Ролята на религията в променящата се Европа

Реч на Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей*

Избрали сте тема, която е от ключово значение за всички нас без изключение: „Ролята на вярата в променящата се Европа”. Ненужно е да казваме, че темата е от жизненоважно значение и за нашето служение като Вселенски патриарх. Във всички страни на Западна Европа, където православното паство е под духовната грижа на Вселенския трон, то непрекъснато нараства. Следователно, напълно естествено и необходимо е да се запитаме: „Каква е нашата роля като православни християни в Европа като цяло?”

Темата на нашата лекция тази вечер включва словосъчетанието „променящата се Европа”. По какъв именно начин Европа се променя? Две неща изпъкват веднага: мултикултурализмът и секуларизацията. Първо, националните граници, отделящи европейските страни една от друга, стават все по-малко резки и ясно определени – и това се случва на най-различни нива – политически, икономически и социални. Никой от нас вече не живее в монолитни етнически и културни пространства; всички принадлежим или се озоваваме в широки културни течения. И това е вярно не само за страните от Западна Европа като Великобритания, Франция или Германия, но и за традиционните православни земи като Гърция и Румъния. Един от аспектите на този мултикултурна тенденция е увеличаващата се роля на имиграцията. Днес в Европа има между 15 и 20 милиона мюсюлмани. Във Великобритания те представляват 2,7% от населението, но в повечето останали страни това съотношение е по-високо: в Германия – 4,9%, а във Франция дори 8,3% – не по-малко от пет милиона души. Смятам, че трябва да разглеждаме това не като заплаха, но като възможност.

В резултат на имиграцията и на други фактори, ние европейците сме принудени да признаем – по начин, по който не ни се е случвало преди – че принадлежим един на друг и се нуждаем един от друг. Народите в съвременния свят не са самодостатъчни, а взаимно необходими. Има само един отговор на въпроса на Каин от Стария Завет „Нима съм пазач на брата си?” (Бит. 4:9) – и той е „Да” – на личностно и на международно ниво.

Всичко това не означава, че верността към родината, патриотизмът и любовта към родната земя са загубили значение. Напротив, както отбеляза Александър Солженицин в речта си при получаване на Нобеловата награда преди тридесет и пет години, „Изчезването на нациите ще ни ограби не по-малко от това всички човешки същества да станат еднакви, с една индивидуалност и едно лице. Нациите са богатството на човечеството, неговите колективни личности; и най-малката от тях има своята неповторима окраска и носи вътре в себе си частица от божествения план”[1]. Но преживяването на националната ни идентичност днес се налага да се случва в един плуралистичен и мултикултурен контекст.

Най-ярката проява на този мултикултурализъм разбира се е появата на Европейския съюз. От раждането си през май 1950 г., когато Робърт Шуман, френският министър на външните работи, предложи създаването на Европейска общност за въгледобив и стомана, до днес, когато в Съюза влизат вече 25 държави-членки, той продължава да расте и да се развива. Като гражданин на Турция, тук искам да изразя надеждата си, че своевременно Турция също ще стане пълноправен член на Съюза, когато отговори на поставените условия за членство, включително признаването на религиозните и другите права на малцинствените си групи. Убдедни сме, че приемането на Турция в ЕС ще допринесе значително за помирението и интеграцията между мюсюлманския свят и Запада.

Вярно е, че през последните месеци ЕС преминава през криза. Идеалистичната визия на основателите на Съюза за съжаление избледня. Политическите водачи в различните страни трябва да се запитат защо толкова много техни граждани са силно враждебни към предложената Европейска конституция. Но всичко това не бива да ни кара да си затваряме очите пред огромните постижения на ЕС. За повече от 60 години в Европа не е имало голяма война. Навярно от падането на Римската империя в Европа не е имало такъв дълъг период на мир. С минимално насилие и кръвопролития беше съборена Желязната завеса. Днес народите в Европа са възприели принципите на свободата, справедливостта и демокрацията във степен, немислима през 30-те години на миналия век. Когато ние православните се молим на всяка Божествена литургия „за мира в целия свят”, имаме добър повод да размишляваме с благодарност върху тези развития. Въпреки това ние знаем, че няма място за спокойствие – мирът и свободата са не просто дар от Бога, но и непреставаща задача за нас.

