Църковни инвестиции
Министерският съвет подарява камбани на манастири и „инвестира“ 35 милиона лева в православни храмове. Президентът прави дипломатически совалки до Русия, за да защитава от разколници държава и църква. Връщане на блудните синове в лоното на Църквата, необясним религиозен феномен на масови обръщания на висши политици, пряка метафизична интервенция в коравите министерски сърца или благотворителна епидемия с неясен, но вероятно предизборен произход?
Бойте се от данайците, дори когато ви поднасят дарове. (Ако си спомняте, под формата на дарове, някакви древни данайци коварно вкарват прословутия си троянски кон в обсадения град). Бойте се от данайците, особено когато ви поднасят дарове, бих се обърнал към нашите правоправящи архиереи и бих призовал в подкрепа на предупреждението си тяхната памет и съвест. И понеже екзотичните данайци са малко трудни за възприемане от по-неграмотните сред нас, нека си спомним и една българска поговорка: Гаргата не пощи бивола, за да е поскан, ами за да се наяде. И от нея да тръгнем, преди да кажем нашето човешко и християнско „Благодаря!“ на грижовното правителство.
Това с призоваването на паметта и съвестта е малко нещо шаманска работа с ненадежден резултат – на фона на всеобщия ентусиазъм, обхванал архиереи и игумени, получаващи с благодарности „инвестицията“. Но все пак, нека поне от хигиенна гледна точка да си зададем въпросите: кой дава парите, кога именно ги дава, за какво ги дава и какво ли очаква от всичко това?
Кой дава парите?
Дава ги коалицията, оглавявана от Партията – същата онази партия, която съзнателно, системно и целенасочено, недвусмислено и откровено имаше сред главните си цели (отразени в съответните документи) съсипването на църквата в България и превръщането й в маша на тоталитарната върхушка. Същата онази партия, която преследваше, избиваше, осакатяваше и съсипваше живота на вярващите в продължение на десетилетия; от която пострадаха стотици клирици и миряни. Партията, чиято цялостна философия и практика беше изградена върху богоборчеството и богогулството, върху атеизма и борбата с „религиозните отживелици“. Партията, която в нито един момент от последната си демократична вече история, не изказа и минимално съжаление за войната си срещу Църквата в недалечното минало. За действията на преките предшественици – биологични бащи и духовни ментори – на сегашните си лидери.
Нека припомним едно от основните значения на думата „инвестиция“ – влагане на капитали в икономически процеси, които предполагат сравнително ниско ниво на риска и от които се очаква да генерират печалби в обозримото бъдеще. Каква е природата на риска, отчетен при инвестирането на милионите в новите храмове и каква е природата на печалбата, която се очаква – би попитал всеки грамотен човек, бил той и досаден данъкоплатец или заядлива електорална единица.
Не може да флиртуваш галантно с момиче и да й правиш подаръци, ако веднъж вече – при това съвсем неотдавна – си я изнасилил. Поне да се бяха извинили първо… И понеже аналогията с изнасилената девица е благодатна в случая, ще продължа: новите подаръци предвещават ако не ново изнасилване, то прелъстяване по всички закони на жанра. Един държавно-църковен daterape (изнасилване по време на любовна среща), при който обикновено накрая едната страна горчиво плаче и сочи с пръст насилника, а той усмихнат обяснява, че е имало информирано съгласие и показва всички дрънкулки, които е подарил предварително и които издайнически блестят по снагата на разплаканата девойка.
Приемайки правителствените милиони и политическата инвестиция на Станишев и съпартийците му, ефектът вече не е само в сферата на имиджовата пошлятина, а касае фундаменталния въпрос за поръчването на музиката и политическите поръчки изобщо. Касае способността на църквата да бъде (поне!) нравствен коректив в едно тотално загниващо общество, а не пряка функция и жива илюстрация на гниенето му.
Кога именно ги дава?
(Или обявява, че ги е дал, което е все едно). Въпросът е пределно елементарен и отговорът изисква само един поглед към политическия календар на годината.
За какво ги дава?
