Да виждаш греховете на другия не е дарба, а изкушение

Минаха вече 18-19 години, откакто вярващите у нас, свещениците, епископите живеят в една свободна откъм какъвто и да било идеологически натиск среда. Смени се напълно така да се каже политическата и държавна парадигма. До каква степен, в каква посока да речем, в това, иначе не толкова дълго време, успя да заздрави, пречисти, утвърди себе си Българската православна църква? Какво е според Вас днешното й значение за българското общество?

Ще започна с една история. Преди десетина години с група приятели посетихме един възрастен български монах. Затрупахме го с въпроси и най-вече с вайкане – за кризата в църквата, за празните манастири и храмове, за неверието на съвременниците ни, за интелектуалната и моралната немощ на епископата… Той ни слушаше внимателно и когато стигнахме до класическия въпрос “Какво да се прави?”, се усмихна и каза: “Станете монаси и свещеници”. С една реплика само обърна всичките ни въпроси и разочарования към нас самите – малко в стилистиката на онази крилата фраза на Дж. Ф. Кенеди – “Не питайте какво може да направи държавата ви за вас, а какво вие можете да направите за държавата си”. Тогава, мисля, усетих най-силно смисъла на иначе познати до клишираност истини – че промяната започва от теб самия; че в Православието изразът “ти си грешник” е невъзможен – позволени са само “аз съм” и “ние сме”; че о(б)съждането на личните грехове на ближния налива вода във воденицата на собственото ти падение.

Тази уговорка считам за необходима преди всеки опит за визионерстване за църквата.

Когато изследваме или дори само обговаряме прехода и неговия ефект върху БПЦ, често сме изкушени от един особен социологизъм – да пренасяме механично наблюденията си от политическия преход върху църковната действителност. Така на църквата се приписват “леви” и “десни” предпочитания, разпознават се както “демократични”, така и “тоталитарни” елементи в нейния етос, на някои им се привиждат монархически тежнения, политически консерватизъм; настоява се за лустрация – изобщо, свободно се лепят етикети от светската терминология. Всички опити обаче да се очертаят някакви тенденции или да се дадат някакви обяснения за това “какво става в църквата” неизбежно са условни, защото битието на църквата е двойнствено – и отвъдният, духовният пласт е водещият, а подстъпите към него са духовни, не аналитични. Други са и единиците, с които мерим времето – в църквата то тече по други закони, с други темпове и в друго измерение. Сменените парадигми от Вашия въпрос са мигове от църковната история, макар да ни се привиждат като еони – поради простия факт, че животът ни минава в тях.

Но ние все пак имаме тази дързост да говорим и мислим за процесите в църквата – и не мисля, че тази дързост е богопротивна, стига да опитваме да я съчетаваме – парадоксално! – с покаяние и смирение.

Няколко са, според мен, основните констатации, около които би могъл да се организира някакъв анализ на пост-комунистическото състояние на нашата църква.

Първата констатация е свързана с осмисляне на представата ни за свободно съществуване на църквата след 1989 г. Въпросът Ви всъщност поставя фундаменталния проблем за външната и вътрешната свобода. Първоначалната екзалтираност на обществото ни веднага след смяната на политическия режим постепенно премина в разочарование, униние – а напоследък в компенсаторен несвестен консумативизъм. И в едно смътно надигащо се усещане за поредната несвобода – много по-неясна и затова много по-тревожеща. Въпросът доколко и дали изобщо сме свободни отново е на дневен ред – и в политически, и в икономически, и в психологически план. Отнесен към църквата, този въпрос опира всъщност до декомунизацията във всичките й измерения, и най-вече в личностен, духовен порядък.

Комунизмът се оказа колкото политическо явление, толкова и състояние на духа, чиито корени явно са успели да се впият дълбоко в народната душа, а значи – в умовете и сърцата на всеки един от нас, независимо дали си даваме сметка за това или не. Тази вътрешна несвобода се оказа пагубно устойчива, коварна и смъртоносна. И наследствена, уви. В един текст за сп. Foreign Policy използвах образа на птицата, живяла дълго време в клетка, която се оказва неспособна да лети след като клетката вече я няма. Църквата ни няма да бъде свободна истински, ако не намери в себе си (или по-скоро не изпроси свише) сили да разпознае и прогони бесовете на вътрешната несвобода, отгледани и инжектирани в нея от комунистическия режим. Това мое разбиране не е оригинално, напротив – банално е. Единствената “оригиналност”, на която настоявам: че процесът на пречистване има повече общо с молитвата, отколкото с политиката – и тук християнската логика тръгва срещу народната мъдрост за лозето и мотиката. Бесовете не се гонят с мотики.