Освен мултикултурализма, отбелязахме също така секуларизма като основна черта на днешната променяща се Европа. В повечето страни, особено в западната част на Европа, беше отбелязан драматичен срив в броя на хората, посещаващи църквите. Почти навсякъде, с няколко достойни изключения, религиозните общности в Европа се оплакват от липса на кандидати за свещеници и монаси. В образованието и цялостния живот на обществото християнството се маргинализира. Това ни кара да се запитаме: има ли религията оттук нататък някаква роля в бъдещето на Европа? Определено е обезпокоително, че в предложената Европейска конституция, въпреки протестите на много църковни водачи, не беше ясно споменат приноса на християнството за формирането на европейското наследство.

И все пак не бива да преувеличаваме. Въпреки че посещаемостта на църквите е спаднала на много места, болшинството европейци, както показват последните изследвания[2], все още признават, че вярват в съществуването на Бога. В някои страни броят на тези хора е изненадващо висок – 95% в Малта, 90% в Румъния и Кипър, 81% в Гърция и Португалия, 80% в Полша. Като цяло, в ЕС 52% от населението заявява, че вярва в съществуването на Бога, и само 18% не вярват в съществуването на каквото и да било божество, дух или сила. Разбира се, далеч не всички, които приемат Божието съществуване, активно практикуват вярата си. Интересно е, че в Турция броят на хората, които вярват в Бога, е 95%, като огромна част от тези хора реално практикуват вярата си. Едно съвременно и демократично политическо и социално устройство би следвало да уважава религиозните желания и чувства на своите граждани. Религиозните свободи не могат да бъдат ограничавани в името на светския характер на държавата.

Има ли значение посланието на Православието в Обединена Европа?

Въпреки че в много европейски страни организираните форми на религиозен живот минават през затруднения, вярата в никакъв случай не е станала явление от миналото. В обширните европейски земи християнството е като заспал великан, и според много признаци, този великан скоро ще се събуди. Това всъщност вече се случва след падането на комунизма в бившия Съветски съюз – в Русия и Украйна, от 1989 г. насам броят на православните енории се е увеличил трикратно и днес надхвърля 20 000. докато през 1989 г. там имаше едва 18 манастира, днес те са повече от 600. Нека не подценяваме жизнеността на християнството. И нека не забравяме, че отците-основатели на ЕС, например Конрад Аденауер и Алсид де Гаспери, са споделяли една дълбоко християнска по същността си визия за Обединена Европа.

Със своите 300 милиона верни в Източна Европа, на Балканите, в Средния Изток, но също така и в Новия свят, Православната църква е обединяваща сила, стабилизиращ фактор и съществен компонент на продължаващите усилия да се създаде новата европейска реалност, съчетаваща източните и западните християнски култури и традиции на континента. Под ръководството на Вселенската патриаршия, православните епархии присъстват отдавна в почти всички страни на Западна Европа, духовно обгрижвайки православните вярващи. Поради децентрализираната си структура, Православието има възможност да достига по много непосредствен и ефективен начин до своите верни, в рамките на 16-те поместни църкви, работещи в сътрудничество със Вселенската патриаршия, първа сред равните в православната общност.

Отчитайки възраждането на вярата в световен мащаб и увеличаването на значението на духовните ценности в последните десетилетия, вселенското послание на Православието и неговото културно наследство се радват на увеличено доверие и се превръщат в преграда срещу прекрачването на границите на крайните националистически, конфесионални и религиозни противоречия. В тази област Константинополската патриаршия неизменно работи за помирението на цялото човечество, утвърждаването на мирното съжителство и опазването на околната среда. За постигането на тези цели Патриаршията предприема различни дейности – тя организира международни екологични конференции от 1992 г., съпредседателства диалога между Православната Църква, Европейската народна партия и Европейските демократи от 1996 г. и развива междурелигиозния диалог, започвайки с Босфорската декларация от 1994 г. – документ, който осъжда всички престъпления, извършени в името на религията, като престъпления срещу самата религия.

Историческият Константинопол и днешен Истанбул е град, в който живеят различни религии и култури. Вселенската патриаршия, чиято катедра е в този град от 17 века, съжителства с исляма и юдаизма мирно и конструктивно. Макар че връзките между православните и мюсюлманите са ежедневие в мултикултурния Истанбул, академичният диалог за приятелство и взаимно разбирателство между християнството и исляма започна през 1986 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези, Женева. При тези условия, Православието, начело с Вселенската патриаршия, чийто престол е в преобладаващо мюсюлманския град, има всички предпоставки да възприеме ролята на мост между Европа и исляма. По същия начин, твърдата подкрепа на Вселенската патриаршия за членството на Турция в ЕС, е свързана с убеждението, че Европа ще има голяма полза от интегрирането на една преобладаващо мюсюлманска страна, ако последната има желание да възприеме европейските принципи като зачитане на религиозните свободи и правата на малцинствата. Подобен диалог между Православието и юдаизма също се организира с благословението на Вселенската патриаршия.

