В капана на “свещената война”

Всички знаят по нещо за кръстоносните походи – от училищните учебници, художествената литература и филмите. Някои ги смятат за героичен подвиг на европейската цивилизация, други – за зверски престъпления. Какво в крайна сметка са представлявали кръстоносните походи и най-вече, как да се отнасят към тях съвременните християни?

На тези въпроси отговаря историкът, философ и религиовед Александър Дворкин.

Християнският меч: техника на безопасност

Какво мислят обикновено хората за кръстоносните походи?

Бих отделил два основни стереотипа. На първо място, това е романтичното отношение към тях. Видите ли, походите са били увлекателни приключения на смели идеалисти, които са се сражавали за светли идеали. Можем да си припомним немалко исторически романи, в които кръстоносните походи се представят в такава светлина. На второ място е възприемането на кръстоносните походи като висша форма на насилие и жестокост от страна на злобни и фанатични църковници, които унищожават всичко по пътя си. Характерно е, че хората, които имат враждебно отношение към Православието, задължително споменават в списъка на своите претенции и кръстоносните походи. Това върви в комплект – Галилей, Инквизицията, кръстоносните походи – при това нито едното, нито второто, нито третото имат някакво отношение към историята на Православието; и православните са пострадали от кръстоносните походи не по-малко от мюсюлманите. Хората обикновено черпят представите си за походите от художествената литература. Например, от Айвънхоу на Уолтър Скот или от романите на Райдер Хагард. Е, разбира се, и от филмите. Някои си представят тази епоха изключително по неотдавнашния филм “Небесно царство”, където по най-груб начин се изопачават историческите факти. Достатъчно е да приведем дори само един пример. Главният отрицателен герой, кръстоносецът Ги Мозинянски, крал на Йерусалим, по замисъла на авторите се оказва глава на Ордена на тамплиерите. При това той получава короната, като сключва брак с овдовялата кралица. Разбира се, за това, че Ги Мозинянски не е бил никакъв тамплиер, хората могат и да не знаят. Но че тамплиерите са монашески орден, а монашеството и бракът са несъвместими, трябва да знае всеки що-годе образован човек. Уви, историческата истина, логиката и здравият смисъл са принесени в жертва в името на развлечението.

Съвременните католици се отнасят нееднозначно към кръстоносните походи. Едни се разкайват за “престъпленията на предците си”, други, напротив – наричат походите “висша проява на християнския дух”. Кой е прав?

Мисля си, че и двата възгледа, за съжаление са повърхностни. В крайна сметка кръстоносните походи са много сложно и нееднозначно явление. Няма да скрия, че като цяло се отнасям към тях отрицателно, но признавам, че много кръстоносци са имали най-добри намерения. Имало е и идеализъм, и жертвеност, и смелост, и благородство, и други забележителни прояви на духа. Но в каква степен тези светли стремежи са определяли реалния ход на събитията и дали в крайна сметка това е довело до нещо добро? В оценката си разглеждам походите от две гледни точки. На първо място, от гледна точка на християнската вяра, на богословието, а на второ – от гледната точка на геополитиката. И така, считам кръстоносните походи за отрицателно явление и от религиозна, и от геополитическа гледна точка.

А по какъв начин походите противоречат на християнското вероучение? Нали това е била свещена война за освобождаване на Гроба Господен?

Самата идея за свещена война е съвършено несвойствена на християнството. И в ранното християнство, по-късно и в Православието, е имало достатъчно нееднозначно отношение към военната служба. Имало е християни, които са служели в армията и са ни известни канонизирани от Църквата мъченици-воини, но е имало и християни, които са отказвали да воюват. По различни причини. Първо, армията е била езическа и е възниквал въпросът за принасяне жертви на идолите – а мисля, че на всички е известно как християните решават този въпрос за себе си. Второ, изобщо не е било ясно може ли християнинът да участва във война. Тук мненията се разделяли. В крайна сметка, приели, че християнинът може да участва в отбранителна война и даже трябва да защитава своите роднини, близки, земята си. Но в същото време никой не е отменил заповедта “Не убивай”. Макар че съществуват ситуации, в които да не се намесиш е по-голям грях отколкото да се намесиш и да защитиш тези, които биват нападани, дори с риск да убиеш нападателя. В същото време до ден-днешен в каноническото право остава 13-тия канон на св. Василий Велики, който забранява на войниците, завърнали се от война, да се причастяват в течение на три години – като виновни за проливане на кръв. И макар че на практика този канон не се е прилагал, никой не е поставил въпроса за неговото изключване от каноническите ни сборници. Той остава там като едно напомняне.

