Чичо, защо кашляш?
То не било сода бикарбонат, било пудра захар, казаха митничарите. (Сигурно си спомняте този ста-а-а-р скеч с Тодор Колев). Писмото до Вселенския патриарх не било толкова колективно, колкото изглеждаше при първата му публикация в сайта на Патриаршията (нашата, не Вселенската). Някои от онези, дето уж го били подписали, се обадиха: Не сме го подписвали ние! Кой го е подписвал, почваме да викаме всички вкупом и поглеждаме с едно око към споменатия вече сайт. А оттам ни казват най-официално: Откъде да знаем ние кой го е подписвал, на нас ни го пратиха по електронната поща от Истанбул, тях питайте. От Истанбул обаче не казват нищо – същото нищо, каквото казва и посоченият за главен автор на писмото Митрополит Симеон.
Не е митрополит, а бивш митрополит, контрират от Синода и посочват черно на бяло решение по въпроса, с печати, канони и всичко. От Западна Европа обаче нашите сънародници се провикват енергично: Митрополит е, ка щяло! И пак – канони, печати, отворени писма, отговори на писмата, мнения, после особени мнения, и даже съвсем особени мнения по повод на особените мнения. И всички документи неизменно започват и завършват с “Христос воскресе!”, братски лобзания и радости “за цялото православно изпълнение”.
Цялото в синини от поредните лобзания, православното изпълнение, “притч” или там както се водим, чевръсто се нареждаме по групички и започваме да викаме един срещу друг. При това си менкаме плакати с един и същи лозунги: “Нарушихте каноните!” и ги размахваме – всеки срещу другите. “Искаме си дядо Симеон!”, “Долу дядо Симеон!”, “Браво на Синода!”, “Долу Синода!”, “Ще ви съдим!”, “Отиваме при Вартоломей!” и други подобни допълват пейзажа.
Турски гамбит, пардон, Константинополски. Ако главните действащи лица в спектакъла от последните месеци минеха през един хубав кинаджийски грим, цялата сцена “Чаят при Лудия Шапкар” от “Алиса в Страната на чудесата” можеше спокойно да бъде заснета, без да се прекрачват строгите църковните граници. Такова едно канонично чаено парти щеше да се получи, за чудо и приказ.
Само дето в истинската книжка за Алиса главата за чаеното парти свършва ей така – красиво:
Алиса почна да гризе от гъбата (скрила си беше малко в джоба), докато стана около тридесет и пет сантиметра висока. После мина през тесния проход. И сетне — намери се най-подир в хубавата градина, сред ярките цветя и хладните водоскоци.
Можем ли и ние?
