Поетични струни – Харманли в проза

хулите, к2

Опит за пътепис с елементи на разсъждение

Краткото ми изложение на събитията от Космическо или поне Харманлийско значение ще започна с едно условие към непредубедените читатели:
Вярвайте ми, защото аз съм “Вие” и гледах с Вашите очи, слушах с Вашите уши…
За това, какво представлява бард-фестът “Поетични струни” и какво влияние е оказал на движението на планетата Земя през тези 20 години съществуване, няма да говоря аз. Хроникьорите на България и в частност на Европа един ден ще си вадят хляба с тази тема.
Ще ви разкажа какво видях и чух аз – посредственият, нечленуващ в сектите “Поети” или “Бардове”, обикновен драскач в нет-пространството.
Очакванията ми за грандиозно присъствие на зрители се разпаднаха още при първите думи на водещия на “Концерт на Лауреатите”, който се пошегува, че ще поздрави поименно зрителите в залата на читалището в Харманли! Недоразбрал шегата му, тъкмо се надигах от стола да си кажа заглавието, защото ми се стори, че само аз съм чужд на задушевната и тясно-приятелска атмосфера, когато ме възпря около 80 годишна фенка, явно от посветените в тайнството на бард-феста.
Все пак да си призная – имаше страхотни песни, още повече страхотни стихове, но защо на мен ми остана привкус като да от изгубено време?!
Много просто – организацията на събитието приличаше по-скоро на спретване набързо на младежка сватба, щото булката може и да не дочака попа с тоя корем…
Първата вечер заварих залата на прочутото читалище, (шапка свалям на кмета на Харманли, че беше основно ремонтирано и много красиво), полупълна – с тенденции към напълване. Добре се получи с някой си Мишо Белчев, който пя, и детето му пя, и жена му пя… И хубаво пяха, все песни, дето ги знам и дори харесвам. Семейният концерт мина успешно, а публиката се отправи рано рано – далеч преди края, към изходите и не защото не харесаха бай Мишо… Съвсем не! Ама кой да знае, че след този концерт “Купонът” се местел в някакъв снек-бар с определящото име “ТУрист!” – с размер на хамбар и ситуиран почти между тировете на пътя за Свиленград! А там местата кът! Е, аз дочаках края и чинно се насочих към мястото на продължението. Бедният наивник! Пристигнах от последните, а местните, които се кълняха, че обичали, тачели, припадали на песните на друг някой си местен – основен организатор и идеен двигател на феста, изобщо не си бяха направили труда да дойдат в залата на читалището! Хитрата местна “интелигенция” беше напред в материала с поне една обиколка и окупираните от тях маси в снек- бар “Турист!” бяха понатежали от салатките и ракийките… Добре, че местна представителка на нежния пол се смили над небръснатата ми персона с поглед на напъдено куче и ме приюти на нейната маса. Поръчах си и аз ракийката, пуснах дежурният си виц, поокърших атмосферата, “имплантирах” се в духа на великото очакване на велики събития… Е, дочаках ги! Вярно, малко след сервиторката, за която “ей сега” беше с айнщайново изместване на корелациите на времето и се разпростираше в промеждутъка от 15 минути до час…
Та накрая започна снек-фестът!
Излязоха най-напред най-невинните жертви на гаврата с идеята за този фест – дебютантите! Миличките, мислех си, дали да не ги почерпя за куража, ама после се оказа, че готиният кмет май пак се беше сетил преди мен.
Излязоха едни момчета на по едни яки години, запяха , задрънкаха по китарите… Великата трагедия започна. Публиката, явно настроена за хитови изпълнители и песни, почти не им обърна внимание. Измрънкаха си те песньовките – за някакви първобитни хора, за едни любови, едно чудо…
Велика трагедия се обостри като хроничен плеврит, когато Ойларипи и бабето му – Трендафилка от Перник се появиха да разчупят нещата с някакви полупланинарски напеви и подрънкване на струнно чудо. Добре, че си свалиха раниците преди това, щото на техните години не е лесно да си поемаш въздух по равното, та камо ли в задимен хамбар с раница на гърба, че и да пееш… То те и не пяха де, ама се опитаха, спор няма!
Тук е момента да кажа за международното участие – Кирил и Кирил от къде мислите?! Да, познахте – братска Македония! То, че в Македония са ни братя – това всеки го знае, само че дали се броят за международно участие… Това историята много скоро ще каже. Та Кирил и Кирил напънаха гласчета, момчетата явно бяха печени в китарните и вокални моменти, но в този точно момент в този точно снек-бар се чу само жалното им скимтене по нещо загубено, ама Родина ли, гадже ли – не се разбра…