Втората констатация касае прелома в разбирането за това кой, собствено, е църквата. Стереотипът отговаря: поповете. Истината е друга – много по-вълнуваща. Църквата – това е народът Божи, събран около Трапезата на тайнството Евхаристия (причастието). Църквата е семеен пир, на който са поканени всички – Вие и аз включително. “Поповете” са само една от възможните роли на това пиршество. Въпросът Ви за мястото на Църквата в обществото е възможен само докато между тия две понятия има дълбоко изорана бразда. Тази бразда минава през мозъчните ни гънки и през сърдечните ни камери. Изорали са я други преди нас и са ни я завещали като генетична шизофрения – с надеждата, че отпадането от Христа ще продължава от поколение на поколение.

Църквата е общество – и доколко тя ще се покрива с обществото е въпрос пастирски и мисионерски. “Заемането на подобаващо място”, “роля” или “функция” в обществото е продължаване на насилствената атеистична шизофрения с мирните средства на (само)заблудата. Подобаващото “място” на църквата е преди всичко сърцето на отделния човек. Нейните възможни социални, политически или просветни функции са далечен страничен ефект, независимо от мащаба и формите си. И никакъв дебат за “мястото на църквата” в обществото не е възможен преди личния тих дебат на всеки един от нас за мястото на вярата в собствения му живот. Болезнено ми липсва това личностно измерение в публичното говорене по тези въпроси – някак се приема за даденост, че “ние сме си православни” – от това “си” ме боли най-много – защото е интимно, но подвеждащо. Статистически-съмнително. От “ние сме си православни” до “аз съм православен” има дълъг и труден път.

Третата констатация е признаването на нехомогенния характер на църковното тяло. Оказа се невероятно трудно евангелската истина за различните харизми (духовни дарове) да бъде възприета в българския църковен контекст. Едно от следствията на комунистическия режим беше налагането на определен стереотип – църквата се свеждаше до клира и до “бабичките”. Когато след промените в църквата влязоха хора от най-различни социални и възрастови групи, много от тях изпитаха на гърба си една особена реакция – на неприемане, на подозрение, на третиране като нещо неприсъщо, чуждо и външно. За щастие, макар и с цената на доста загубено време, този синдром вече се преодолява – и се радвам, че и с нашите скромни трудове чрез фондация “Покров Богородичен” успяхме да помогнем на много млади хора в църквата да намерят своето призвание. И най-вече – да останат там.

Четвъртата констатация е аргумент на здравия разум – че болестите на църковната общност са проекция на болестите на обществото. Покрай многото други неща, които сме забравили за църквата, е и истината, че тя е болница. Хората в нея са болни и са там, за да се лекуват – и това лечение продължава през целия им живот. Обществото очаква да види в църквата високо морални хора, изобщо, някакви по-различни, по-добри хора от тези, които срещат в ежедневието си, от самите себе си. Отрезвяваща истина е, че това не може да се случи – и колкото по-скоро престанем да настояваме за някаква дължима “другост” на църковните хора, толкова по-близо ще стигнем до някаква трезвост – и по отношение на църквата, и на самите себе си.

Вие сте един от хората, стоящи в основата на инициативи като фондация “Покров Богородичен”, на списанието за православна беседа “Мирна”, издателство “Омофор”, сайта и вестника Православие.БГ и пр.; някои нарекоха още преди време хора като Вас “ново поколение” в Православната църква. Поколение от миряни, от вярващи млади хора, с един, струва ми се, доста по-открит, по-различен поглед и към духовното, и към материалното. Чувствате ли се Вие самият представител на едно подобно поколение, може ли да се говори за поколение в този смисъл и какво е то?