Ако теоретично приемем, че правителството е загрижено за състоянието на БПЦ и желае да укрепи нейните позиции в обществото, последното направление, което едно разумно правителство би избрало, за да насочи милионите си към постигане на желания ефект, е строежът на нови храмове. И щом нашето правителство е избрало именно този вид инвестиция, сме принудени да приемем едно от двете – или че решението му е дебилно, или че истинските му цели са други. Дори повърхностен анализ на състоянието на БПЦ в момента би показал на всеки добронамерен или просто интересуващ се човек, че истинските й проблеми и слабостта й в момента не са свързани с „материалната база“. Най-малкото защото въпросната „материална база“ следва да бъде функция на едни други неща – например: църковно съзнание, високо ниво на семинарското и богословското образование, развита социална дейност, енорийски живот, мисия… Списъкът може да бъде продължаван и детайлизиран. При една очевадна констатация за масово отпадане на мнозинството от днешните българи от църквата и вярата, да наливаш пари в нови храмове, пренебрегвайки всички истински фактори, действащи за това отпадане, ни води към единствения възможен извод:
Причината да се излеят милионите на правителството не в религиозно образование, църковна социална и издателска дейност, а в тухли и дограми, е следната: изливането на пари в тухли и дограми е единствената от всички възможни инвестиции, която няма да помогне на българската църква да си стъпи на краката. Правителството действа интуитивно; нюхът на опитната Партия е верен, както винаги – не 35 милиона, а 35 милиарда да се дадат и България да стане най-плътно застроената откъм храмове страна в света, това няма да повлияе и на йота върху трагичното състояние на духовния живот у нас. По простата причина, че връзката между плътността на храмовото строителство и духовния живот е в точно обратен порядък – първото зависи от второто. Никога обратното. Затова и инвестицията на кабинета е безрискова – няма опасност парите да помогнат на някой друг извън самото правителство.
Какво очаква правителството от щедрото си дарение?
Дълбоко уважавам всяка власт (така ме учи Библията) и питая най-топли чувства към това конкретно и тъй щедро правителство. И именно защото не мисля, че министрите са дебили, смятам, че „инвестицията“ е обмислена добре и се разполага в контекста на цялостен инвестиционен проект; че не е спонтанен инвестиционен гърч. За съжаление, очертанията на проекта, в който е вкарана БПЦ, предвиждат ползи и възвръщаемост за всеки друг, но не и за църковния народ. Не и за българското Православие.
С активната си тимуровска доброжелателност БСП затвърждава позицията си на приятел-монополист на църквата. Обемът на социалистическата помощ е толкова недвусмислен (политическо застъпничество плюс пари в брой) и от такъв мащаб, че всеки друг рецидив на подкрепа (Атака с мегафоните, примерно) би бил срамно блед. След такава дарителска инвазия църквата ще бъде свързана в съзнанието на хората с червената столетница трайно, плътно и недвусмислено. Моралните последствия от тази асоциативност са не само отблъскващи, но ще играят ролята на сигурна спирачка пред всеки възможен процес на обнова или лустрация вътре в църквата и пред всяко желание за политическа подкрепа за църковно-значими каузи от цялото неляво политическо пространство. Да бъдеш православен в България става все по-близко до това да бъдеш социалист. Това последното пък е свързано с други необходимости – да си русофил, пенсионер или на държавна работа, примерно. Лявото се православизира, православното олевява – и това е тенденция тъжна и безсмислена. Защото е абсурдна, както повечето неща у нас. Очаквам с нетърпение книгата на В. Дърева „Защото сме православни“ – да се продава в комплект с бестселъра на Станишев.
Съпартиецът Първанов в същото време набляга на тихия фронт на дипломацията, за да дава на църквата нещо, което предшествениците му в партията не са и помисляли – международно застъпничество и ходатайство. Неуспял още да примиря вътрешно образа на президента с еврейска шапчица в молитвен унес в синагогата с образите му с димящите пръчици в шинтуистки храм в Япония и онзи, най-близкия му образ – с дебела свещ в „Св. Александър Невски“ и подложил държавническо чело под мокрия чемшир на Гергьовден – днес ми се налага да разпозная в държавния глава въплъщението на учението за симфонията; еманацията на идеята за добрия православен президент, пламенния поборник за каузата на вселенското Православие.
