Асамблея „Знаме на мира”
„Вкарвай в организма си топла храна и различни мезета”. Това е вдъхновяващото послание на плакат в работнически стол от един разказ на Илф и Петров. При това столът е мръсен и неугледен, „високо горе на тавана свети слаба електрическа крушка, а вилиците са приковани за масите с верига, за да не ги откраднат”.
„Категорично осъждаме и се противопоставяме на всяко подстрекателство, насочено против религиозния и етническия мир в страната” – това е част от съвместно изявление на Светия Синод на БПЦ и лидери на „основни вероизповедания” от 28 март тази година.
Кое е общото?
И двете послания казват нещо тривиално, ноторно известно и принципно вярно. Хубаво е да вкарваш в организма си топла (на казармен език – „котлова”) храна. Хубаво нещо е етническият мир. Нещата стават абсурдни и смешни обаче, когато огледаме контекстите, в които се издигат тези вдъхновяващи лозунги.
В случая с православно-католическо-протестантско-мюсюлманския лозунг, разтегнат на цяла страница като рахат-локум, контекстът напомня с нещо на мърлявия работнически стол – последното нещо, което можем да кажем за пораждащата лозунга атмосфера е, че е приятелска. Последното нещо, което можем да кажем за домакините е, че традиционно са проявявали загриженост и усърдие в посока „сите българи заедно”, разбирай конструктивна диалогична нагласа и желание за заедност спрямо протестанти, католици и мюсюлмани.
Нека да започнем с източника на идеята за това изявление. Официалната формулировка „по инициатива на Светия Синод” ни изкушава да си представим следната жива картина:
Заседание на Синода. Н-ският митрополит N. иска думата и угрижено споделя, че е силно разтревожен за етническия мир в страната. Архиереите кимат кахърно и одобрително – трябва да се направи нещо, защото мирът явно се крепи на косъм. „Без нашите братя-мюсюлмани нищо не бива да предприемаме”, продължава аргументацията си N. „Ако излезем само с позиция на Православната църква, както сме правили досега, това е крайно недостатъчно. Кого още да поканим?”
Тук всички се оживяват. „Католиците – задължително!”, вдъхновява се един. „Папата нали и той е за мира”. „Протестантите – те са толкова много църкви, я да вземем да ги поканим всичките!” В настъпилата весела суматоха някой подхвърля „мормоните, кришнарите и мунистите”, но след кратка дискусия, състояща се в това, че тия последните я имат, я нямат още 100 години и следователно не са имали време, горките, да станат традиционни вероизповедания, предложението се отхвърля. Впрочем, някой се сеща да обвини и петдесетниците в недостатъчна традиционност, но тук се изтъква железният аргумент на техните успехи сред циганското население, което пък има отношение към етническия въпрос и свързаният с него мир. С това обсъжданията приключват и се започват сложни дипломатически совалки между Светия Синод, Главно мюфтийство, папската нунциатура и Евангелския алианс за уеднаквяване на позициите…
Ще спра дотук с тази кощунствена за мнозина идилия, за да ви призная направо: не вярвам в стихийния икуменизъм на Синода. А че това, което се случи на 28 март е именно икуменизъм, в това нямам и капка съмнение – общите становища по обществено значими въпроси са основен мандат на всички национални икуменически платформи, свързани със Световния съвет на църквите. Нещо повече – тези общи становища се разглеждат като проява на „висша и зряла форма” на икуменизъм и обикновено се предшестват от дългогодишно сътрудничество в областта на социалното дело и богословския диалог. Нито към едното, нито към другото е показван досега какъвто и да било афинитет от страна на църковното ръководство. Виж, съвместните молитви (в Порто Алегре преди месец) и общите декларации се оказаха за БПЦ възможни и безпроблемни. Кой знае защо, тъкмо тези две неща (общи позиции по етични и социални проблеми и съвместни молитви) са камъкът за препъване на много други православни църкви по неравните икуменически пътеки, докато сътрудничеството в социалната сфера и богословският диалог обикновено се преглъщат някак по-безболезнено.
Работя в организация, към която години наред бяха отправяни полугласни критики за „използване на неправославни финансови източници” (разбирай – използване на протестантски пари за православни социални и образователни проекти) и за „поддържане на икуменически контакти” (разбирай – работните срещи с въпросните неправославни дарители). В същото време, „финансови източници” от полутъмния бизнес на мутри, стари комунистически пари, банки с ортодоксални имена и организации, свързани с руски петролен бизнес, очевидно не крият в себе си рискове за бдителната православна съвест. Доларът и левът, оцапани с кръв от престъпления или подозрително пахнещи на наркотици и проституция, често се приемат безрезервно и дори с показна благодарност, но виж – лутеранското евро, което някоя възрастна женица е пуснала в касичката на безвъзвратно опустяващата си църквица някъде из германските провинции – това е вече осъдително и недопустимо. Това е заплаха за православната ни идентичност и предателство към Църквата. И съвсем доскорошната „партийна линия” го определяше еднозначно като осъдителен икуменизъм.
Смени ли се „партийната линия”, кой я смени и защо?
Как да класифицираме и къде да подредим в православния си мироглед този последен неочакван изблик на толерантност, диалогичност и загриженост за мира от страна на нашите архиереи на фона на реалната ситуация в страната и реалните нужди и проблеми на църквата и обществото ни?
