистът на сцената питайте публиката, не артиста. Надявам се разликите между двете „роли“ да са минимални. А най-добре – да няма никакви роли, човек да бъде себе си във всичките си занимания. | Валентин Илиев, вестник „Солено морско“