„Инвестираме в църкви въпреки кризата“ (Станишев) и „Майната му на Православието“ (Соломон Паси)
Трудно е за възприемане, но ми се струва все по-очевидно – култовата реплика „Майната му на православието“ на Соломон Паси, квинтесенцията на политиката на десните спрямо църквата и щедрият ляв проект за държавно призната, подкрепяна, финансирана, обгрижвана и затрупвана със строителни материали църква – та тези две крайности ми се представят като двете страни на една и съща монета. Кукиш в два противоположни на вид ипостаса. Една и съща гавра с църквата, изказана по различни начини. Десните устроиха разкола – изнасилиха девойката и я захвърлиха с „майната ти“. Левите, които държаха същата тази девойка пребита и заключена в миризливото си мазе 50 години, днес я разкрасяват и отрупват с подаръци – но това не е от любов, а от желание да си я ползват по предназначение още дълго време. „Инвестираме в църкви, за да продължим кризата в църквата“, можеше да каже премиерът и да бъде все така очарователен.
Защото инвестиционният проект „Станишев“ обслужва чудесно и най-вече държавната власт по принцип. Строителството на храмове е занимание просто и ярко-видимо в същото време. То не изисква пространни анализи; всъщност, не изисква никакъв анализ, тъй като целта му е показност, а не дълбоки промени или постигане на цели, свързани с духовното състояние на хората. Лесен и бърз PR, медийна ефектност – рязане на ленти, развълнувани игумени, усмихнат Станишев; и като тежък декор – епископски облачения и живописни бради. Какво друго й трябва на властта, за да изглежда солидно, убедително, национално-отговорно и патриотично? Църковната образност е ключов елемент на патриотичния проект – ще ви го потвърдят имиджовите експерти и отляво, и отдясно. И който обуздае този елемент, който го включи като неизменна част от държавния и партийния си протокол, ще спечели. А дали църквата печели нещо от това – не е интересно, нека са благодарни, че ги снимат. Колкото по-„традиционно“, пищно и неразбираемо е всичко, толкова по-добре. Държавата си плаща честно за пищността.
Наивно е да очаквам, че клирът би имал някакъв проблем с държавните дарения. „Имал си бол пари – платил си“, би била естествената архибългарска реакция на всеки здраво стъпил на земята епископ. И наистина, погледната през призмата на патриотизма, симфонията и дебелите свещи на потъналия във фотогенична молитва президент, дарителската политика на правителството може би отразява колективната загриженост на целокупния православен български народ за своята църква. Едно вярващо православно мнозинство, излъчило свое легитимно политическо представителство, взима суверенното си решение да задели част от държавния бюджет, за да финансира материалната база на преобладаващото вероизповедание. Какво лошо би могло да има в тази красива схема?
Проблемът всъщност не е в многобройните пукнатини и тъжно зеещите дупки във всички елементи на схемата. Не е и в очевидните материални облаги за клира – защото голяма част от него наистина има нужда от нашата подкрепа, включително финансова. Проблемът се крие в опасността да повярваме на внушението за истинска загриженост и да приемем отредената ни роля на протоколна църква на държавна издръжка. И да забравим, че най-голямата услуга, която всяка партийна власт би могла да окаже на църквата е, ами, да я остави на мира. А политикът, който копнее за „топла връзка“ с църквата, най-после да разбере, че вратите там са широко отворени за него – но в качеството му на възлюбена от Бога, макар и грешна, душа, а не на политик, макар и ляв.
И дано поне не станем свидетели на поредния пищен изблик на епископска благодарност по повод последните крупни дарения. Ако за 300 000 евро (така се говори, другари) един индивид получи архонтско звание (с грамота и плащ, както си му е редът), какво трябва да получи в знак на благодарност правителството на тройната коалиция след такава една щедра инвестиция от 35 милиона? Страх ме хваща да си помисля даже, но разюзданото ми въображение рисува монументални стенописи с ликовете на министрите-ктитори, държащи в грижовните си ръце новите храмове, белнали се като гълъбици; Масларова като една съща Севастократица Десислава, иноверецът (но голям приятел на православието) Нихат Кабил и (по велика икономия) Даниел Велчев с наболата брада, предизвикателство за майсторлъка на зографите.
И дано всички онези малцина, които бихме отишли на църква независимо от вида дограма (стара дървена или нова PVC) или олющените може би стенописи, не се поддадем на изкушението да изпитаме триумф от победата, който всъщност би бил баналната комплексарска радост, че са ни обърнали внимание. Пред щедростта на правителството предпочитам онова „щедро чувство за бряг“ от един стих на Владимир Левков; пред триумфа на новите празни църкви предпочитам ей това напомняне на Емили Дикинсън:
…И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата –
какво тя точно значи, –
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа –
болно и определено.