Във всеки период на обществени сътресения се появява едно “поколение X” – наполовина деца на миналото, наполовина – на бъдещето. Характерна за тези (понякога) “сърдити млади хора” е динамиката, про-активната позиция, желанието за промяна, неприемането на статуквото. Тази динамичност за съжаление понякога е външна, ялова, театрална – брауново движение на наелектризирани частици без определена посока и цел. Искрено се надявам да сме преодолели – или поне осъзнали – в себе си всичко кухо и свързано с изкуствения комсомолски активизъм. И понеже нямаме на разположение сигурен критерий за това, се опитваме да създадем условия за непрекъсната обнова – сега тези, които започнахме проектите “фондация Покров Богородичен”, “издателство Омофор” и всичко останало, сме вече на около 40 години. Смешно би било към днешна дата да се изживяваме като младото поколение в църквата. Но във фондацията и издателството работят и много по-млади от нас – и това е обнадеждаващо. Доколкото можем да се надяваме на някаква положителна динамика в църквата, тя навярно ще дойде от следващото поколение – вече не толкова “сърдито”, но със сигурност по-малко податливо на заблуди и стереотипи от миналото. Тези момчета и момичета са пред очите ми постоянно; бъдещето на църквата ни има младо лице, и в същото време е свързано с миналото, с Преданието – и това ми напомня за онази “вечно млада старост на Православието”, за която пишат богословите.

Заслугите на Православната вяра и църква за съхраняването на българската идентичност са известни. Възможен ли е обаче според Вас в което и да било време духовен авторитет, основан само на сана?

Санът определя мястото в йерархията и няма пряко отношение към духовния авторитет. Човек с висок духовен сан може да има нулев или отрицателен духовен авторитет; казано по-просто – да е посредствен духовник, или направо морално пропаднал човек. И обратното – някой обикновен монах или дори мирянин може да притежава дарбата на духовното наставничество, да бъде, казано на ежедневен език, духовен човек.

Когато целуваме ръка на епископ или свещеник, ние отдаваме почит към духовния сан, към онази определена от Бога йерархична структура на Църквата, в която на ръкоположените е предадена отговорността за физическото изпълнение на евхаристийното тайнство. Целувам ръката, от която получавам Причастието – и я целувам именно в тази й функция, а не защото е ръката на някой лично извисен в духовните дела човек. Затова и мога без последици за съвестта си да целуна ръка и да отдам почит към сана на някой, за когото знам много добре, че води недостоен за християнин живот. Църквата не иска от мен да го уважавам като личност за подражание, нито ме принуждава да приемам греха му. Тя иска от мен да не забравям, че от ръката на недостойния свещеник или епископ (а че са недостойни, те самите го повтарят многократно по време на причастния канон) получавам Тялото Христово, и че друг начин да получа Тялото не ми е даден.

Често обаче самите духовници не могат да направят разликата между двата вида авторитет – този, който произтича от сана и който не зависи от личните качества, и онзи, който се изгражда трудно и се губи лесно – и който е intuito personae, зависещ от самата личност. “Аз съм свещеник/епископ и следователно трябва да ме слушаш и да ми се подчиняваш” – за съжаление, тази често срещана сбъркана логика е в основата на явлението, което в православните среди се нарича “младостарчество” – пагубната илюзия, че санът сам по себе си е достатъчен, за да придобиеш духовни дарби и да имаш правото да наставляваш другите. Духовният авторитет на наставника се случва в пространството между две личности, на три личности, всъщност, защото и Бог невидимо присъства в тези отношения. Това не са отношения, които почиват на формалното място в йерархията, нито пък подкопават по някакъв начин тази йерархия. Те започват от свободния акт на двама души, които вървят заедно по пътя на спасението и си носят един другиму бремето – заради Христа и в любовта Му. В изкривения вариант на тези отношения от едната страна имаме старшина, който дава команди, а от другата – рота войници, които ги изпълняват безпрекословно. Резултатите от подобен “марш на скок” обаче са повече от съмнителни – и за двете страни.