В християнския Изток никога не е имало романтично отношение към професията на военния, към рицарската смелост и тям подобни – всичко това, което се е култивирало в младите християнски държави на Запад, които са наследили култа към войната от своите езически предци. Младата кръв е кипяла, войните в Европа са се водили постоянно. А византийците възприемали войната като сурова необходимост и по всякакъв начин се стремили да я избягват, като предпочитали да плащат данъци на варварските племена, вместо да влязат в кръвопролитие. Още повече, че това било икономически по-изгодно, защото разходите за водене на бойни действия при всички случаи били по-големи. Освен това по този начин им се удавало да подчинят тези племена и да ги използват. Войната в някакъв смисъл им се струвала позорно дело; възприемали я като провал на политиката и още по-позорна им се струвала войната между християни.

И как се възприемали на Запад тези византийски идеи?

Като гръцка страхливост, като отказ от рицарските норми на поведение. Там войните (между християните!) се водели постоянно. Западната църква по начало се опитвала да ги спре, но задачата се оказала напълно невъзможна. Тогава църквата очевидно решила да насочи енергията си в друга посока, за да не бъдат войните междуособни, а да принесат някаква полза. Всичко започнало с помощта на християнските владетели на Испания, които се стремили да завоюват територии от маврите. Именно там за пръв път била използвана идеята за “свещена война”; именно там било обещано пълно опрощаване на греховете на всички, загинали за освобождаването на земите от неверниците.

Тоест, появила се съблазънта да се утвърждава истината с меч?

Да, впрочем тази съблазън съществува винаги. Но е важно да се разбере откъде произтича тя. Работата не е там, че някакви жестоки християни размахват мечове от човекоядски съображения. Всичко е далеч по-сложно. За меча се хващат от добри подбуди – да защитят ближните си. И християнството не отрича меча като принцип. Светът лежи в зло, ние сме несъвършени и именно затова ни е необходим апарата на насилието, с който си служи всяка държава – армия, полиция, съдебна система. Да, това също е зло; но по-малко зло в сравнение с кървавата анархия и “закона на джунглата”. Ако светът беше съвършен, нямаше да има нужда от насилие. Тук можем да си припомним историята на еврейския народ в периода на Съдиите. Когато евреите поискали от Бога цар, Той им дал цар, но именно като по-малкото зло в конкретната ситуация. След като народът е загубил тази нравствена висота, на която би могъл да има Бога за свой върховен господар, то по-добре цар, отколкото пълна анархия. Така е и с войната – макар и зло, но все пак по-малкото, в сравнение с безнаказаните убийства и беззащитността на мирното население.

И къде тук е съблазънта? Вие сам току-що оправдахте войната от християнски позиции. Ако войната е допустима, защо да не бъде и свещена? Ако се поставят високи цели…

Съблазънта не е в допускането на насилието. Съблазънта е в романтичното отношение към него. Това, което казах за по-малкото зло – това е нормалното християнско отношение. Но в момента, в който забравим, че по-малкото зло е все пак зло, когато започнем да го считаме за безусловно добро – попадаме в капана. Когато започнем да мислим насилието като универсално средство за утвърждаване на истината, получаваме някаква друга версия на християнството, която руши всичко по пътя си и носи неизброими страдания.

Бихме могли да живеем в един друг свят…

Казахте, че кръстоносните походи са били грешка и от геополитическа гледна точка…

Да, кръстоносните походи са донесли много тъжни последствия на християнския свят. Преди всичко, заради тях пада Византия. А именно тя е удържала ислямското настъпление на Запад и в продължение на много векове е поемала върху себе си ударите на исляма, държейки го далеч от Европа. Нещо повече, Византия постепенно е отвоювала обратно територии, заети от исляма – и виждайки красотата и силата на византийската цивилизация, много мюсюлмани са се обръщали към християнството. Това е бил добре отработен механизъм; той е работел добре и всичко, което се е искало от западния свят е било да не пречи. Но кръстоносните походи нарушават този геополитически баланс.

По какъв начин?

