Руските бардове, част III: Удар с патерица

Дядо Охрим и другите

Кога е създаден първият шедьовър в жанра?

Ако не се смята Вертински, чиито тебеширени текстове са прототипи, вехи и по-скоро образци на това, което през 60-те години беше наречено “песни на бардовете”, първият шедьовър в жанра е създаден в следвоенните години – през 1949 или 1950 година – точно в средата на века.

Създават го фронтоваците. Но не тези, които щяха да станат класици на жанра. Бъдещите класици са още далеч от своето поприще. Булат Окуджава през 1950 година, завършил Тбилиския университет, едва започва да учителства в селско училище в Калужска област. Михаил Анчаров, сигурно още изживява психологическата инерция на военната школа за разузнавачи и се замисля за Суриковото училище. Владимир Висоцки още бяга в непълното средно училище и едва ли има гласа, който после го прослави, защото е точно във възрастта, когато гласът се променя. Нито един от тримата не си е и помислял за пътя на автор-изпълнител, макар че в зрелите си години всеки от тях би могъл да напише нещо подобно на първия шедьовър, а ако пък се съберяха тримата заедно…

Това, разбира се, е фантазия. Не са се събрали. Не са го написали. Макар че са чували и знаели, а може би и са пеели в компания тази летяща, могъща, непобедима балада, чийто лирически герой става събирателен образ на народния тип, където вече унило пребивават пеещият файтонджия, скитникът, преминаващ Байкал и юнакът, обещаващ на момата планини от злато. Сега до тях застава като че изваяният от самия народ войник от скорошната война. При това не сам, а в двойка със своя исконен враг.

Я был батальонный разведчик. | Аз бях разузнавач батальонен,

А он – писаришка штабной, | Той бе писарче нейде в тила,

Я был за Россию ответчик, | За Русия аз бях отговорен,

А он спал с моею женой. | А той спеше с мойта жена.

В тези четири реда е събрана цялата Русия – разтърсена от войната, пропита с любов и омраза. В тези безпогрешно очертани фигури са обхванати нейните несъбираеми краища, противопоставени съгласно безупречно усетените закони на фолклорния паралелизъм…

Ще отбележим филигранната точност на експозицията – нито една дума не можеш да преместиш… В народно изпълнение неизвестни певци са пренареждали някои редове, при това към по-добро, но затова по-нататък…

Ой, Клава, родимая Клава, | О, Клава, обичана Клава,

Ужели судьбой суждено, | Какво ти се случи, какво?

Чтоб ты променяла, шалава, | Че си заменила, пачавро,

Орла на такое говно!? | Орел за такова лайно!?

След такава експозиция, може да се развива частният сюжет.

Забыла красавца-мужчину, | Забрави мъжа си – красавец,

Позорила нашу кровать, | позореше нашето легло,

А мне от Москвы до Берлина | А аз от Москва до Берлин

По трупам фашистким шагать… | вървях по фашистки тела…

…Чувал съм и такъв вариант:

Орла и красавца-мужчину | Орел и съпруг-хубавец,

Я срать бы с ним рядом не стал, | До оня не бих даже срал

Ведь я от Москвы до Берлина | Нали от Москва до Берлин

Со смертью в обнимку шагал… | прегърнал смъртта съм вървял…

…

Шагал, а потом в лазарете | Вървях, а след туй в лазарета,

В обнимку со смертью лежал, | Прегърнал смъртта аз лежах,

И плакали сестры как дети, | И плачеха като деца сестрите,

Ланцет у хирурга дрожал… | Трепереше скалпела чак…

…

Дрожал, а сосед мой –рубака, | Съседът ми – воин-ветеран,

Полковник и дважды герой, | Полковник, два пъти герой,

Рыдал, утираясь рубахой, | Сълзи фронтовашки и тежки

Тяжелой слезой фронтовой… | С куртката избърсваше той.