В познатата максима “каквото обществото, такива и политиците му” вероятно могат да бъдат добавени всички: журналисти, учители, лекари, бизнесмени, духовници… Как оценявате Вие лично начина, по който медиите, едни или други журналисти се отнасят към БПЦ, как църквата се отнася към медиите и чрез тях – в някакъв смисъл и към обществото? Какво е равнището на разбиране в този диалог, има ли разбиране, има ли диалог?

Преди четири години посветихме цяла международна конференция на този въпрос; тя беше отразена и на страниците на “Култура” (http://www.online.bg/kultura/my_html/2347/chirch.htm). Противно на представите на мнозинството духовници, аз не смятам, че медиите като цяло са осъзнато враждебни спрямо църквата – поне не са по-враждебни, отколкото към всяка друга институция. Продължавайки Вашата аналогия – “каквото обществото, такива и духовниците”, бих допълнил – такива са ни и църквоборците.

Ако трябва да обобщя идеята на църковното ръководство за медийна политика, тя се изчерпва с думите “за църквата – или добро, или нищо” – като за мъртвец. В същото време на медиите се вменява задължението да търсят под дърво и камък това “добро” и да го покажат на обществото; не се изгражда самостоятелно медийно присъствие чрез про-активна нагласа, а се чака някой отвън да се сети да каже нещо добро за църквата, да покаже някакъв добър пример. Това не е продуктивно, вредно е. Църковната институция има вече достатъчен ресурс за да организира един ако не перфектен, то поне средно добър медиен отдел – поне един човек, който да е упълномощен да работи активно – подчертавам – с медиите; не просто да бъде теоретично на разположение, а той самият да търси контакти с тях. На който му се е налагало да отразява църковна проблематика, сигурно се е сблъсквал с трудността да се осигури елементарна надеждна информация от официален източник. Добрата новина е, че напоследък се появиха независими медии (и печатни, и електронни), които градят тези така необходими мостове – между гражданското общество и църквата. Но това са процеси, които за съжаление се случват извън официалните органи на църковното представителство – и това отсъствие на автентичния институционален глас на църквата не може да бъде лесно преглътнато. Знам, че този въпрос стои на дневен ред в синодалните заседания, но конкретни действия засега не сме видели.

По въпроса за диалога: основните “реплики”, които църквата има да каже на обществото, са тези: “Вашият видим живот не е всичко. Не погубвайте душата си. Бог толкова ви възлюби, че даде Единородния Си Син да пострада заради вас…” и така нататък – целият велик разказ на Църквата за Сътворението, Грехопадението и Изкуплението е всъщност това, което тя се опитва да ни каже със самото си присъствие. Но този разказ не може да бъде вместен между чалга-клип и телевизионно състезание; той е тих и интимен по своята същност. Личен е. Обърнат към Вас конкретно, а не към усреднена безлична “аудитория”. Затова и най-ерудираният и симпатичен свещеник да бъде поканен в някое студио, той, по силата на телевизионния формат, ще бъде притиснат между рекламата на водка от едната страна и голия задник на Азис, от друга. И медиите трябва да разберат, че ако църквата показва нежелание да изкаже най-интимното си пред камерите, това не е непременно от нежелание да го сподели. Един духовник пред камера е човек, поемащ огромен риск – камерата, редакторът или водещият на предаването да изкриви или осакати думите му – с умисъл или без – така, че нещата, които казва, да бъдат разбрани неправилно. За разлика от грешките в политическото говорене, залогът тук е прекалено висок – човешките души и тяхната вечна съдба – и всичко това, умножено по броя на зрителите. Малцина имат дързостта да поемат такива рискове и мисля, че ги разбирам.

Това, което ми е трудно да разбера, обаче, е отсъствието на църковниците от обществените дебати по въпроси, които пряко касаят църквата – трансплантацията на органи, евтаназията, абортите, трафикът на жени; в по-широк план – корупцията, моралната деградация, насилието; това, което става с децата ни. Имам чувството, че свещениците и епископите все още търсят правилния тон на това говорене, защото вече разбират, че простото цитиране на десетте Божи заповеди не е достатъчно, поне не за нашето общество. Хората имат нужда да им бъде обяснено спокойно и разумно кое е правилно и кое не, но ако просто заявите в какво вярвате, те ще свият рамене и ще продължат по пътя си. Християнинът би седнал до събеседника си с нагласата: “Ами хайде да помислим заедно!” Това е била нагласата и на древните апологети, и на най-известните съвременни християнски автори. Точно тази готовност за истински, честен диалог, в който си готов да бъдеш уязвим – това ни липсва много. Прикриваме психологическата си несигурност зад бронята на заучени верови формули и използваме каноните и цитатите от светите отци, за да осигурим място в ада на ближните си – това са основите на “диалога” за мнозина от вярващите, за съжаление.

