Реквием

От последните къшеи българско мое небе,
там, където държал е бесът месечината в зъби,
тишината се спуска над вечното старо селце
и аз стискам клепач, за да види по-ясно умът ми

как пустее мегданът пред кухото сляпо око
и пред мокрия нос на дръгливото ничие куче.
Вече няма да има мегдан, дето няма хоро –
всеки сигурно сам си танцува, където се случи,

всеки някъде свири и пее, или сам си говори дори,
но какви ли мелодии, думи и речи какви – аз не зная.
Виждам ялова мида, и дъно, и сухо море.
Бисер няма да бъде отгледан, и пошла утеха това е.

“Погалѝ си селцето, Боже наш, тъй както се галят деца…”,
но се сепва духът ми, вретище виновно намята.
Нямам право да моля от никого нищо сега –
нито постих, ни бдения върших, нито спах на земята.

От последния къс непокръстено ново небе,
там, където предъвква бесът месечината тежка,
някой вдига ръка – не да стреля от упор във мъртвото мое селце,
а от милост и прошка да избърше сълзата човешка.