Именно те пораждат ислямския фанатизъм, нетърпимостта към “неверниците” и именно те предизвикват консолидацията на исляма. До началото на кръстоносните походи християнското население в Палестина, Сирия, Египет е било не по-малко от половината, а според изчисленията на някои историци – дори мнозинство. Мюсюлманите са били управляващия елит, а тяхното отношение към християните е било, с изключение на възникващи отвреме-навреме гонения, напълно търпимо. Християните плащали особен данък “джиз”, но им е било позволено открито да изповядват вярата си. Нещо повече, византийският император е защитавал християнското население във всички ислямски територии, и тамошните владетели са признавали тази роля. А населението е знаело: ако стане нещо, императорът ще се застъпи за тях. Това се отнасяло не само за православните християни, но и за несторианите и монофизитите.

След кръстоносните походи отношението към християните в ислямските държави рязко се влошило. А и как да не се влоши, когато Готфрид Булонски завладял Йерусалим и устроил тотално клане на цялото мюсюлманско население, с което направил мюсюлманите най-озлобените врагове на кръстоносците. Ако по-рано те били готови да възприемат западните рицари просто като един от новите фактори на близкоизточната политика, то сега разбрали, че кръстоносците са врагове, с които трябва да се борят докрай. При това мюсюлманите не правели разлика между своите местни християни и европейските пришълци, пренасяйки върху първите ненавистта си към вторите. От друга страна, Византия се провалила като политическа сила, способна да защити своите единоверци.

Нерядко твърдят, че гибелта на Византия е предизвикана именно от кръстоносните походи.

Не само от тях, разбира се. Никое историческо събитие не бива да се обяснява с една-единствена причина. Но кръстоносните походи тук са изиграли решаваща роля. Нт самото начало, от първия поход, кръстоносците са се държали крайно враждебно по отношение на Византия, без да взимат под внимание сложния баланс на силите в Близкия Изток. Мюсюлманите били разединени помежду си и Византия се възползвала от това, съюзявала се с едните против другите – с една дума, водела обичайната дипломатическа игра. А кръстоносците се хвърлили в бой, без да се съобразяват никого и без да слушат ничии съвети. И в резултат, обединили и засилили исляма.

Да, удало им се да отвоюват тясна ивица земя в Палестина и да създадат там своите миниатюрни държавици. Но те не са играли особена роля в дългосрочна перспектива, а и са съществували едва до обединяването на исляма. При това, всеки път, като минавали през територията на Византия, кръстоносците се държали като завоевателска армия – и съответно отслабвали империята; тя била принудена да разпилява силите си да умиротворява и контролира ситуацията. Като капак на всичко, в тежък за Византия период, през 1204 г. кръстоносците с измама превзели и разграбили столицата на империята Константинопол. По този начин те напълно разрушили баланса на силите. Това бил крахът на движението на кръстоносците.

В какъв смисъл – крах? Тоест, като разрушили Константинопол, кръстоносците извършили отстъпничество от Христа и така загубили някаква морална санкция?

Може и така да се каже. Но аз имах предвид по-прозаични неща. Разбирате ли, тези мънички държавици на кръстоносците в Палестина съществували благодарение на два фактора – на липсата на единство сред мюсюлманите и на авторитета на Византия. Та нали мюсюлманите, без да навлизат в подробности, смятали кръстоносците за васали на императора и чувствали зад гърба им самия император с мощната си армия. И веднага, щом императорът бил провален, разбрали, че могат вече да не се церемонят…

Между другото, не можем да не споменем една малко известна в нашата историография битка, станала една от ключовите моменти в световната история – 1260 г., битката при Айн-Джалуд в Галилея. Навярно малцина знаят, че през XIII век в Близкия Изток нахлуват монголите. Огромната монголска армия завладява Персия, после Сирия. Пада Багдад – и с това е унищожен центърът на арабския халифат. Превзети са Дамаск, Алепо. И когато монголската армия превзема Палестина, в целия свят остава само една все още неразбита мюсюлманска сила – това са неотдавна дошлите на власт в Египет мамелюци. Ако монголите ги бяха победили, ислямът като господстваща религия би престанал да съществува на цялата територия от Средна Азия до Мароко. При това не забравяйте, че в тези страни християните са били минимум половината от населението.

Разбира се, историята не познава условното наклонение, но въпреки това, анализирайки тогавашната ситуация, можем да си представим, че в случай на победа на монголците, цялата световна история би тръгнала по друг път. Още повече – за това наистина много малко хора знаят – през XIII век монголите, или във всеки случай тяхното южно крило, са били християни. Наистина, те изповядвали несторианството – еретическо течение, осъдено от Църквата, но монголите не се задълбавали много в богословието и не виждали никаква разлика между себе си и останалите християни. Ако бяха победили мамелюците, би възникнала огромна християнска монголска империя, от Палестина до Китай. Отчитайки отвореността на монголите към по-високите култури, можем да предположим, че от несторианството те биха преминали в Православието – благодарение на близостта си до Византия.