Духовната основа на Европа

Често се казва, че Европа не е само географско понятие, но и идея. Коя е тази основополагаща идея, която дава единство на Европа, която представлява „душата” на Европа и която ЕС търси – макар и по несъвършен начин – да въплъти в себе си?

Отговорът може да бъде намерен в една еврейска мисъл, цитирана от Максим Бубер в неговите „Разкази на Хасидим”: „Кое е най-лошото нещо, което злият импулс може да причини?”, попитали един равин. Отговорът бил: „Да бъдем накарани да забравим, че всички ние сме царски деца”[3]. Като човешки същества, всички сме от царски произход в духовен смисъл; всеки един от нас е свободен. Тази идея за личната свобода, за свободното достойнство и цялостност на всяко човешко същество – е в основата на това, което наричаме „европейска идея” и е основният водещ принцип на ЕС.

Именно в тази перспектива можем да започнем да разбираме ролята на вярата в Европа, където личната свобода е основополагаща, подобно на християнското учение за човешката личност. „Истината ще ви направи свободни”, казва Христос (Иоан. 8:32); „Не съм ли свободен?”, подчертава св. Павел (1 Кор. 9:1). Утвърждавайки свободата в отношението между Бога и света, Посланието до Диогнет от 2-ри век, споменава: „Бог убеждава, не принуждава; защото насилието Му е чуждо”[4]. Това е златна мисъл и е жалко, че християните са й обръщали малко внимание през вековете! Водещото значение на свободата е ярко подчертана в „Легенда за Великия инквизитор” в шедьовъра на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”. За християнската традиция свободата – способността да взимаш решения съзнателно и с ясно чувство за отговорност – е най-големият дар от Бога за човеците. Без свобода на избора няма истинска личност. Бог казва на народите на Израил в Стария Завет: „За свидетели пред вас призовавам днес небето и земята: живот и смърт ти аз предложих, благословия и проклятие. Избери живота…” (Втор. 30:19).

Но ако искаме да оценим същинското значение на личната свобода, трябва да се запитаме какво разбираме под „личност”. Тук отново свидетелството на християнската традиция е от решаващо значение. Дали човешкото животно е просто политическо животно, politikon zōon, както казва Аристотел[5], или логично и разумно създание, logikon zōon, ако трябва да използваме израза на стоиците[6]? Дали не сме нищо повече от животно, което се смее и плаче, както са мислели някои? Може ли човешкото животно да бъде обяснявано само в материалистични и икономически понятия, като потребител? За съжаление, днес това е подходът на много граждани на ЕС – те мислят почти изцяло единствено за това какво могат да вземат от Съюза във вид на материални придобивки, а не за това какво могат да допринесат на духовно ниво; и това навярно е основната причина, поради която ЕС преминава днес през такава сериозна криза.

В отговор на представата за човека като чисто икономически обект, като консуматор, християнството настоява, че човешките същества са zōon theoumenon, по думите на св. Григорий Нисийски[7], „животно, което бива обожвано”, тоест, призовано е да сподели Божията слава и да стане „участник в божественото естество” (2 Петр. 1:4). Най-важният факт за нашето човечество е нашето трансцендентно измерение; ние сме създадени по Божий образ и подобие (Бит. 1:26). Ние сме надарени, може да се каже, с Божествено съзнание и затова сме способни да се молим. Имаме възможността да предложим света обратно на Бога като благодарение, и единствено в този акт на отдаване ние ставаме истински човешки и истински свободни.

Не очакваме всичко това да бъде отразено в Европейската Конституция, защото Конституцията е правен документ, не богословски трактат. Но се надяваме, че имплицитно, ако не експлицитно, основополагащият документ на ЕС поне ще бъде отворен за подобна интерпретация. Вярваме, че там ще бъде ясно заявено, че човек не живее само с хляб.