***

…Крайно време е да се каже, че този текст, явно белязан с пристрастието си към колективното преживяване, е сътворен наистина от авторски колектив. Това се изясни много години по-късно, когато класиците на бардовската песен започнаха да ги събират, коментират и издават. Тогава и се изясни: «Батальонният разузнавач», просълзил полкове и армии, а след войната и интелигентските кухни и крайградските влакове, е създаден от трима най-обикновени младежи.

Назовах трима класици, които «биха могли» – това са Анчаров, Окуджава и Висоцки. Но за тази цел те трябваше от късното си стилово своеобразие да се гмурнат обратно в синкретичната неразчлененост на първоначалното фронтово братство (Анчаров и Окуджава са воювали, Висоцки, син на военен, прекарва детството си в окупационен гарнизон.) Късметът се пада на други трима избранници. Те малко се различават един от друг в следвоенния поток от демобилизирани мечтатели. И тримата са от «поколението на лейтенантите». Имената им са Альоша, Серьожа и Володя. Ще подчертая интернационалния характер на това братство, където, обгърнати от стихията на руското слово, се сплитат украински, западноевропейски и еврейски корени: Охрименко, Кристи, Щейнберг. Ако ги събереш по маниера на Кукриникси – какво ще се получи? Окриш? Дядо Окриш – както по аналогия са наричали в края на живота му единият от тях: Дядо Охрим…Но в 1950-та те са безименни: разтварят се в образа на «Батальонния разузнавач», в образа на самия батальон; не, повече: тук има нещо катедрално, събирателно, всинародно, дишащо в унисон:

Гвардейской слезой фронтовою | Сълзи фронтовашки гвардейски

Стрелковый рыдал батальон, | Проля батальонът стрелци,

Когда я геройской звездою | Когато с звезда на герой

От маршала был награжден. | Маршалът ме награди.

«Народният» вариант изглежда по-удачен «Звездой героя с протезами был награжден» (звезда с протези). За сравнение, нашите врагове имат кръст с дъбови листа, ние – звезда с протези. Блестящо!…

А вскоре вручили протезы | Протези ми връчиха после,

И тотчас отправили в тыл… | Изпратиха ме в тила

Красивые крупные слезы | Кондукторът литър красиви

Кондуктор на литер пролил… | И едри сълзи там проля…

«Едри»…Не, все пак стърчат интелигентските уши изпод простонародния калпак. Време е да се открият картите. Тримата, съчинили «Батальонния разузнавач», са доста артистични. Сергей Кристи, вероятно по семейни причини, се готви да кандидатства в Института по кинематография (Кристи е доста известна фамилия в киното). Владимир Щейнберг учи музика (точно той сяда на пианото, когато тримата се събират да музицират в Чистата уличка и отчайват съседите си в комуналната квартира). Алексей Охрименко се готви за журналистическо поприще, а театралното е вече зад гърба му, преди войната той е успял да поиграе на сцената на «театърът на Каверен» (що за театър е това, не можах да изясня даже и чрез театралната енциклопедия).

В ролята на основен инструмент при зараждането на авторската песен (която по време на своя разцвет ще се окаже неразривно свързана с китарата) е…пианото. Това е разбираемо: през 1957 година китарата все още е атрибут на презряното еснафство. Хармониката („гармошка”) е къде по-приемлива, но това е типично селски инструмент. Разбира се, става и акордеона…, но на снимката, където в унисон пеят тримата демобилизирани воини, все пак е запечатано пианото.

Пеят те, както вече засякохме, за кондуктора, който пуска сълза, проверявайки билета на прибиращия се в къщи инвалид-фронтовак.

Пролил, прослезился, собака, | Проля, просълзи се, говедото,

А все же сорвал четвертак! | Но прибра си парата все пак!

Не выдержал, сам я заплакал, | Заплаках и аз от обидата,

Ну, думаю, мать вашу так! | И с тяхната мама преспах!