Но това не се случило. През тази година в столицата на Златната орда, Каракорум, започва династическа борба; голяма част от войската е била заета с нея и в Палестина остава само един монголски гарнизон начело с генерал Китбуга. Именно на него било писано да се бие с мамелюците. Силите били относително равни. И участието на кръстоносците, чиито малки отряди все още били в Палестина, е можело да натежи на везните. Монголите ги помолили за помощ, но кръстоносците взимат безумно решение – и отказват. Предпочели да запазят дружелюбния си неутралитет към мамелюците. Пропуснали мюсюлманската армия през територията си, снабдили я с продоволствия и й дали възможност да обходи монголците в тил. Като резултат монголите били разбити, а победителите-мамелюци естествено се нахвърлили на кръстоносците, поставяйки по този начин точка на кръстоносните походи.

Това променило коренно геополитическата ситуация. Християнското крило на монголите било отслабено, те напуснали Близкия Изток и повече никога не се върнали, а след близо век Златната орда (западното крило на монголската империя) приела исляма. А фанатиците-мамелюци решили, че християнското население на Палестина, Сирия и Египет е виновно и за кръстоносците, и за монголите, и започнали кървави гонения, “прочиствания”. От този момент процентът на християните в Близкия Изток започнал катастрофално да намалява, докато не достигнал днешното си ниво.

Истински разкол

Казват, че именно кръстоносните походи довели до окончателното разделение на Църквата на Православна и Католическа. Съгласен ли сте с това мнение?

Напълно съм съгласен. В учебниците и досега пишат, че разделението на Църквата е станало през 1054 г., но това е исторически неправилно. Разбира се, може да бъде обяснено защо точно тази година е останала в масовото съзнание като дата на разделението, но в действителност 1054 г. е провалът на само един, при това дори не най-известния, от опитите за помирение. Разривът между църквите на Рим и Константинопол станал по-рано, през 1009 г., когато римският папа Сергий внесъл изменения в Символа на вярата, но въпреки това редица източни патриарси продължили общението с Римския престол, надявайки се, че ще успеят да преодолеят разногласията. В съзнанието на християните от XI век все още е нямало никакво разделение. Реално то започнало да се осъзнава именно в епохата на кръстоносните походи. Мисля, че всичко започнало с един от главните злодеи в тази история, Бомунд Тарентски. Завладявайки Антиохия, той изгонва оттам законния патриарх (който, между другото, всячески помагал на кръстоносците) и го сменил със свое собствено подставено лице. По този начин за пръв път възниква двойна, паралелна йерархия. А това е признак за реален разкол. По-нататък тези неща ставали все повече. Споменатият вече Готфрид Булонски не само че изклал ислямското население на Йерусалим, но и изгонил православните свещеници от храма на Гроба Господен. Това за пореден път показало на православните, че онези, които те считали за свои освободители, в крайна сметка са гонители, при това по-лоши и от мюсюлманите.

Тези процеси се развивали, и кулминацията им настъпила по време на Четвъртия кръстоносен поход, когато бил превзет и разорен Константинопол. Но най-важното в случая дори не е и това. Разбира се, погромът е нещо ужасно, то е страшно варварство и жестокост, унищожаване на светини и културни ценности, чудовищна геополитическа грешка, нещо повече – престъпление. Но всичко това все още няма отношение към религията. И по-рано хора, наричащи се християни, са воювали едни с други, предавали са се, нарушавали са клетви… Всичко това го е имало и преди.

В случая с Константинопол обаче, Рим се възползвал от тази трагедия, за да постави на мястото на законния константинополски патриарх своя креатура. А по-късно, през 1215 г., на събора във Ватикана взели решение да сменят всички епископи-гърци с латини и да въведат в православната византийска църква латинското богослужение. След това вече никой не се съмнявал в реалния разкол. И трябва да кажем, че православните гърци – именно обикновеният народ – никога не забравили Четвъртия кръстоносен поход. Много по-късно, когато последните византийски императори в отчаянието си били готови на всичко заради спасението на Империята – дори да подчинят Църквата на Римския папа, народът не приел това, отказал категорично.

По този начин движението на кръстоносците, довело до Четвъртия кръстоносен поход, нанесло най-дълбока рана на идеята за църковно единство.

Повлияли ли са кръстоносните походи на развитието на Католическата църква?