Как виждате днешното състояние на богословското образование у нас, има ли бъдеще за младите богослови, има ли нужда от тях Църквата и обществото?

А дали обществото има нужда от своите музиканти, поети и художници? Мисля, че всички, които са се посветили на нещо различно от утилитарната обществена функция, свързана с физическото оцеляване и размяната на стоки и услуги, са направили своя избор. Част от реалността на този избор е, че обществото “няма нужда” от своите поети, музиканти или богослови по начина, по който има нужда от своите лекари, фермери, хлебари, таксиметрови шофьори и месари. И фактът, че за болшинството от хората бахурът, а не културата, е непосредствена реалност, означава, че богословът трудно ще намери основания да претендира за някакво дължимо заплащане за труда си, по-високо от това на месаря. И това ще е така докато съотношението бахур-култура пребивава в тези пропорции, които виждаме у нас.

Друг аспект на този въпрос – болшинството от отиващите да учат богословие са напълно наясно с перспективите си за реализация “по специалността”. Те са минимални и едностранчиви – свещеник за мъжете и учител с неясен статут за жените. И въпреки всичко хората записват, учат и завършват богословие – очевидно мотивацията им не е свързана единствено с възможностите за реализация, а с някаква вътрешна необходимост. И да Ви кажа честно, страхувам се от настъпването на момент, в който богословието ще се превърне в доходоносна кариера. Най-вероятно в този именно миг то ще престане да бъде богословие. Засега обаче такава опасност няма и за щастие богословието е все още някакъв вид жертва и себенадмогване – както и трябва да бъде. Дано да доживеем тази хубава основа да даде и съответните плодове – академични, духовни и т.н.

Основните религиозни вероизповедания у нас имат различна численост, различни традиции, но общият модел, поне досега е бил, на уталожена търпимост, на “приемане на другостта на другия”; макар и само на едно, да го наречем битово ниво. Как виждате въпроса за религиозна просвета на децата, когато едва ли може да се каже, че много от родителите, и родителите на тези родители, са просветени достатъчно в това отношение? И къде, от друга страна, между плътно увитите шамии, между децата, които се гордеят, че не биха облекли бански костюм, и облечените като за плаж, които често не знаят, че с къси панталонки не се влиза в храм; между крайно различните модели за това кое е правилно и кое не, може да се намеси училището – държавното, светското, призваното да възпитава общи ценности училище?

Дебатът за религиозното образование у нас ми напомня на едни игри, които играехме като малки – “народна топка” и “пиян морков”. От едната страна е църквата, от другата – държавата, а по-средата, между летящата топка, объркани и разногледи, са родителите и децата. Църквата казва: “87 процента от населението се заявява като православно, следователно, държавата трябва да обслужи религиозната потребност на мнозинството чрез системата от държавни училища и парите на данъкоплатците”; вярващите бързо притичват в църковното поле и се присъединяват към това твърдение. Топката полита към държавата, която, с гласовете на бюрократите си, към които се присъединяват правозащитници предимно от американски произход, припомня на играещите конституционния принцип на отделеността на църквата от държавата – и част от родителите и учениците, които не виждат никакъв смисъл от един допълнителен задължителен предмет, хукват да громят “попщината” и да припомнят на всеослушание малко известния факт, че вече сме в 21-ви век. “Да, ама така е в Европа”, реагират незабавно църковниците – и топката полита отново. Дебат всъщност няма. Произведоха се две концепции по въпроса – едната по държавна, другата – по църковна поръчка. В суматохата се възприе спешно тезата, че двете са несъвместими – и се започна традиционният национален спорт – замеряне с буци от малки укрепени възвишения пред разсеяна и малобройна публика.