Организаторите много бързаха да минат дебютантите, за да си “дойдат на думата”, тоест, да си подхванат както трябва разпивката и хапката, да си попеят старите си песни, дето един на друг си ги знаят и да си викат “наздраве” и “голям си”…
Тук някъде се вместиха и няколко много добри стихотворения, ама няма да Ви кажа от кого и едно хубаво представяне, пак няма да Ви кажа на кого. След това местната интелигенция, която тръбеше, че е луда по стиховете на местните си герои и певци, полекичка се поизнесе към друга някаква местна забележителност, ама така и не ме посветиха къде е и каква е…
И така, аз също поех в посока на креватчето си, намерено с много труд в някакъв крайпътен мотел, да си почина и се подготвя за следващият ден.
А той започна странно…
Ще ви разкажа за Легендата бард-фест “Харманли”:
Купонът бил велик, после се пиело и пеело до сутринта, алкохола бил в индустриални количества, а на края се ходело в “сакралното” по думите на един бард-динозавър кръчме “Делфин”, където по изгрев (в Харманли слънцето май изгрява около 11.00!) се ядяла шкембе чорба.
Е, залостен в определеният час и аз се опитах да хапна шкембенце, ама нъц – свършило било, но поне видях къде се твори историята! Толкова внимаваха всички легендослушатели и легендоучастници да са “сакрални” и да спазят канона на феста, че бяха опапали чорбицата рано-рано!
Проучил тази част от легендата, като един истински японски турист с фотоапарат в Ливърпул на Битълс, аз се опитах да намеря следите на 20 годишната история на феста…
И така до вечерта – около 17.30, когато отново в залата на читалището се случи великолепният без кавички концерт на лауреатите при по-горе описаните посещаемост и настроение!
И – каква изненада! – отново залата се поопразни по-раничко, за да се заемат местата в далеч по-важната задимена зала на снек-бар “Турист!”, защото явно там се върти харманлийската ос на феста – около масите , мезетата и пиенето. Знаех си аз, че трябва рано-рано да се метна към кръчмата, ама пусти бардове-лауреати – добре пяха, та ме забавиха фатално в похода лъм заветната кръчма! Я тя – кръчмата – още умирисана на циганската сватба, която се вихреше там през деня, още неподредена баш от скапаните от тичане герои на труда – сервитьорите, прие гостите си. Уви – този път нямах късмет да си намеря място, не можах за втора вечер да топна душичката си в атмосферата на Харманлийският снек-фест…
Но! На следващата сутрин много рано и почти пръв се явих в “сакралната!” кръчма “Делфин” и почти от ръцете на готвача опитах шкембе чорбичката! Биваше си я, определено!
Та така, поразказах Ви това-онова, но на път за София си мислех едно-друго…
Кому е нужно да се заявявя гръмко, че ще има някакъв си фест с 20 години история, щом това събитие е насочено навътре към себе си, а не към широката, така да се каже, публика? И защо тези хора – дебютантите, престрашили се да излязат да пеят пред публика за първи път, не бяха поканени да го направят в залата на читалището, където атмосферата щеше да е далеч по-подходяща от лудналата кръчма?
Защо великите организатори отпреди 20 години, които твърдяха, че идеята струвала една ракия и била продадена от един великан на друг, сега не вземат да я продадат за една лимонада на някой, дето знае как да прави такива неща и да докара хора в пустото Харманли?
Ще ви кажа защо:
Защото са поуморени старите коне, а младите са държани далеч от тучната тревичка на славата…
И така: – ще си спомнят с носталгия кога са били полудисиденти и полуарестувани за песните си, но поне истински поети с китара!
Момчета на разни години, хубаво пеете и хубави песни имате, но не го правете за тесният си кръг колеги! Ако имате какво да кажете – направете го, нали това е идеята на поетите с китара?! Ако нямате какво да кажете или сте се уморили да го правите… Вие си знаете.
В заключение ще Ви кажа как се чувствах на бард-феста в Харманли.
Представете си, как една бедна и девствена поетична душа като моята, се скита вечер в харманлийските потайности. Иззад творческите храсти изскача един бард-старец ексхибиционист и рязко отваря задължителният черен шлифер! Но, за мое велико учудване, отдолу не е гол, а по 20 годишна лекиджосана пижамка!
Благодаря ви за търпението!