Дотук говорихме за личната свобода, но трябва да отбележим, че свободата ни не е само лична, но и междуличностна. Човешките същества не могат да бъдат истински свободни в изолация, в отрицание на връзката си с другите човешки същества. Истински свободни можем да бъдем, ако създаваме общност с други свободни хора. Свободата не е самотна, а социална категория. Свободни сме само станем prosopon, ако използвам гръцката дума за „личност”, която означава буквално „лице” или „лик” – ако се обръщаме към другите, гледайки ги в очите и позволявайки им да погледнат в нашите очи. Да се обърнеш, да откажеш да споделяш, означава да фалшифицираш свободата.

Именно това е дълбоко присъщо на християнското учение за Бога. Според учението на светите отци, „по образ Божий” означава най-вече „по образа на Христос”; да бъдеш човек означава да си Христоподобен, защото Христос е върховният пример за това какво означава да си личност. Но изразът „по образ Божий” означава също и „по образа на Бог Троица”. Като християни, ние вярваме в един Бог, който не е просто Един, но и Триединен. Християнският Бог не е просто личностен, но също и междуличностен; Бог не е само единица, но и съюз. Като Троица, Бог не е просто монада – неповторима и самодостатъчна. Бог е Триада на Отец, Син и Свети Дух, трите Божествени Личности, свързани Един с Друг в perichoresis. Бог е общност, koinonia. По думите на св. Василий Кесарийски, „единството на Бога лежи в общността (koinonia) на Божеството”[8], във вътрешната връзка между трите Личности. Както пише митрополит Иоан Пергамски (Зизиулас), „Божието битие е релационно битие; без понятията на общността не можем да говорим за Божието битие”[9].

Ако като човеци сме оформени по Божий образ, следователно всичко, което казахме за Бога трябва да бъде отнесено и към човечеството. Ние сме призовани да възпроизведем на земята, доколкото е възможно, този perichoresis, това движение на взаимната любов, която на Небето съединява трите Лица на Триединия Бог. И това движение ние се опитваме да осъществяваме не само на нивото на вътрешния си молитвен живот, не само спрямо непосредствения си кръг от приятели и роднини, но и в по-широк план – на икономическо и социално ниво. Нашата социална програма е учението за Троицата. Всяка форма на общност – работното ни място, училището, градът, нацията, дори Европейският съюз – е предназначена да стане жива икона на Троицата. Народите са призовани да бъдат прозрачни един за друг, както и трите Лица на Светата Троица са прозрачни Един за Друг. Това е и ролята на вярата в променящата се Европа.

За някои от вас, опасявам се, това, което казах току-що за подражанието на Бог-Троица, може да се стори отвлечено, нереално, прекалено идеалистично. Разбира се, не очакваме точно този език да бъде използван в юридическите формулировки и официалните документи на ЕС. Но това са решаващите вътрешни убеждения, които вдъхновяват нашата християнска роля в Обединена Европа.

Църква и държава: разделение или сътрудничество?

Приемайки, както и би следвало, плуралистичния и мултикултурния облик на днешна Европа, какво трябва да бъде нашето разбиране за отношенията между държавата и организираната религия? Съществуват три основни системи, които регулират тези отношения. Първата е конфесионалната система, в която държавата дава официално признание на една конкретна религия или църква. Втората е неконфесионалната система, където държавата е отделена от религията и възприема неутрално отношение спрямо всяка проява на религиозна вяра и практика. На трето място е системата, при която държавата е официално атеистична.

В Европейския съюз съществуват само първите две системи; в рамките на Съюза няма държава, която да е официално атеистична. Като примери за първата (конфесионалната) система можем да посочим Великобритания, Дания и Гърция. В тези страни, разбира се, има пълна свобода на вероизповеданията – този принцип е залегнал сред основите на ЕС, но в същото време на една конкретна религиозна общност е придаден особен статут – на Англиканската църква във Великобритания, на Лутеранската църква в Дания и на Православната църква в Гърция.

Повечето страни в ЕС обаче са възприели втората система, неконфесионалната. Такъв е случаят във Франция, Германия, Португалия, Белгия, Холандия и Люксембург. През 70-те години на 20-ти век Ирландия, Испания и Италия изоставиха конфесионалната система, при която в тези страни на особено признание се радваше Римокатолическата църква. През 2000 година Швеция също престана да бъде конфесионална държава. Дори в конфесионални държави като Великобритания и Гърция, връзката между Църква и държава непрекъснато отслабва; днес във Великобритания държавата играе много по-малка роля при назначаването на епископи, в Гърция отпадна изискването президентът да е православен. Тенденцията е в рамките на ЕС и в Европа като цяло да се върви към неконфесионалната система.