…Междувременно, имам дъщеря, която расте. В личен план неведнъж съм си мислил какво решение бих взел за нея конкретно. И си давам сметка, че решението ми зависи изцяло от човека, който би влязъл в ролята на учител по религия. Никакви концепции, учебни планове, хонорариуми и щатни разписания няма да ми повлияят, когато взимам решението си – единствено личността на преподавателя има значение в случая. Защото мога да преглътна детето ми да развие непоносимост към математиката или дори към литературата, заради некадърен учител, но мирогледната й основа е нещо съвсем друго и не бих я поверил на когото и да е, независимо от дипломата му. Да разчитам на държавата да оформя ценностната система на детето ми ми се струва проява на родителска безотговорност от най-висш порядък. Ако се откажем от идеята за “домашната църква”, която е семейството и я пренесем в класната стая, абдикираме като общество, родители, църква и личности от отговорността за децата си. Вярата, за разлика от физиката, математиката и физическото, има твърде много общо с любовта, за да я изваждаме от интимната среда на семейството и храма. Както не бих желал “специалисти” да обясняват на дъщеря ми смисъла на любовта между родители и деца, така реагирам и срещу идеята да й обясняват каквото и да е за тайната, която е срещата на човека с Бога. Има граници, които не могат да бъдат прекрачвани, и сфери, в които присъствието на организирани групи държавни служители е нежелателно – брачното ложе например. И вярата слагам в този списък.

Църковното ръководство положи много усилия да убеди обществото в необходимостта от въвеждане на предмет “Религия – Православие” в държавните училища. Не мога обаче да не си задавам въпроса защо подобни усилия не бяха положени след промените за възраждане на собствено църковни курсове, училища или гимназии? Ако една десета от ресурса, който беше инвестиран през последните десет години в строителството на нови храмове, беше насочен към християнската просвета, дебатът за религиозното образование днес щеше да бъде просто излишен. Колко и какви книги издаде църквата през тези години? Колко учебни помагала подготви в помощ на учителите по вероучение в енорийските храмове и на учителите по предмета Религия в държавните училища? Изобщо, налага се изводът, че когато въпросът опре до конкретни решения, нашите църковни водачи не разглеждат инвестицията в хора като нещо важно; предпочитат инвестициите в зидария. Това е жалко и за съжаление хвърля сянката на “мрачното нелюбопитство” върху закъснелите и често непремерени действия на църковното ръководство. Въпреки всичко, трябва да подчертая, че повечето от колегите ми във фондацията са на мнение, че инициативата на Синода за въвеждане на предмета “Религия – Православие” трябва да бъде подкрепена – като стъпка, която, въпреки всички възможни проблеми и резерви, е по-добра от пълното бездействие по въпроса.

Въпросът за религиозно образование е безспорно сложен, но кажете все пак как го виждате като модел или училищна практика в нашето религиозно немонолитно общество. Известно е, че не става дума само за православни, а и за различни други вероизповедания, традиционни у нас или не толкова; става дума разбира се и за много хора, определящи себе си като атеисти. (За някои конфесии, които макар и официално регистрирани, много приличат на секти, се чудя дали въобще да споменавам.)