Силно съм затруднен да възприема призива за опазване на етническия мир – най-вече, защото от години тезата, че той е застрашен по някакъв начин, е била лансирана единствено или от политически партии (ДПС), или от отделни политици, които са черпели от нея някакви свои си ползи. Изказаното пределно общо и обобщено съждение от страна на църквата, че мирът трябвало да се опазва, изглежда изковано по-скоро в някоя партийна централа, отколкото в недрата на (несъществуващото) междухристиянско и междурелигиозно сътрудничество у нас. И ако обърнем внимание на светкавичното поздравление от страна на президента по повод на изявлението (почти като в стария виц за получените искрени съболезнования от КГБ преди още тъжното събитие да се е случило), и ако се сетим за предстоящите президентски избори, ролята на ДПС в тях за този конкретен президент и прочие интересни нещица от динамичната ни политическа действителност, ултра-икуменическият акт на Синода ще може да бъде достоверно позициониран на единствено обяснимото си място – в политическата сфера и в предизборната ситуация, където на църквата за пореден път е определена обидната поддържаща роля на мажоретка.
В сградата на Светия Синод беше устроено „кощунствено подобие” на международната детска асамблея „Знаме на мира” – кощунствено, защото този път не деца, а старци бяха принудени да редят умилителни словца, предназначени да покажат миролюбивост пред непознати и анонимни, но страшни войнолюбци.
Нямаше ли да е много по-честно, ако Синодът открито изкажеше симпатиите си към г-н Първанов и толкова ли беше необходимо това „изпадане в стремглавост” (по „Суматоха” от Радичков) и свикването в пълен състав на онези, с които църквата ни от години най-последователно и демонстративно не желае да има нищо общо (виж например последното разграничаване от прожекцията на филма „Исус” за деца) – само за да се изкаже по завоалиран и мъчен за разгадаване начин една (може би оправдана, а може би не) политическа подкрепа?
Ако 1) Светият Синод иска да взема отношение по важни обществени проблеми и 2) намира за целесъобразно да прави това в сътрудничество с другите вероизповедания, защо тези два принципа не се прилагат за други, много по-значими (и реални, а не въобразени) болезнени въпроси? Например: корупцията, трафикът на жени, престъпността, моралният упадък, абортите, евтаназията, смъртното наказание, европейската интеграция, възхода на национализма, наркоманиите, проституцията, порнографията? И ако въпросният дневен ред на синодално-мюфтийско-пасторските реакции и занапред ще се диктува от извивките на предизборната борба, трябва ли да очакваме в близко бъдеще общи позиции на вероизповеданията по темите: боклука на София (за да угодим на сегашния софийски кмет), единството на десницата (за да сме добре със СДС) и циганската престъпност (любимата тема на Атака)? Списъкът може да бъде продължен и гарниран с още будещи смях възможности, но кое е истинската смешка във всичко това?
Оказа се смешно лесно точно този Синод, който стоеше на най-антиикуменически позиции от всички поместни православни църкви през последните десетилетия, да бъде мотивиран/накаран да се заеме с активна икуменическа дейност. Това, което Световният съвет на църквите не успя да постигне чрез срещи, богословски стипендии, общи православни изявления и изобщо – чрез метода на убеждението, нашите политици постигнаха само с щракване не пръсти, образно казано. И без да си дават дори сметка какво всъщност правят. При това, забележете – църквата ни се зае да изковава общи становища не просто в сътрудничество с други християнски общности, а с религиозните лидери изобщо – а това изпраща икуменическият диалог в страната в сфери, за които ССЦ не би могъл и да мечтае и които доскоро бяха запазена територия комай само на „ултра-икуменическата” Вселенска патриаршия и на пан-икуменическата организация „Религии за мир” със седалище в САЩ, от която и самият ССЦ неприязнено тръпне. И не е никак случайно, че под приетия усреднен, неказващ нищо конкретно текст, спокойно и с чиста съвест биха се подписали които си пожелаете „миротворчески” групи и организации – например, „Професорите за мир” на „преподобния” Мун – ако някой архиерей-миролюбец и етнозащитник утре реши да вдигне летвата на синодалната толерантност и диалогичност още по-високо. Или да я свали по-ниско – зависи от гледната точка.
Без да са чували думата „икуменизъм”, повечето наши политици биха искали да влезем в Европа с една „модерна” и „диалогична” църква, като част от един общ лъснат имидж на България. И първите плодове на това желание са налице. Очевидно църковното ръководство ще се вслушва внимателно в артикулираните или прошепнати на ухо политически поръчки. А за вярващите навярно ще остане тъжната и някак пошличка утеха на съмнително-православния принцип „там горе знаят най-добре”, на иначе правдивата и красива идея за единоначалието, послушанието и църковната дисциплина. Но когато в църковния организъм започнем без предупреждение внезапно да „вкарваме топла храна и различни мезета” в ударни дози (виж началото на статията) и с прекалено голяма дори за нашите разтегливи и свикнали на какво ли не уста лъжица, реакцията на същия този организъм може да бъде и грубичкото, но поне откровено Алеково „на маймуни ни направихте”…
