“Старата” генерация като нова

На 9 март 2009 г. в салона на столичното читалище “Николай Хайтов” се състоя поредният концерт от рубриката „Поети с китара”, в който се представиха бардът Румен Спасов и спътницата в живота на Димитър Воев (1965-1992) – Нели Воева.

В първата част на проявата Румен (един от „старите” поети с китара в България) изпълни авторски песни както по свои стихове, така и по стихове на поети като Йоана Томова, Любомир Русанов, Балчо Балчев, Вeсела Димова, Красимир Обретенов, Борис Христов, Рашко Стойков и др. С характерното си присъствие на „тих” поет, чиито песни изискват тишина и внимателно слушане, Румен за сетен път показа как „старите” песни са винаги актуални, защото текстовете им са ангажирани, но не толкова политически или социално, а чисто човешки.

ОЩЕ ЗА КОНЦЕРТА

Във втората част на концерта двамата с Нели представиха акустични версии на едни от най-хубавите песни на рано напусналия ни и много талантлив Димитър Воев, които бяха емблематични за времето си (1988-1989 г.) и в много отношения са емблематични и днес. Освен с различния си за „онези времена” саунд и начин на музициране, песните се отличават с ярките си поетични текстове. Те отразяват светоусещането и нетърпението на младите хора от годините непосредствено преди падането на комунизма, но са все още въздействащи и актуални, което говори добре за тях, но не говори добре за нашето „демократично” развитие.

Прави чест на Румен и Нели (притежаваща забележителни вокални качества), че с такова усърдие осъществяват това свое начинание – да „извадят” след толкова години на живо песни като „Ледове”, „Арлина”, „Сто години”, „Нарцис” и други. Двучасовият им концерт не остави никого равнодушен, „диалогът” между изпълнителите и публиката бе равностоен, а установеният контакт – пълноценен.

ДУМИ НА РУМЕН

Човек не бива “на Ви” да си приказва, но за себе си съм приел първо да се отнасям отговорно към своята индивидуалност. Това е целият неповторим опит, който всеки от нас има, но мнозина го загърбват, за да пеят идейно “правилно”… или за да се опитват да правят това, което им се струва, че се очаква от тях… или да заприличат до обезличаване на някой “модел”. Да не се затваряш за обогатяващи (били те източни, западни, шансонски или постмодернистки) влияния, но да съхраниш себе си и да се стремиш да усъвършенстваш каквото си постигнал – това е не просто възможност за лично забавление, но и за смисленост на живота, колкото ни е отреден.

Равнопоставянето на думите и музиката също е съществено за мен. По принцип се вживявам в ярките думи и изяви на другите. Аз съм тип “фен”, мога с часове да пея не само своите композиции от разни периоди, но и акустични версии на популярни, същевременно ценностни образци в популярното изкуство – от средновековните времена, през Дилън и Бийтълс, до нашите рокаджии – вече две поколения, до постпинкфлойдския Борис Гребеншчиков или поета на “Депеш” Мартин Гор… Половината от текстовете на песните ми са всъщност стихотворения на духовно близки хора, които са различни през разните периоди на трийсетгодишното ми пълнолетно пребиваване по сцени.

Точно пиететът към различността ме направи фен на стиховете и песните, които създаде приживе Димитър Воев. За него мога да кажа, че е от тези нешколувани, самородни градски таланти (естествено по-многобройни на запад от Берлинската стена), които имат дарбата да хващат сякаш подсъзнанието на възприемателя. При него ги няма логичните “разкази”, характерни за повечето поето-музиканти на времето ни. Но има естествена, вълнуваща, сякаш по детски спонтанна игра с думите, която в добрите случаи въздейства като най-добрите европейски и световни образци на преситения от убедителни словесни жестове и реторика пейзаж на късния двайсети век… При Воев играта е не само на словесно, но и на музикантско, а и на инструментално равнище – нещо което също е пренебрегвано от повечето ни “поети с китари”.

Проектът ни с работно название “акустичен Воев” цели да се чуят по най-добрия начин едни неповторими и въздействащи текстове, които в новите времена не само, че не губят, но са стряскащо актуални, въпреки придобиването на известна класицистична патина…”

Славимир Генчев | kulturni-novini.info