Къде ни водите?

Чувствам се като герой на виц, и то на конкретен, от онези, руските, за жителите на Чукотка, по-известни като “чукчи”. Един чукчи наблюдавал как един след друг елените от стадото му падат в пропастта, и вместо да направи нещо, мъдро клател глава: “Однако, тэндэнция…”

Един след друг архиереи на нашата църква влизат в светските новини с действия, които сред невярващите предизвикват неподправен смях, а сред повечето вярващи – огорчение, недоумение и тревога. И докато първите са свободни да махнат с ръка и да отсекат “Абе, мани ги тия”, за нас, които имаме трудната привилегия да се числим към БПЦ, остава нещо повече от неприятен вкус в устата. Остават въпросите, които варират в целия спектър от “Имаме ли право да ги съдим?” до “Има ли Православна Църква в България?”.

Преди няколко години беше осветен абсурдния храм на Ванга. Архиереи масово взеха участие в масонски ритуал по време на погребение в централен столичен храм. Един епископ на БПЦ официално се числи към масонска ложа. Митрополит тръгна срещу волята на Синода и си произведе в архонтски сан индивид с тъмно минало и мътен лик. Производството стана в благолепна католическа атмосфера. Същият митрополит прегърна ценностите и философията на ордена на тамплиерите и свободно и без последствия вече участва пълноценно в техните екзотични ритуали. Друг митрополит се изказва ласкаво и благославя дейността на един от разрушителните тоталитарни култове. Синодът дори не си направи труда да заеме някаква позиция по въпроса с владишките досиета – нищо, че съществува ясна канонична забрана епископи да се поставят в услуга на светската власт. Списъкът се допълва периодично и неотклонно.

Примерите от горните редове са показателни с нещо много важно. Скандали, недоразумения и недоумения, свързани с църковното ръководство, е имало и ще има. Но има съществена разлика между скандал със съмнителна сделка с църковно имущество и такъв с благословия на секта. При първия наистина можем да изберем да мълчим и да се уповаваме на владишка съвест и Божи съд. При масонски, окултни, архонтски и сектантски изпълнения обаче нещата опират до сърцевината на вярата ни. Далаверите на някой митрополит може би са си само негов личен грях, но ереста със сигурност не е. Съпричастието към еретични сборища от страна на каноничен архиерей подкопава упованието ни в благословението, което получаваме от ръката му или от ръката на ръкоположените от него свещеници. Подкопава доверието ни, посяга на вярата ни. И това вече е наш проблем. Ако искаме да останем в Църквата. Просто, ясно и съдбовно, като малкото истински неща в този живот.

До каква степен нашият епископат е затънал във вседозволеност и безкритичност по догматични въпроси, можем да разберем по много начини – например, по метода на контраста. Наскоро Румънската църква беше разтресена от скандал с масонски привкус. Синодът излезе с нарочно обяснение, че е допуснал протоколна грешка, като е отговорил с благодарствено писмо на поздравления за избора на нов патриарх от страна на масонска структура.

Да ви имаме масонските проблеми, братя румънци. Нашият Синод с такива дреболии не се занимава. В дневния ред на заседанията му преобладават много по-съществени въпроси – утвърждаване на нови тропари и изпращане на делегати на поредни пищни и безсмислени междурелигиозни ешмедеменца. Едно образно сравнение – това е все едно правителството да заседава във военно положение, когато столицата е под обсада, войниците гинат в окопите, всички в правителството знаят, че в собствения му състав има предатели, които работят за врага, а в дневния ред на заседанието да има една-единствена точка: “Състав на правителствената делегация и поздравителен адрес за годишното събрание на Съюза на жонгльорите-ветерани”.

Синодалната форма на управление на поместните църкви е проява на принципа на епископския събор за решаване на ключовите въпроси от църковния живот, и в по-широк смисъл – проява на съборното начало в Църквата изобщо. Ако епископският събор нехае за материалната страна на църковния живот (управление, кадруване, свещенически заплати, имоти), нехайството му спъва и пречи на църквата. Когато това нехайство има за предмет догматични и верови въпроси, или пък (както е в нашия случай) членове на този епископски събор са членове или привърженици и на други “събори” на едни други религии, църквата в България просто ще отпадне от съборното Православие – в началото съдържателно, а рано или късно – и формално.

Наскоро зададох тези въпроси на наш митрополит. “Не обсъждаме тези въпроси в Светия Синод”, отговори ми той, “за да не засегнем някой от събратята митрополити”. Да, братя и сестри – тактът, деликатността и добрият тон са ония пътеводни добродетели, с които лягат и стават нашите архиереи, и които ни водят към бездната много по-сигурно от всеки порок. Наистина, при такива синодални добродетели, кой има нужда от пороците им?

