Символни войни

Сетих се за тези неща покрай световната истерия с карикатурите на пророка Мохамед. През последната седмица станахме свидетели на това как едно събитие излетя от секцията „любопитно” на новинарските агенции до категорията „топ новина” и повод за международен скандал от най-висок и застрашителен порядък.

Една мюсюлманска организация, Арабската европейска лига, реши да „отвърне на удара” в тази възможна само в нашата епоха символна война. Арабски карикатуристи произведоха серия карикатури, от които на нормалния европеец би следвало да му се изправи косата: на една от тях Хитлер лежи в леглото до младо момиче, очевидно след сексуални забавления, и казва: „Ане, не забравяй да напишеш за това в дневника си”. („Дневникът на Ане Франк” е едно от най-покъртителните свидетелства за Холокоста и погромите над евреите през Втората световна война). Находчиво? Скандално? СМЕШНО?! „Понеже стана дума за свобода на словото и правото на твореца да прекрачва границите, вижте, че и ние го можем”, пишат арабските художници в сайта си. С вашите камъни – по вашите глави.

Реакцията на арабите беше предизвестена – и скандална, да, но не заради безчувствения си антисемитизъм. Запитах се: защо мюсюлманите избраха за ответния си удар имено Холокоста и евреите, а не (както мнозина биха очаквали) – християнството и неговите свещени символи?

Отговорът: защото от това второто никой нямаше истински да го заболи.

Още един отговор: защото и най-талантливият мюсюлмански карикатурист не може да постигне онези „висоти” в подигравката с християнските символи, които са постигнали самите християни през последните десетилетия. Не се сещам за мерзост, изказана чрез слово и образ, която би изненадала претръпналия западен християнин – пък и нашего православнаго брата.

Демокрацията от последните 15 години ни наби в главите принципа за свобода на словото толкова дълбоко, че се сещам за българската мъдрост: „Кой ти извади окото? Брат ми. А, затова е толкова дълбоко извадено”. Превърнат в тоталитарна идеология, абсолютизиран до абсурд, този принцип мутира в собственото си отрицание. Както и всички други права и свободи, и свободата на словото опира в острия ръб на личната неприкосновеност на Другия – и ако милиони хора по света се чувстват засегнати, унижени, обидени от нечии „свободни” упражнения на територията на свободното слово, същите тези демократични принципи би трябвало да защитят правата на тези хора.

Стигнахме до там, мюсюлманите да напомнят на нас християните, че гаврата със свещеното предизвиква болка и гняв. Напомниха ни го the hard way, по трудния начин. И ако цялата ни последваща рефлексия по темата стигне до констатацията, че да, да се палят посолства и да се тъпчат национални знамена не е хубаво – с голямо съжаление трябва да си признаем, че сме потънали в летаргичните топлохладни води на религиозното безразличие. Което, според собственото ни Свещено Писание, няма да ни се размине без последствия.

В романа си „Кълбо и кръст” Честъртън сблъсква в драматичен кофликт яростен атеист и ревностен католик. Католикът е възмутен от публикация във вестник, обиждаща Божията майка – и поисква публично извинение. Когато не го получава, обявява дуел на главния редактор. „Защото, казва той, не може да има две истини”. И ако не си готов да застанеш зад думите си, по-добре да не говориш изобщо. В нашата родна действителност комай няма да се намерят хора, които да защитят вярата (или безверието си) по този радикален начин. Екстремизъм? Да, защото двете гледни точки са принципно несъвместими – и компромис по отношение на Истината е невъзможен. Възможно е единствено да бъдем миротворци и да избягваме конфликта и физическото насилие – но не и като се самозалъгваме, че конфликт по принцип не съществува.

Карикатурната война е в разгара си. Мюсюлманите се оказаха хора на честта – и предпочетоха войната, с всичките й ужаси, пред унизителното огъване пред силните на деня и техните представи за всепозволеност. Труден избор между две страшни злини. Със сигурност в мюсюлманската позиция има много емоционалност, която води до екстремизъм. Но също така сигурно е, че когато се гаврят с нашите символи всеки ден, с всички изразни средства, предпочитаме да стъпчем нашата емоционалност в калната лугава локва на релативизма и зле разбрания пацифизъм.

Отново поглеждам „ангела-поклонник”, някак отнесено-безобиден на фона на вихрещите се символни страсти.

На огромни билбордове в центъра на София един друг „ангел” със страстни устни отбелязва с чертички поредния оргазъм на млада двойка, в реклама на алкохолна напитка. В телевизионни реклами можете да видите карикатурни образи на монаси и свещеници. Млади засукани госпожици размятат монашески раса в не един танцов пърформанс. В Народната опера Коцето (Калки) се превъплъщава в дългокос Джийзъс Крайст Суперстар. Бестселърът на миналата година беше книга, която обстойно се занимаваше с въображаемия полов живот на най-святите личности на християнството. Може ли на фона на всичко това нашето общество да разбере същинския смисъл и заряд на войната на символите? Дълбоко се съмнявам.