Музика на душата
булат окуджава | превод: христо граматиков
Предговор към книгата “Наполним музыкой сердца” – Антология авторской песни. Составитель Роллан Шипов. Москва, “Советский композитор”, 1989.
И не самичка си свири китарата,
За човека е тя като глас на душата.
Юрий Визбор
Когато се говори за авторската песен, често се има предвид движението, обединяващо поети, композитори, изпълнители и почитатели на този жанр. За мен това понятие има конкретен и тесен смисъл: поети, които пеят свои стихове. Нас ни роди времето – времето на всички паметни събития, свързани с разобличаването на култа към личността, големите надежди за обновление на обществото, за промяната. Тогава и възникна кръга от такива поети като Александър Галич, Владимир Висоцки, Новела Матвеева, Юлий Ким, Юрий Визбор, Евгений Клячкин, Александър Городницки. Всички те не си приличаха, имаха собствено лице, свой собствен почерк.
Благодарение на магнитофонните записи поезията им се разпространяваше с огромна скорост. Ако ги нямаше, стиховете вероятно биха се разнасяли написани на ръка. Но как чрез написаното да придадеш звука на китарата, акоманимента? Музиката укрепва въздействието на поезията. И кръгът на интересуващите се от нея се разраства, поезията се разпространява по-нашироко.
Поезията под акомпанимент се превърна в противовес на забавната естрадна песен, на бездуховното изкуство, на имитацията на чувствата. Тя се пишеше от мислещи хора за мислещи хора. Ние се опитахме да говорим с хората не на езика, който господстваше дълги години, а на езика, който се спотайваше в тях. И ми се струва, че в някаква степен това ни се удаде.
Кой от фанатичните поклонници на днешните естрадни кумири вниква в смисъла на думите, които те пеят! Произнесете болшинството от широко известните ви куплети без музика – и откровената пошлост ще ви пререже слуха. А този кич, този сурогат на песенната поезия се възприема от някои зрители и слушатели като откровение, изтласквайки от естрадата и от телевизионния екран мислите и чувствата, които носи музикалното слово. Концертът на естрадния артист винаги е показен. Творческата вечер на автор – това е преди всичко форма на духовно общуване на единомишленици, приятели на поезията.
На каква почва възникна авторската песен? Това е, преди всичко, нашият руски фолклор. Частушката – лаконична, метафорична и остроумна. Градският романс, войнишките песни.
Авторската песен – това са сериозни размисли за живота на човека, може би трагични, може би остри. Та нали авторската песен се роди тъкмо от тези трагични размисли, от острите сюжети, от клокотенето на душата. Някога, обръщайки се към Москва, аз написах: “Ако ти поне веднъж бе повярвала в нашите сълзи, нито ти, нито ние щяхме да съжаляваме за миналото.” За какво е тази тъга? За жестокостта на нашия живот. За недоверието към личността. Неуважението към личността. За краха на идеалите. За разочарованията. За загубите. За ефимерността на надеждите. За всичко това трябва да се говори. Много още за миналото не сме казали.
Днешният интерес към авторската песен е предизвикан от това, че както стана ясно, нашето общество в миналото деградира, загуби духовността си, а авторската песен, сериозните стихове, са признак на духовност. Най-после стана ясно – за да се противопставиш на масовата култура е нужно нещо сериозно, личностно. Тогава и си “спомниха” за авторската песен, видяха, че тя е силна, че може да се противопостави на чистата развлекателност: не в смисъл на спор – нека съществува и едното, и другото – а в качеството на алтернатива.
Сега разлепят афиши на Е.Клячкин, В.Долина, А.Розенбаум. Володя Висоцки много мечтаеше за нормална “афишна” вечер – не я дочака. Никой и никога не е предложил на “пеещите поети” издаване на книга, записи, предаване по телевизията. Имаше Александър Галич, чиято съдба трагично бе прекъсната – в чужбина, сред чужди хора; а той беше целият от нашия език, от нашата поезия. Корней Чуковски го нарече наследник на гневната муза на Некрасов. Виждате ли, колцина вече ги няма – а аз забравих да спомена талантливият Юрий Визбор.
Днес авторската песен влезе в съперничество с естрадата, а съперниците обикновено се настройват, нагласят един спрямо друг. И те приеха чужди черти, включително маниера на поведение. Авторската песен, заради включването й в масовата култура започна да губи ако не своето лице, то поне някои свои съществени черти…Маса брак, маса вторичност. И в този бурен поток често се размиват истинските постижения.