Горното духовно уравнение има още едно неизвестно – и то е ролята на т. нар. “ревностни” членове на Синода. Знайно е, че двама-трима синодални архиереи са известни със своята “непримиримост” към всякакви малки и големи канонични нередности и с “твърдото си отстояване” на Православието. Строгият имидж обаче сериозно се пропуква, когато тези стожери на чистотата на вярата подхождат предпазливо-избирателно в ревнителските си пориви – ако ревността те кара да дръпнеш стола под католическия епископ по време на служба, но същата тази ревност благоразумно си трае, когато синодалният ти събрат се целува с тамплиери, или когато Синодът се строява за погребални масонски ритуали, очевидно ревността ти има повече общо с театъра, отколкото с благочестието. Докато нашите ревнители ревнуват само при дразнители отвън (католици, богохулни театрални постановки и т.н.) и съвсем не реагират на очевадните отстъпления в собствените си редици, сме принудени да възприемем като единствено възможна работна хипотеза неприятното обяснение, че цялата им пословична ревност е само една удобна роля. Ако един и същ ревнител громи ересите публично, а в собствената му епархия безнаказано шетат врачки, предрешени като монахини-ктиторки, логично е безпросветният народ да спре да обръща внимание на строгите му канонични изявления, докато редом с тях вижда банална финансова изгода. Тази беззъба позиция спрямо безобразниците, ако тия безобразници имат скъпи джипове, ние си я знаем много добре и можем да й се любуваме ежедневно – без всякакви духовни напъни и самозаблуди, като просто хвърлиим един омерзен поглед към продажния си политически елит.

Пиша това с огромно съжаление, защото, въпреки трудното ми лично приемане на крайния зилотизъм, продължавам да вярвам, че църквата ни има нужда и от истински ревнители. На този етап обаче няма индикации за присъствие на такива индивиди в синодалната палата. Зилот-конформист е забавен, но безполезен оксиморон в православен контекст. Нещо като кръвожаден вегетарианец. Трудно е за приемане, но здравият разум ми казва, че да очаквам точно от набедените за ревнители епископи да отстояват чистотата на Православието в Синода е все едно да очаквам от комиците Кръстю Лафазанов и Мая Новоселска да организират масови безредици.

Синодът като колективен орган очевидно напоследък следва много по-плътно принципа “гарван гарвану око не вади”, отколкото принципа на каноничната си отговорност и свещеноначалието. Тази щадяща политика и безбурна групова динамика обаче е безперспективна – и гротескна, впрочем, особено на фона на литургичната молитва, която църквата непрекъснато отправя за своите епископи – да преподават вярно учението на Христовата истина. Когато с поведението и изказванията си епископи безчинстват и преподават лъжливи и еретични учения, да ограничаваме реакцията си с елейни разсъждения на тема “подобострастието” на епископите на нас, обикновените прости хорица, ми се струва предателство спрямо същата тази Истина. Предателство безотговорно и опасно.

Провокиран с въпрос за политическата поддръжка на един диктатор, един американски държавен секретар произнася култовата фраза: “He may be a son of a bitch, but he is our son of a bitch”. Той може и да е кучи син, но е наш кучи син. Дали няма да дочакаме подобно гласно изказано “прозрение” от някой наш епископ по повод поредния каноничен гаф на негов събрат – “може и да е еретик, но поне си е наш еретик”? Абсурд? Не по-малък от полугласните увъртания по темите “архонт” и “досиета” – и не по-малко отчайващ от мълчанието по темите “тамплиери” и “масони”. Разликата с грубичката реплика на американския политик е само в честността. Политикът поне е бил честен.

Честността ми се струва предварително условие и за всеки възможен “полезен ход” на нас миряните в тежката църковна ситуация. “Когато ония с черните дрехи мълчат, ще заговорят тия с белите дрехи”, казваше един известен македонски духовник. Ако вярваме, че Господ не е създал българската църква за посмешище (а ние вярваме в това), ще намерим и начина, по който да преодолеем проблема. Църквата ни е пространство на истината – и ако тази истина е заглушена или поругана в синодалната палата, не означава, че ни е напуснала окончателно. Затова и безплодни са опитите да останеш в истината, напускайки каноничната църква – както постъпват всички разколници. Ако нещо ни отличава от тях, то е именно отношението към истината – нашата съпричастност към нея (и към Него, Който е Истината) предполага отстояване, а не противостоене. Противостоим единствено на собствените си грехове. Отстояваме истината, като пребъдваме в нея. Отпадаме, като се срамуваме от нея, водени от зле разбирано “послушание”. Като мълчим за истината, макар и с оправданието на “църковната дисциплина”, ставаме причастници на лъжата. Отпадаме и като тръгнем да търсим истината другаде, а не там, където тя ни е обещана и явена.

Ако обичаме и милеем за църквата си, ще ни се даде – по милост, разбира се – изход. Изход не от църквата, а от лъжата, която си е свила гнездо в най-свидното ни. Ако обичаме и милеем за архиерея си, ще намерим сили да му кажем простичко: “Къде ни водиш, владико?” От нас се иска тази простота – и целият ми сарказъм дотук е само нескопосаният ми начин да стигна до нея – заради себе си, най-вече.