Политическото и практическото решение за въвеждане на религиозно образование зависи от решаването на уравнение, в което са преплетени конкретни цели и трудни компромиси. Задължителният характер на това обучение трябва да се съчетае с ненасилие над свободната воля на учениците. Конфесионалната обособеност – с педагогически неутралитет. Социо-културната реалност на едно преобладаващо вероизповедание – с принципа на равнопоставеност на няколкото големи религии, представени у нас. И за капак – да се предвиди и уважи правото на отказ от религиозно образование изобщо; ако щете – правото на отвращение от всеки намек за религия; едно отвращение, което – защо да не признаем – споделят много родители. Авторите и на двете концепции, за които стана въпрос, са се опитали да решат това уравнение по различен начин.
В концепцията на екипа на проф. Георги Бакалов се предлага да се изучава феномена религия като културоопределящ фактор. Тук компромисът е на съдържателно ниво – от учебното съдържание е изтръгната конфесионалната детерминираност; ако щете, претенцията за истинност.
Синодалната концепция също отчита необходимостта от компромис, но там той е отразен повече във формата. Предлагат се конфесионално обособени модули (Религия – Православие, Религия – Ислям), които да се изучават по избор от учениците. Допълнително е предвидена и форма, която да задоволи хората с атеистични, анти-религиозни или агностични убеждения – някаква форма на етика, в която да се говори на нравствени и философски теми, без референции към религиозния мироглед.
Възможно е двете концепции да бъдат съчетани. Например, концепцията на екипа на проф. Бакалов да стане ядрото на неконфесионалния модул, предлаган от Синода. Това би било логично и конструктивно решение, според мен. Сега изборът е до голяма степен в ръцете на политиците, защото възможностите са ясно очертани. И отново се връщам на хипотетичната необходимост да взимам решение по този въпрос в контекста на собственото си семейство. Най-вероятно няма да запиша дъщеря си на часовете по ислям, но ако трябва да избирам между “Религия – Православие” и “Нерелигиозна етика”, първо ще се запозная с преподавателите и по двата предмета. Решението си ще взема след като преценя кой от двамата ще успее да научи детето ми да мисли самостоятелно, да разпознава и отхвърля фалша и лицемерието във всичките му религиозни и нерелигиозни форми и да уважава свободната й воля. Дали дъщеря ми ще направи стъпката към онова осъзнато коленичене и притихване пред Бога, не мисля, че ще зависи от наименованието на предмета. “Православността” на часовете в училище ще зависи от личното духовно стоене на преподавателя много повече, отколкото от богословската наситеност на учебния материал. Това ми убеждение ме кара да не се фиксирам толкова върху модела, който ще бъде предпочетен, и да се тревожа повече за атмосферата, която ще цари в часовете. Тя ще бъде решаваща.

“С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери” и “Не съдете, за да не бъдете съдени” са Христови напътствия, в които с малко думи се очертава една далеч не проста универсалност. Лесно ли е обаче да намерим точната, спокойната, справедлива мяра, при толкова голям дефицитът на правосъдие, покаяние, катарзис, морална чувствителност сред различни обществени групи, личности, сфери на живота у нас?

Точната и спокойната мяра се намира единствено, ако се опитваме да я прилагаме към себе си. Вместо да настояваме за катарзис на обществото, нека положим усилия да го постигнем в собствения си живот. Вместо да очакваме покаяние от политици, съдии и епископи, нека видим собствените си грехове. Звучи просто, но е най-голямото изкуство. И единственото изкуство, което може да даде някакви плодове. Когато православният избира между това да може да твори чудеса и да може да вижда греховете си, той избира второто. Защото то е всъщност истинското чудо. Да виждаш греховете на другия не е никаква дарба; изкушение е.

Какво трябва да направи, според Вас, един вярващ човек, когато види в някоя църква да се продава светена вода; трябва ли да го приеме за нормално? Трябва ли да приемем за нормално, че едва ли ще видим публично извинение, признание, каквото и да било то, от наши висши духовници, сътрудничили на бившите тайните служби?

Въпросът ви е за безобразията в църквата. Не, безобразията не могат да бъдат приети за норма. Христос не прие търговията в храма – всъщност, изгонването на търговците е единственият случай, в който виждаме Господ наистина разгневен. Той не отиде кротко при търговците, за да ги уговаря да изнесат сергиите си. Свети Иоан описва тази сцена така: Христос “направи бич от върви, изпъди из храма всички… и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури”. В нашите църкви се продава не само светена вода. Продават се гипсови подобия на икони, памучета, за които се твърди, че имат някакви вълшебни свойства и всякакви други кощунства; религиозният кич е завзел храмовото пространство на много места. В същото време почти никъде в църквите не можеш да си купиш качествена православна литература. Това е безобразие и следва да бъде наричано по този начин. Безобразни са и свещите, които ползваме в храмовете. Идеята зад свещта няма нищо общо с петролните деривати, с които опушваме и омирисваме нашите църкви. Няма такава петролно-парафинова миризлива традиция в Православието – тя е наш уникален български принос.