Аз очаквам появата на нови значителни имена, на млади интересни поети. Заради такива находки – па макар и със закъснение – трябва да се подкрепят всички тези хора. Да се подкрепя движението заради единици, истински таланти, да се отделя зърното от плевелите, поставяйки всеки на мястото му. Във времената на сериозни промени в обществото те не могат да не се появят. Поетите от нашето поколение продължават да шумят с променлив успех и днес. Кога ще дойдат нови? След пет години или може би утре? А може би и в този сборник вече звучи техният глас? Ще поживеем – ще видим.
Добре си се сетил, Христо! Наистина, доближаването на нашата изпята поезия към естрадата, естрадниченето и широката известност (някои измежду нас доста се стремят към това, впрочем, и то е за съжаление!) ще я направят друга. Просто ще я убият. Тя трябва да си бъде малко или повече ъндър-граунд, за да е спонтанна, истинска, неподправена, поетична…
2.Милен Тотев
Великият руски бард отдавна е казал нещата, които ние се опитваме да кажем многословно от доста време.
Бардовете споделят лично с мен опасенията си от нашествието в движението на пеещи актьори -не е лошо, но особено е налице тенденцията на опита на солисти на рок групи да доминират при бардовете- също не е лошо, но прекалената професионализация на движението – ние не сме професионални китаристи повечето, също измества нещата. Обикалям страната с концерти и вече се опасявам от разслоение, не обединение, колкото и да се мъчим в Ловеч “да се съберем за цял живот”.В Ловеч ще се събираме доколкото можем…
арт директор БАРДФЕСТ ЛОВЕЧ /П/ Милен Тотев
Мисля, че този предговор на Окуджава до голяма степен отговаря не само на въпроса “Що е авторска песен”, а и на въпроса: “Ще има ли тази година ПОКИ” и други от този род, които периодично се появяват в нашите сайтове и предизвикват полемика. Защото истинският въпрос не е дали някъде нещо ще има, а като какво ще е то. Ето тази година в Ловеч, въпреки някои организационни пропуски, нивото на изпълненията беше много високо – и то точно като изпята поезия. При това и от млади автори, което е особено радостно. Както и “Софийските вечери на авторската песен”. На тези два феста, с малки изключения, почти нямаше слаби текстове, а увлеченията по прекаленото музициране не намираха подкрепа и у зрителите. Нека не бъда криворазбран, сред нас има и чудесни музиканти, но за същността на авторската песен виж.по-горе Булат. Да не говорим за румънците, които са толкова напред и толкова професионално в авторската песен, че можем само да им завиждаме.
Успехите на отделни бардове и песни на “естрадата”, т.е. в поп-музиката заслужават уважение. Ние най-добре знаем, че имаме много песни, които заслужават подобно признание и разпространение. За съжаление, обаче, поп-музиката само експлоатира отделни наши постижения, но в никакъв случай не ни подкрепя по, ако мога така да се изразя, посоката на главния удар. Основната й линия е друга – вижте тазгодишният “Бургас и морето” и няма какво да се каже повече. Важното е ние да осъзнаем къде ни е силата и да се опитваме да отвоюваме свое пространство.
За мен изпятата поезия винаги ще си остане символ на свободният дух на цяла една епоха и искам да си остане такава.
Не бях чел тази статия, нито коментарите, но ще ви напомня една притча. Един съдия, като изслушал пледоариите на обвинението и защитата, се обърнал към прокурора и му казал:”Знаеш ли, че си прав!” След това се обърнал към адвоката на обвиняемия:”Но ти също си прав!” Тогава един от присъстващите в съдебната зала се провикнал:”Как може и единият и другият да са прави?” Съдията се замислил и му отговорил:”И ти си прав.” Хайде да не плачем за авторската песен. Докато има мислещи хора и нея ще я има. Питам ви- какви са според вас Боб Дилън, Джон Ленън, Дженис Джоплин , Мерилин Менсън, Серж Генсбур, Жо Д’Асен, Джани Моранди, Мишо Белчев, Жоро Минчев, Кръпката? Ще спра да изброявам защото редицата е много, ама много дълга. Авторската песен не е само…” три акорда на китара, леко дрезгав глас..” И няма нищо лошо в това да я ” експлоатират”. Така поне е сигурно, че и в този жанр има стойностни неща.