Същият Митко Динев, но друг

славимир генчев

България като Палата №6 на Антон Павлович Чехов

Както можеше да се очаква, представянето (в зала №8 на НДК на 26 ноември т.г.) на новия албум на заралията Митко Динев – „Записки от пансиона на самотните души”, се превърна в събитие. Събитие, но какво?

Ако го погледнем от „организационна” гледна точка – то мина на много добро ниво: пълна зала, разнородно и многообразно присъствие от приятели и почитатели на лицето Динев (като се почне от бивши президенти, премиери и депутати като Желю Желев, Ренета Инджова и Гинчо Павлов, мине се през настоящи поети, музиканти и певци като Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Йорданка Христова, Михаил Белчев и Хайгашод Агасян и се стигне до сатирика Марко Ганчев, актьорите Ивана Джеджева и Славчо Пеев, драматурга Христо Бойчев и … всички останали присъстващи – една благодатна и благоразположена публика), немногословни водещи (Слави Георгиев и Гриша Трифонов), сравнително добро озвучаване, осветляване и проветряване…

Ако погледнем събитието от съдържателна гледна точка – то бе шарено и богато (но не във финикийско изражение!) като самия Митко Динев – поетът, сатирикът, бардът, човекът, съпругът, мъжът, приятелят, бизнесменът, хулитерят (с ник perko в сайта ХуЛите) и дори … политикът, ако си припомним някои негови политически превъплъщения преди време…

Няма да се опитвам да преразказвам събитието – невъзможно е. Хубави и уместни думи чухме и от двамата водещи – известни като върли фенове на Митко и заклети устни разпространители на стотици от неговите крилати епиграми.

Самият Митко Динев в типичния си самоироничен стил се представи по неподражаем начин: за да премине към новия си литературно-музикален продукт, той се „разграничи” рязко от всеизвестните си „прозтотии”, голяма част от тях събрани в книгата му „Цирк България” (2005 г.), които му донесоха противоречива слава още преди десетина години.

Отричан или приеман изцяло, Митко не слушаше нито отрицателите, нито ласкателите, защото изразяваше себе си и една своя вътрешна потребност: да казва истината така, както я вижда и с каквито средства намери за добре. Онези, които го обвиняваха и продължават да го обвиняват в прекомерна употреба на нецензурни думи и откровени цинизми, нека си отговорят на въпроса: не е ли по-цинично 18 години една държава да се управлява от ченгета и мафията й да се слави с това, че си има държава, отколкото да се употребяват, но поне на място и точно, някои и без това достатъчно разпространени и достатъчно красноречиви съществителни и прилагателни имена плюс един много важен глагол от нашата всекидневна деятелност, често пъти изразяваща се в преливане от пусто в празно?

Но за онези, които го познават по-отблизо, Митко Динев нито остана на това ниво, нито някога е стоял само на него; и в периода на „проЗтотиите” той проявяваше своята дарба на епиграмист, умеещ в едно четиристишие да „побере” някой голям проблем и да (из)даде категоричната си оценка-присъда, направена с тънък хумор, лека ирония или убийствен сарказъм, а написа и десетки хумористични стихотворения, някои от които прочете пред публиката в зала №8. Смехът и аплодисментите (особено бурни за съвременния му прочит на притчата за планината и Мехмед-Мохамед-Ахмед) най-добре илюстрират въздействието, което предизвиква у хората неговото уникално творчество, в което внимателният читател би открил далечно родство със заралията Димитър Подвързачов – позабравеният още преди да бъде… недобре познат днес сатирик и хуморист, поет и издател от началото на 20-ти век. (Впрочем, Митко Динев сякаш от него е „наследил” адета да се отнася с известно пренебрежение към собственото си творчество, което в никакъв случай не е поза, но във всички случаи показва, че има по-сериозни намерения в областта на словесността и песенното творчество, каквото и да значи това и както и да го разбира той).

Преминавайки по този начин „плавно” към „Записките….”, Митко Динев разказа какъв е замисълът на албума (първата, както той сам се изрази, посветена на съпругата му цялостна творба), благодари на сътрудниците и изпълнителите, участвали в осъществяването на проекта, и изпя сърцато под нестихващите ни аплодисменти няколко от 9-те песни, включени в диска.

На свой ред като мнозина други (да споменем Чехов и Палата №6” е повече от достатъчно) и Митко Динев стига до въпроса къде е лудницата и кои са лудите – онези „вътре” ли, или тези отвън? Но като всеки сериозен творец той знае, че отговорът не е толкова еднозначен, макар че е ясен: проблемът никога не е бил само в Системата, Палатата, Държавата, Властта, той е и в народа, населението, тълпата, която търпи да я мамят и лъжат, защото сама хитрува и мами – на дребно и едро, както дойде. „Душманите” на Митко Динев ще видят (ще чуят) по-добре онова, което и досега за мнозина бе очевидно – че той всъщност е тъжен поет и човек, който кара другите да се смеят, за да преглъщат по-лесно горчивите истини. И, естествено, също го прави със смях. Защото все още, както сам пише,

„във този свят унил

сред толкова катили

оставам смехофил,

макар със сетни сили.”

Понеже шило в торба не стои, Митко Динев вече записва нов диск, от който три песни са напълно готови. Очевидно догодина ни очаква следващата среща с невероятното му изкуство. И без това, както сам признава, нито може да пише, нито може да пее – останал му е само един талант … И то какъв!