Да, има определено влияние. Например, мисля, че кръстоносните походи са дали тласък за появата на индулгенциите. Вече казах, че на кръстоносците е било обещавано опрощение на всички грехове, в случай, че загинат в бой, както и всякакви облекчения по отношение на постите, съкращаване на епитимиите, наложени за извършени грехове… А нали за участници в кръстоносните походи са се считали не само ония, които, пришивайки кръст на плаща си, са се отправяли към Палестина, но и хора, които са жертвали пари за кръстоносните походи, покривайки разходите на бедните кръстоносци. Такива “инвеститори” са получавали същите привилегии като на самите рицари. Тоест, постепенно в масовото съзнание на западните християни се оформила идеята, че срещу пари е възможно да се получат определени духовни ползи. Което в резултат довело до появата на теорията и практиката на индулгенциите – паричните пожертвувания, благодарение на които, според мнението на тогавашните католици, се съкращавал срока на пребиваване на грешната душа в чистилището.

И второто, което логически произтекло от кръстоносните походи, е въвеждането на инквизицията. През XIII век Южна Европа била обхваната от мощни ереси, с тях по някакъв начин е трябвало да се води борба – и ествествено, Католическата църква се възползвала от използвания вече инструмент: започнали да се организират кръстоносни походи за смазване на еретиците вече вътре в самата Европа. От това по естествен начин произтекло и създаването на специализиран орган за репресии, който преследвал ересите по силов път. Разбира се, и по-рано се е водила борба с еретиците, без да се изключва съвсем и насилието срещу тях, но ако по-рано това се случвало доста стихийно, сега възникнала нарочна структура за това насилие. И индулгенциите, и инквизицията и много тежката криза на папството – всичко това са брънки на една верига.

Стягай се за поход, войнико!

Понякога се чува мнението, че в отговор на ислямската експанзия християните трябва да тръгнат на нов кръстоносен поход срещу ислямския свят. Такава лексика ползваше например президентът Буш след нюйоркската трагедия от 11.9.2001 г.

Мисля, че Буш просто не разбира какво е това кръстоносен поход; оттам и неправилната терминология. Той има предвид някаква чисто човешка акция на възмездие. А кръстоносните походи винаги са поставяли пред себе си религиозна цел – да се отвоюва Гроба Господен, да се защити чистотата на вярата от еретици…

Съвременна Америка е светска държава и не си поставя никакви християнски цели. Християнството там се възприема като някакъв етнокултурен фактор, а и това се споменава рядко – комай единствено в риториката на самия Буш. Така че подобни призиви, от когото и да произлизат, са признак на религиозна и историческа малограмотност.

Среща се и противоположното мнение – че днешния изблик на ислямски фундаментализъм е само закъснял отговор на Изтока спрямо кръстоносните походи.

Не съм съгласен. Разбира се, в историята всичко е взаимосвързано, но главните причини за днешната т. нар. “ислямска експанзия” се коренят в относително скорошни исторически събития. Това и колониалната политика на западните държави, и разпада на Съветския съюз, който промени геополитическата ситуация в целия свят, и внедряваната повсеместно идеология на глобализма. На всичко това мюсюлманите могат да отговарят и без да прибягват до исторически обиди. Така че споменаването на кръстоносните походи днес е своеобразен символ, който и едните, и другите използват с пропагандна цел – както западните либерали, така и ислямистите оперират с един и същ типов набор от претенции: инквизицията, кръстоносните походи… Това са стандартните термини, които на всички са им в устата и в ушите.

***

Как оценява кръстоносните походи съвременният християнин? На какво може да ни научи тази далечна история и от какви грешки може да ни предпази?

Преди всичко трябва да се разбере, че Царството Божие не се завоюва с меч. Войната не е свято дело, а сурова необходимост, която не винаги можем да избегнем. Но романтичното отношение към войната и убийството, нещо повече – обявяването на война в името на святи цели – могат да доведат до най-плачевни последствия: убийствата и кръвопролитията да станат самоцел, оправдаваща всичко. Християнинът никога не бива да забравя това.

Дати на най-известните кръстоносни походи

I кръстоносен поход – 1096-1099 г.
кръстоносен поход – 1147-1149 г.
кръстоносен поход – 1189-1192
кръстоносен поход – 1202-1204 г.

“Бароните и рицарите, преследващи своите лични и егоистични интереси, не считали за позорно в най-важния момент на битката да изоставят редовете на християнската войска и да преминат на страната на мюсюлманите…”

Виталий Каплан, Александър Дворкин