Що се отнася до сътрудничеството на духовниците с ДС: Отново, нямаме право да настояваме за покаяние, защото то е личен акт, въпрос на вяра и лична съвест. Но имаме право да искаме да знаем истината – за да можем да продължим напред. И това желание не е политически предпоставено, а стъпва върху каноните на църквата, които забраняват свещенослужители да се поставят в услуга на светската власт. Знаем какво беше отношението на онази власт към църквата – и затова искаме тази зависимост да бъде преодоляна веднъж завинаги. В Румъния йерарсите поискаха прошка от народа и бяха готови да се отеглят в покаяние от църковните си длъжности. Народът им прости и ги прие. Така се даде възможност да бъде изявена църковната, духовната логика на това пречистване; създадоха се условия за помирение. У нас този въпрос ще се замита под килима до последно – докато излязат наяве всички епископски досиета (едно вече беше публикувано). Вече е безпощадно ясно, че тази информация ще излезе на бял свят, може би до месеци. И недоумявам защо не се предприеме нещо, което да спаси трошиците останал авторитет на църковното ръководство пред българското общество; защо никой не се сети за простия принцип “честността е най-добрата политика”? Съжалявам, че отговарям с нови въпроси. Задавам (си) ги от години вече.

В едно интервю за Култура (бр. 20/2008г.), проф. Калин Янакиев споменава за миряните, направили своя християнски избор на съзнателна възраст, за хора, имащи вкус към аргумента и мисленето, “които вярват, продължавайки да имат вкус към мисълта и аргумента”. Според него нашата Църква има своето интелигентно мирянство, но неговия глас малко се чува, не се използва достатъчно като потенциал. Какво мислите за това?

Ако безхитростно вярващите, хората, за които вярата е несводима до интелектуалното убеждение и непредаваема със средствата на структурираната мисъл, могат да бъдат наречени “сърцето на църквата”, интелигентните й членове имат отношение към нейния разум и памет. В Православието има едно разгърнато в дълбочина разбиране за единението на ума и сърцето. Отново се връщам на темата за различните харизми: у нас съзнанието за единство на църковния организъм боледува; от тази болест на съзнанието боледува и самият организъм. Интелектуалците не са припознати от църковното ръководство като легитимен и ценен участник в църковния живот. Навярно защото сред самите църковни водачи трудно можем да различим хора с такива нагласи – за разлика от епископата на много други поместни църкви, който е неотделима част от интелектуалния елит на съответната страна – със свое осезаемо присъствие в културата, изкуството, академичните сфери и т.н.

Интелектуалецът-християнин у нас е самотна роля; няма вътрешно-църковен контекст, в който неговият глас или продуктът на неговия интелект да намира осезаем отглас. Вкусът към мисълта и аргумента, за който говори проф. Янакиев, е трудно конвертируема валута у нас изобщо, не само в църквата. И въпросът за участието на интелектуалците в така трудно случващия се църковен диалог е частно проявление на по-широкият въпрос за ролята на миряните в църквата.

Интелектуалецът е изкушен от едно тънко тщеславие, което може да изтънява до безкрайност, в зависимост от духовното равнище на човека, но изчезва много трудно. От своя страна, не-интелектуалците в църквата, в това число и мнозина църковни водачи, разчитат (и не без основание) това тщеславие като някаква овладяна форма на презрение към всички тях, по-непосредствено и просто възприемащите и живеещите вярата си хора. Стига се до класическата ситуация “поздравяват се, но не си говорят”. Малко са топлите човешки жестове от двете страни на тази всъщност излишна барикада, макар да съм сигурен, че взаимен интерес има; има, мисля, и постепенно осъзнаване на очевидната нужда от някаква форма на интеграция на този интелектуален слой (в мига, в който го наречем “елит”, губим църковното измерение на нещата) в процеса на взимане на решения или поне на обсъждането им.

Ще затворя кръга и ще се върна на отговора на първия въпрос и на думите на онзи монах за това “какво да се прави”. Истинското решение на въпроса за отношението между интелектуалците и църковното ръководство ще може да се търси едва когато интелектуалците станат част от ръководство. Иначе казано, към тях могат да бъдат отнесени с пълна сила думите на онзи неизкушен във висшето богословие старец: “Станете свещеници и монаси”.

публикувано във в-к Култура, бр. 25, 3 юли 2008 г. | мариана христова