Е, мисля си, в днешната песенна стихия, където няма забрани и псувнята е нещо като задължителна програма, този вопъл на батальонния разузнавач едва ли ще направи впечатление. Но в условията на 1950 година даже намекът за подобно нещо означава, че емоцията е стигнала до забранената черта: значи, след това ще последва взрив на гражданското чувство.

И наистина:

Грабители, сволочи тыла, | Грабители, тилови мишки,

Как носит вас наша земля! | Земята ни как ви търпи!

Я понял, что многим могила | Разбрах, че ще вкарам мнозина

Придет от мово костыля… | Във гроба с патерицата си…

По отношение на «сволочей тыла», са необходими разяснения. А през 1950-та всичко е ясно без коментар. Още не е изличено от паметта времето, когато в живота се срещат само две определения: «фронт» и «тил». Патрулът може спре мъж на улицата и, даже ако всичките му документи са в ред, да зададе, без всякаква риторика, обикновения въпрос:

Защо не сте на фронта?

Мъжът трябва да бъде на фронта. Това е аксиома за всичките четири военни години. Това се помни и след войните: тиловаците са подозрителни, достойни за презрение. Доколкото си спомням, ги наричаха лейтенанти. Макар че по-логично е било интенданти, както през руско-турската кампания преди 60-70 години. Думата „интенданти” през това време претърпя развитие. Затова се пееше: „Здравей, татенце, пише ти Алочка, мама вече те забравя, с лейтенантите, с чичо Петя, всяка вечер излиза”, докато във втората половина на 50-те години Бондарев, Бакланов, Богомолов, Биков не промениха цвета на думата и не създадоха в нашата литература бойното поколение лейтенанти.

Та възможно ли е било в началото на 50-те да пробиеш в официалната литература с „народна песен”, в която честен фронтовак-инвалид обещава да вкара в пътя тиловите мишоци с патерицата си?

Сега сме сигурни, че тогава не е било възможно: прекалено волен замах…

А авторите на песента – тогава – са се надявали, че е възможно. Ако не да публикуваш, то поне да изпълниш публично, авторски.

Един от тях, Охрименко, има пишеща машинка и определени връзки в редакциите. Текстът е препечатан. От бюрата на редакторите той много скоро се предислоцира край ресторантските маси на Централния дом на литераторите, в Централния дом на работниците в изкуството, във Висшето театрално общество и прочие творчески съюзи, бленувани от тогавашното пишещо братство. И ето там, на масите, се изяснява, че песента действа безотказно. И не с гражданския си патос (т.е. не с патерицата, вдигната над главата на тиловака), а със сантименталния сюжет, в който, както във всички епохи, се спотайва целителна отрова:

Домой я, как пуля ворвался | Като куршум аз в къщи се втурнах,

И бросился Клавку лобзать, | Целувах безмилостно Клавка,

И телом жены наслаждался, | На тялото й се наслаждавах,

Протез положил под кровать… | Протезата наврях под кревата.

Господа слушатели и ценители на жанра! Чувствате ли тънката изисканост в тази привидна грубост? Колко многозначителен е тук куршумът!…”На тялото й се наслаждавах” – това е пародия на романс. През обикновената на вид история явно прозира литературната матрица…

Има ли такава матрица в „Батальонния разузнавач”?…

Сигурно има. Само че не я усещаш…Матрица в „Разузнавача” има, но тя не е литературна, а фолклорна, заложена в толкова тънък дълбочинен слой, че иронията по отношение на отработения модел не пречи на патетиката по отношение на реалността, която е създала този модел. Избухване в двата края: в разведряващия смях и в неподправените сълзи. Затуй и казвам, че „Батальонният разузнавач” е шедьовър, уникум, неповторимо попадение. С един удар – и ад, и рай, и горе, и долу.

А после, друзья, захотелось | А после ми се прииска

В уборную, братцы, сходит, | До нужника някак да ида.

Душа у меня разболелась, | Душата ми бе заболяла

Душа у калеки болит. | На сакатия душата го боли.

