Православието: национална или християнска идентичност? Излишен въпрос.

одих се в семейство на невярващи хора, израснали от своя страна също в такава среда. Всякаква християнска приемственост в моето, както и в много други български семейства, е била прекъсната преди поколения. В този смисъл съм се оформил изцяло в неутрална в конфесионално отношение атмосфера. Израснах в работнически квартал, в един от средно големите български градове. Споменавам детайли от произхода си единствено за да посоча “усреднеността” му – в него е нямало нищо специално, нищо по-различно от житейския опит на повечето хора от моето поколение – 30-35 годишните.

Всичко, свързано с вяра и църква, в младежките си години съм отнасял към напълно периферна област от живота, към която никога не би ми хрумнало да погледна с интерес. Училището ми беше близо до кварталната църква. Често виждахме възрастния свещеник да влиза и излиза от храма – фигурата му предизвикваше странни асоциации: ту се сбутвахме и го сочехме шепнешком: “Виж, попа минава”, ту пък, следващи някакъв детински мистичен ритуал, се хващахме за копче на дрехите си. Църквата беше понятие от една група с “гробище” и “мъртвец”; камбаната биеше единствено за да отбележи погребенията и това насищаше смислово темата за вярата по достатъчно непривлекателен начин. Добавете към това пълното отсъствие на всякакво говорене по темата. Не дори критика или насмешливи подмятания – просто всякакво говорене – в училище, в семейството, на улицата. А, да, на нашата улица темата за църквата присъстваше в лицето на съседката баба Донка, за която моята баба казваше, че била “набожна”, защото пеела в църковния хор.

Когато бях на дванадесет-тринадесет годишен, някакъв роднина подари на майка ми и баща ми Евангелие. Беше миниатюрна книжка с твърди корици, отпечатана в Германия и внесена тайно през границата. Отношението към нея беше като към екзотичен предмет, повод за тайна гордост; нещо, което показваш на по-близките си гости както показвахме “Некерманите” и други “западни” придобивки. Опитвах се неведнъж да чета тази книжка и се отказвах някъде към третата страница. Друга реалност, друг език; усещане за дистанция и пълна неотносимост към собствения ми живот. Не се чувствах провокиран дори на екзотична вълна; всичко това ме очароваше, но не ме привличаше.

Другият ми досег с християнството от детския период беше, колкото и странно да звучи, чрез апокрифна книжнина. Баба ми нямаше Библия, но притежаваше малка книжка издадена преди девети, със странното за мен заглавие “Ходене на Богородица по мъките”, в която се разказваше за страданията на грешниците в ада. Отново, книжката ме привличаше повече с произхода и възрастта си, отколкото със съдържанието си.

Пътят на всеки към Бога е неповторим. Моят мина през изостреното въображение, разпалено от научната фантастика, която поглъщах буквално на килограм като тийнейджър. Проблемите, които задаваха фантастите не бяха само литературни и покрай фантастиката ми се наложи да чета например и доклади от научни конференции за извънземния разум във Вселената. И понеже на български такива неща почти не излизаха, се получи така, че книгите, които най-силно са ми повлияли през този период, прочетох за пръв път на руски език.

В Съветския съюз започна перестройката. У нас навлезе съветска преса, чрез която парадигмата на мъничкия ни свят започна да се пропуква. Мисля, че формирането на основните ми мирогледни нагласи беше основно повлияно от тази перестроечна преса, с нейното неистовство в търсенето на истината и събарянето на кумирите.

В “Литературная газета” от края на осемдесетте попаднах на текст на Бердяев, откъс от “Метафизика на пола и любовта”. За пръв път в този текст думи като “Бог” и “вяра” не ми звучаха екзотично и мъгливо. Нещо дълбоко в мен се съгласяваше с всеки ред и от този момент започна дългото ми пътуване към Христа. Едва тогава, почти двадесетгодишен, си дадох сметка, че нищо не знам за тази друга вселена, Библията, и го разбрах от текста на един руски религиозен мислител. С настървението, с което преди поглъщах фантастиката, се залових с руската религиозна философия. Сега си давам сметка колко неподготвен съм бил за това приключение и колко малка част от съдържанието на прочетеното е стигало до мен. Но това не ми е правило впечатление тогава. Бях неудържимо привлечен от езика, от мащаба на идеите и от едно плътно усещане за правдивост, което струеше от повечето от текстовете. Бердяев, Соловьов, Фьодоров, Лоски – сблъсках се с тези имена много рано, за да започна да се връщам към тях отново сега, след десет и повече години.

Все още самата Библия не стоеше на дневен ред. Още по-малко съм се изживявал като вярващ. Но бях вече получил нещо много важно – уважението към свещения текст и усещането за нещо много голямо, до което други са достигнали и до което един ден може би ще стигна и аз.

