Слънце

Защо изгряваш, слънце мое?
Кой ли те чака на тази стара земя?
Но в тихата зора ще заговори
едно сърце, мълчало досега.

Аз чаках дълго, слънце мое
Нощта бе тъмна, спрях да вярвам в теб
Видях и суша, и порои
От студ изгарях и замръзвах в пек.

Къде ме водиш, слънце мое?
Сърце от злато, поглед благ.
Прати ми буря да ме събуди
щом нищо друго не успя.

Народът ми е тромав и небръснат
ръцете му са груби сечива
но в съня му кървят Христовите рани
в окото свети Богородична сълза.

Докога ли ще газим вечната киша –
български участи, въже от тъга
Тук децата не плачат, че душите ги няма –
да заплачеш дори, ти е нужна душа.

Не си отивай, слънце мое,
Не ме оставяй сам с това небе
Не изливай жарава над народ невменяем
погледни го отблизо – не народ, а дете.

Не си отивай, слънце мое,
вземи ме в твойта топла ръка
Дай ми нощите дълги с най-цветните сънища,
дай ми дни – да се смея с най-чистия смях.

Къде ме водиш, слънце мое?