…

Болит мой осколок железа | Боли ме парчето желязо

И режет пузырь мочевой. | Мехура ми пикочен стяга.

Полез под кревать за протезой, | Бръкнах да взема протезата,

А там писаришка штабной | А там – писарчето от щаба.

Михаил Светлов, авторът на безсмъртната „Гренада”, на безсмъртната „Каховка”…определя тайната на „Разузнавача” много точно:

Божествена интонация!

Штабиста я бил в белы груди, | Щабиста в гърдите му бели

Сшибая с грудей ордена… | Заудрях и ордени късах..

Ой, люди, ой, русские люди, | Ех, хора, руски хора,

Родная моя сторона! | Моя родна и скъпа страна!

Не, това е потресаващо! Писарчето, което току-що умира от страх под леглото, изведнъж израства до мащабите на Поганно Идолище, върху белите гърди на когото блестят наградите и от чиято неизтребимост плаче руската земя! Това е борба на титани, сблъсък на богатири, война на световете, системите, принципите! Апокалипсис!

На мястото на фарса възниква божествена мистерия. Тайната на шедьовъра е: нищо не пречи на величието, както и нищо не пречи на тихата еснафска сълза. Всекиму според силите.

Впрочем, точно това четиристишие беше първото, което чух, без да знам самата песен. Затова и го запомних. Изпя го…не, издекламира го като пример за грандиозна поезия Владимир Иллеш (журналист, син на знаменития унгарски поет-комунист Бела Иллеш, баща на още неродения знаменит московски журналист, един от «първооткривателите» на Чернобил Андрей Иллеш) работеше тогава, както и аз, в журнала «Советский Союз»…

Впрочем, Алексей Охрименко по някое време също работи в това списание. Той още не е онзи «дядо Охрим», покрит със слава в началото на 90-те, когато «Батальонният разузнавач» е заприходен от познавачите на изворите на бардовската песен…

Сюжетът завършва с виртуозна синекдоха – от праведната гражданска протеза към интимната семейна патерица:

Жену-то я, братцы, так нежно любил: | Жена си, братлета, аз нежно обичах,

Протез на нее не поднялся, | Срещу нея не вдигнах протезата

Ее костылем я маленько побил | С патерицата само я леко натупах

И с нею навек распрощался. | И завинаги разделих се със нея.

Точка. Може да се прибират труповете. Хамлетовата мощ на историята се изчерпва. Отело е отмъстен. Лев Николаевич Толстой може да прозре кривака на народната война през протезно-трошачната призма ва ХХ век. Шедьовърът на авторската песен е сътворен, внесен в златния фонд на руската култура, запечатан в народната памет.

Уви, има и постскриптум.

Няма да забравим, че този шедьовър съчиняват не просто трима фронтоваци, които историята току-що е прекарала „от Москва до Берлин”. Те са и интелигенти, които искат да пробият: кинематографист, пианист и журналист. Единият има даже „генна памет”: бащата на журналиста, Пьотр Охрименко, през 1919 година е назначен в „Правда” като поет-преводач и получава „дрехи, квартира и продоволствие” с лична бележка от другаря Ленин. Преди това той е бил гол и бос съветски работник, едва отървал се от деникинци. А е получил помощ, защото трогнал Мария Илинична Улянова с превода си на някакво английско революционно стихотворение. Английски е знаел, защото след 1905 година, спасявайки се от преследване, бяга в Америка и изкарва там няколко години, тъй като си намира работа при Едисон. А се оказва при Едисон, защото отчаян от безработицата пише сълзливо писмо до Толстой, а Толстой сигнализира в Щатите на своя поклонник, знаменития изобретател и предприемач, с молба да приюти един руснак. Като завършек на одисеята си Пьотр Охрименко получава членска книжка за Съюза на писателите на СССР едва ли не от ръцете на самия Горки, а от Съветската власт – „голяма, трийсет квадрата стая, с балкон, в дом № 6 на Чистата уличка, където и израства синът на Пьотр – Алексей.