В университета, където започнах да следвам право, тези ми интереси продължиха, макар че, както и преди, ми липсваше първото стъпало; основополагащата парадигма, върху която да поставя основите на всичко прочетено, което междувременно беше започнало съвсем да се обърква. По същото време в България започнаха да навлизат и други веяния; преведоха се книгите на Кастанеда. Бях прочел и няколко други книги, които сега бих определил като Ню Ейдж литература (“Джонатан Ливингстън Чайката”, “Зен и изкуството да поддържаш мотоциклет”, “Съзаклятието Водолей”), които също настояваха за свое място в сърцето и главата ми.

Първата провокация, която получих в посока “християнство” беше от една група американски студенти от Intervarsity Christian Fellowship. Участвах, заедно с други колеги от университета, в някакъв студентски проект, по повод на който се запознахме; по-късно приятелството ни се задълбочи и не след дълго ние, българите, бяхме изправени пред проблема с християнската вяра на нашите приятели, с които се бяхме сближили така силно. Те се молеха и бяха искрени в нещо, което за нас българите, винаги е било въпрос на изостаналост или театралност, или и двете. В същото време бяха нормални и интелигентни млади хора. Противоречието трябваше някак да се разреши и то започна да се разрешава, когато започнахме да четем Библията. Оказа се, че контрабандното Евангелие от детството ми всъщност е една невероятна книга, която се върна в живота ми по такъв радикален начин, че обърна представите ми за четене изобщо; никога преди това не бях диалогизирал с книга по този начин – сякаш Библията ме четеше по-дълбоко, отколкото аз нея. Няколкото приятели, с които започнахме да четем Библията така спонтанно и без никакво ръководство, скоро усетихме нуждата от някакъв авторитет и помощник за по-пълното разбиране на тази странна книга. Така попаднахме при един американски баптистки пастор, който по някакъв начин свързвахме с американските си приятели, които вече си бяха заминали, но страшно ни липсваха. Така, по стечение на обстоятелствата, най-важните книги в живота си прочетох за пръв път на руски и английски, а не на български.

Нашата малка “църква” отново ме върна към християнската литература. Това, че четяхме Библията (първоизточника), ми даде възможност да бъда по-избирателен към нещата, които започнах да чета от тук нататък. Този период (1992) ме срещна с К. С. Луис, Джош Макдауъл, Били Греъм, Честъртън, но и с един католически автор като Йозеф Рацингер. “Братя Карамазови” и “Бесове” на Достоевски бяха разтърсващо изживяване. Започнаха да ми се оформят представите за различните мисловности и традиции в рамките на християнството. Нямах предубеждения, но постепенно започнах да имам предпочитания. Разбрах, че Бог води душата ми към християнството на Изтока. Дълбочината, топлотата, наситеността и усложнеността на православното мислене и усещане ме докосваха по неповторим начин. Беше любов от пръв поглед, но подготвяна от обстоятелствата с години.

Някъде по това време се случи и чудото на вярата, когато заставаш пред едно Присъствие, към което можеш да се обърнеш с “Ти”. “Ето ме, Господи”… Нищо не мога да ви разкажа за това, защото никой не може.

Продължихме да четем Библията (а скоро и да се молим) при баптисткия пастор. Но моята молитва търсеше друго място и друга атмосфера – не толкова наситена с човешки емоции (а това е често явление в харизматичните църкви). И духът ми, и тялото ми копнееха за поклонение в дух и истина; търсеха молитвени думи, които не достигаха на собствената ми молитва. И тогава, постепенно, открих тишината на храма, кръстното знамение, кристално-прозирните слова на Литургията, смисъла на иконите, духовния вкус на Причастието… Открих Православието.

Не мислете, че процесът е бил лесен и приятен. Напротив, мъчителен беше. Разрив с групата. Чувство за вина. Чувство на самота (в Православието никой не те посреща с усмивка и отворена Библия на прага на църквата). Огромен “материал” – знания и навици за духовен живот, които трябва да бъдат усвоени, за да започнеш да навлизаш в живота на Църквата. Но кой е казал, че трябва да бъде лесно? “Царството Божие бива насилвано”, то изисква усилие и съм благодарен на Бога, че изиска от мен такова усилие.

Благодарен съм също, че ми даде толкова приятели, братя и сестри, измежду протестантите. Свидетелството ни за Христа винаги е било, и си остана взаимно и слава Богу, никой не си позволи да се барикадира в църквата си, за да хвърля камъни по останалите.

Днес православната ми идентичност съвпада с християнската ми идентичност и няма нищо общо с националната. Огромно престъпление срещу православието (и срещу християнството изобщо) е то да се натиква в етническо гето и да се превръща в културен резерват. Когато протестанти критикуват православието, изкушението да използват аргументи от светски порядък е огромно, тъй като на пръв поглед тези аргументи сами се набиват на очи (битовизация на вярата, профанация, общ църковен упадък, занемарени отношения в църквата…). Християнската позиция обаче предполага нагласа към един по-духовен поглед, към една по-изострена чувствителност, и знам, че сред протестантите има хора, които са в състояние да прозрат отвъд неприветливата привидност на съвременното българско православие; които имат очи за красотата, ум за дълбочината и сърце за правдата на Православието на Древната Църква – Едната, Святата, Вселенската и Апостолската. А ако имат и желанието, то срещата не може да не се случи.