И в двете системи, конфесионалната и неконфесионалната, съществуват много разлики в детайлите. Дори там, където преобладава неконфесионалната система, често се приема, че религията не може да бъде единствено частен въпрос от личната сфера на всеки гражданин, а и че тя има своите отражения върху обществения живот на държавата – и тези съображения могат да намерят и юридическо отражение. В някои неконфесионални държави например, религиозните общности имат официално призната роля в образователната система. Следователно, дори в неконфесионалните държави, обикновено не наблюдаваме опити да се установи пълно разделение между религия и държава.

И наистина, бихме попитали с пълно основание, дали изобщо „разделение” е най-подходящият термин за нас в този контекст? Вместо да използваме един по същество отрицателен термин, не би ли било по-добре да говорим в понятията на взаимното уважение и сътрудничество? Показателен е фактът, че в един източник, който представлява най-същественият израз на политическата философия на Източното Православие, а именно Шестата новела на император Юстиниан (534 г.), ключовият термин е симфония, „съгласие” или „хармония”. Юстиниан разграничава ролите на императора (тоест, гражданската власт) и духовенството (тоест, религиозната власт): „Най-големите дарове, които Бог в своето човеколюбие е дал свише на всички хора, са свещенството (sacerdotium) и имперската власт (imperium)”. По-нататък Юстиниан очертава сферите на компетентност на всяка власт и подчертава тяхната взаимозависимост: императорът следи за доброто устройство на Църквата, която от своя страна се моли за делата на императора. Юстиниан продължава: „Защото ако духовенството е във всяко едно отношение безупречно и изпълнено с вяра в Бога, а императорската власт справедливо управлява владението си, ще произтече щастливо съгласие, което ще донесе много блага на човечеството”[10].

Нека подчертаем именно този израз, използван от Юстиниан: „щастливо съгласие”. Очевидно между Византия от 6-ти век и Европа от 21-ви век има дълбоки разлики. Но когато говори за „щастливото съгласие”, Шестата новела на Юстиниан ни предлага парадигма на отношенията между църква и държава, която е актуална и днес. Независимо дали живеем в конфесионална или неконфесионална държава (като християни би следвало да приемаме и двете), нашата надежда е, че между вярата и държавната власт ще има симфонията на едно активно сътрудничество. Не бива да мислим само за разделение, неутралитет или взаимна търпимост, а за отношение, което е далеч по-динамично и креативно. Християнското ни отношение към обществото, в което живеем, е изразено точно в думите на св. ап. Павел (той наистина говори за членовете на Църквата, но имаме основания да придадем на думите му и по-широко значение): „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове” (1 Кор. 12:26).

Нека обобщим всичко казано дотук. Свободата, зачитането на достойнството и интегритета на всяка човешка личност е в основата на нашата визия за обединена Европа. По същия начин тези понятия са основни за нашето разбиране на отношението между божественото и човешкото: „Бог убеждава, не принуждава”. Но свободата не е само лична, тя е и междуличностна. Личността получава своето битие и изпълнение в Другия. Не можем да бъдем истински свободни, истински личностни, ако не сме в общение с други личности. Нуждаем се един от друг, за да бъдем себе си. И ако превърнем този принцип във водещ за религиозния си живот, както и за живота си като граждани на своята страна, на Европа и на света – тогава без съмнение вярата ще има решаваща роля в променящата се Европа.

Превод от английски: Пламен Сивов | публикувано в сп. Мирна, бр. 27 [поръчай]

Бележки

* Реч, произнесена пред Лондонското елинистично общество в Лондонското училище по икономика (London School of Economics) на 3 ноември 2005 г.

1 Виж L. Labedz, Solzhenitsyn: a Documentary Record (1974), стр. 314
2 Виж например Eurobarometer 225 (2005), стр. 7-11
3 Tales of the Hasidim: the Early Masters (1968), стр. 282
4 Послание до Диогнет 7:4
5 Политики 1.1.9 (1253а)
6 H. von Amim, Stoicorum Veterum Fragmenta, III (1903), стр. 95, пар. 390
7 Oration 38:11
8 За Светия Дух, 18 [45]
9 Being as Communion. Studies in Personhood and the Church (1985), стр. 17
10 Виж Ernest Barker, Social and Political Thought in Byzantium (1957), стр. 75-76