Очевидно, синът е имал основания да смята Лев Толстой за свой покровител и усеща литературния зов на предците…

Накрая момчетата пускат своя „Батальонен разузнавач” след прословутия файтонджия, защото по него време работят в пощата. Това е вече след като разузнавачът се разделя със своята Клава.

С тех пор предо мною все время она, | Оттогава пред очите ми е само тя,

Красивые карие очи… | Красивите кафяви очи…

Налейте, налейте стакан мне вина, | Налейте, налейте ми чаша вино,

Рассказывать нет дальше мочи… | Нямам сили да продължа…

… «Идеята за свръхпопулярността, – пише Е.Калинцев, – е една от най-натрапчивите в куртурното наследство на човечеството. Тази социална невроза е дотолкова пренебрегната, че самата популярност се представя ту като митично необяснима, а затова и наркотично притегателна, ту като коварно и тайно планирана, а затова и достойна на презрение и порицание…»

Разбира се, с някакво ъгълче на съзнанието си авторите на песента наистина от душа се веселят, стоварвайки патерицата на шията на любимата. Довеждайки до печелившия финал бурлескната компонента, те завършват песента с куплет, в който неловкостта се прикрива с нахалство.

Налейте, налейте скорей мне вина, | Налейте, по-скоро налейте ми вино,

Тоска меня смертная гложет, | Че смъртна тъга ме гложди,

Копейкой своей поддержите меня – | Със свойта монета ми дайте кураж,

Подайте, друзья, кто сколь может… | Подайте ми, кой колко може…

Тук вече има пряка и откровена «продажба на номера»: демек, ако не сте схванали, че си правим майтап, то сега, уважаеми слушатели, бъдете така добри да се майтапите заедно с нас!…

Това се случва рядко – само в звездните мигове на историята, когато гримасата на смеха не се различава от гримасата на болка. И вече не е важно тъгували ли са или са се веселили тримата приятели, съчинявайки песента, – важно е, че те се вживяли в народната беда и народът плаче и се смее, и тъгува, и играе, познавайки себе си в героя на песента.

Когато след половин век започват да търсят авторите, намират само «Дядо Охрим». Остават му само няколко месеца живот. Аз успях два пъти да го видях на концерти на авторската песен, които в началото на 90-те правеше Едмунд Иодковски. «Дядото» излизаше на сцената, усмихвайки се – беловлас, лек, чевръст, отдавна свикнал да преодолява мъките на изтерзаното си от войната тяло и решително несвикнал със сценичния успех; Той държеше в осакатените си ръце допотопна китара-седемструнка, добросъвестно пееше «Разузнавача» и…по-нататък ще цитирам великолепното описание в статията на Е.Калинцев: «и с някакво недоумение поглеждаше към препълнената зала… Той беше смътна сянка на мита, създаден от самия него… Може би, му се е струвало, че той е съчинил това? Или на нас ни се струваше?… Него, присмехулника и пиперлията, най-малко са го интересували пост-индустриалните коцепции и технологии (т.е. начините за овладяване на публиката и тайните на свръхпопулярността – Л.А.). А пък и ако някой му досажда с въпрос на тази тема, той сигурно би премълчал изразително и весело. Поне не е признавал, че е бил батальонен разузнавач… А разузнавачите мълчат».

Правилно. Те мълчат, когато ни разпитват писарчета, особено в чужди щабове. Но когато с благодарност ги гледа в очите цялата страна, за миг отървала се от болката, те мълчат по друга причина.

Има неща, които не се вписват нито в концепциите, нито в рецептите. Има състояния, неуловими за скалата на неврозите и натрапчивите идеи. Има срещи със съдбата, необясними и свещени, как любещия удар с патерица.

Превод: Христо Граматиков
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=hs0NOS02Mu0[/youtube]