неСПОСОБност

Половин година след провеждането на форума на православните организации във Варна и взетото решение за учредяване на Съюз на тези организации, все още няма яснота около съдбата на инициативата. Няколко месеца не бяха достатъчни за светия Синод, за да се „запознае” с десетината страници учредителни документи и да вземе отношение по молбата за благословение на това начинание. Темата за православното обединение заглъхна по онзи неповторим начин, по който сме виждали да заглъхват гласове, вопли и човешки усилия в нашата църква – някакви хора се събраха, заявиха, че съществуват и че искат да правят нещо заедно, едни други бдителни хора побързаха да сигнализират, че има нещо гнило, меркантилно и неправославно в цялата работа, всички вкупом погледнаха очаквателно към Синода, Синодът мъдро каза „Ще видим…”. И се заредиха месеците.

Веднага искам да направя уговорката, че тук няма да се занимавам с апология на православния активизъм. Евентуална полемика с поддържниците на мнението, че активизмът е опасно нещо, че рискуваме да повторим опита с движението Зои в Гърция отпреди 50 години, че всичко това е бошлаф работа и трябва да ограничим дяконическите и просветните си пориви само в рамките на енориите и т.н. – цялата тази полемика може би е навременна и необходима, но се надявам тя да се поведе от по-компетентни от мен. Моите компетенции са в областта на организационните решения и в този текст ще изразя някои чисто организационни резерви към инциативата за създаване на Съюз на православните организации. Ако богословите, които някога – надявам се – ще започнат богословската част от дебата, смятат, че тези забележки ще им послужат, бих се радвал.

Кратка предистория
За целите на този текст не е необходимо да се прави цялостна ретроспекция на историята на движението на православните организации в България. Достатъчно е да припомним, че непосредствено след промените от 1989 г., успоредно със създаването на стотици организации в гражданския сектор, бяха учредени и първите православни сдружения и фондации. От тази „първа вълна” може би най-запомнящите се примери бяха Младежкото православно движение Св. Патриарх Евтимий Търновски, което успя да създаде структури в различни градове в страната (създадено в началото на 90-те години) и фондация Покров Богородичен, учредена през 1994 г.
Движението Св. Патриарх Евтимий по природата си беше именно опит за обединяване на усилията на различни групи (братства и други опити за организирана енорийска дейност) на национално ниво, докато фондацията беше от самото си създаване мислена по-скоро като организиран финансов и човешки ресурс, насочен към изпълнение на конкретни цели, определени от малка група учредители, в консултация (формална и неформална) с по-широки църковни кръгове.
Давам тези два конкретни примера, не поради степента им на значимост, а най-вече защото представят два различни подхода към идеята за организирана дейност при, свързана със, или насочена към Църквата.
Движението беше замислено като обединение на сравнително еднородни по характера си групи – братства, които в голямата си част бяха създадени чрез и по повод на самото движение. В някаква степен това е моделът на католическата организация Каритас, която обединява множество еднакви по същност, философия и структура, енорийски дяконически организации в рамките на Римокатолическата църква. Каритас на практика е централизирана прицърковна организация, действаща под прекия надзор на църковната власт, с единна организационна концепция, размножена в хиляди малки и големи „каритаси” по целия свят, където има католически общности, но с единно (професионализирано) ръководство.
Създаването на православен еквивалент на Каритас обаче (централна структура с енорийски клонове) е немислимо без ясната позиция и активната ангажираност на църковното ръководство. Изработването на богословски обоснована и достатъчно „комуникируема”, разбираема платформа, очертаваща: 1) православното разбиране за дяконията; 2) структурното решение, отчитащо както принципа на единоначалието и духовната власт в Църквата, така и очевидната нужда от делегиране на определени организационни функции на неръкоположени лица и 3) достатъчно прагматична стратегия за действие, включваща дългосрочно и краткосрочно планиране – без наличието на тези елементи от „пъзела” всеки опит за създаване на общоцърковна национална структура ще бъде обречен ако не на провал, то на съмнителна стойност от църковна и чисто практическа гледна точка. Дори при най-бегъл поглед върху елементите на този пъзел е ясно, че той не може да бъде сглобен нито само от богослови, нито само от специалисти по управление, нито – още по-малко – само от епископи.
Опитът от движението Св. Патриарх Евтимий показа, че на този етап църковното ръководство не вижда необходимост от прякото си ангажиране с подобна дейност. Отчасти това може да бъде обяснено и с трудностите, които поколението на 60-70 годишните членове на Синода среща при разбирането на един активизъм, който в техните спомени има нещо общо единствено с Комсомола и в рамките на собствения им житейски опит никога не е бил присъщ на църквата.
Едно алтернативно (и според мен, по-удачно и справедливо) обяснение на тази синодална незаинтересованост може да се търси в тази посока: никога досега епископите ни не са били поставяни в позицията на активни участници в тези процеси. При тях винаги се е отивало с „готови решения”, повече или по-малко систематично изложени, и от тях се е очаквала единствено еднозначната духовна санкция (благословението). Нито една организация, група или братство не успя истински да включи нашия епископат в процеса на обсъждане на идеите си и взимането на решенията за съдържателната и структурната страна на различните проекти за обединение. Някак се приема вече за даденост, че ролята на епископа може да бъде само „благославяща” (или съответно – отказваща благословението), но по мое скромно мнение това отношение към епископата не е духовно, а обидно – то предполага вменена изначална неспособност за разумна дейност. Обидно е спрямо нашите йерарси да им вменяваме единствено благославяща функция – и искрено се надявам те самите да го разберат час по-скоро, и ако могат – да отхвърлят тази ефектна, но всъщност принизяваща ги роля. Благословението е абсолютно присъщо и необходимо в контекста на отношенията в църквата, но свеждането на общуването между паството и пастира до серия от духовни санкции превръща пастира в шаман, а паството – в манипулативна и в крайна сметка недуховна общност. Но този текст няма за цел да изследва възможните патологии на зле разбраното старчество и духовно наставничество, както и злоупотребите с благословението. Искам само да подчертая, че свеждането на епископската роля до „благословение” на външни спрямо самите епископи идеи, хора и инициативи, в дългосрочен план ще продължи да възпроизвежда незаинтересоваността и на митрополитите, и на Синода като цяло, спрямо съдбата на тези идеи. Ще увеличава скептичното и враждебното отношение към всяка нова идея и начинание – защото „блесинг-системата”, отделена от общуването (участието на епископата и свещенството в раждането, обсъждането, може би дори в споровете и несъгласията около всяка нова идея), ще минира възможността за онова, което се нарича „споделена собственост” – и което е абсолютно необходимо условие за успеха на всяко колективно човешко начинание.
Проблеми на сегашната концепция за съюз на православните организации
Проблемът на СПОСОБ (работното наименование на съюз на православните организации) не е в липсата на благословение от светия Синод. Проблемът е в напълно неизяснената мисия на тази проекто-организация, и преодоляването на този проблем не е свързан с получаване на синодалната благословия, а с колективните усилия на участниците в процеса.
Фондация Покров Богородичен приветства всеки опит за сътрудничество и обединяване на усилията на православните организации в България – от самото си създаване сме се опитвали да осигуряваме финансов и друг ресурс за развитието на тези групи и организации. С повечето от организациите, представени в СПОСОБ, имаме дългогодишно сътрудничество – и като финансираща, и като обучаваща организация. Само по себе си търсенето на подходяща форма за обединяване на усилията на прицърковните организации заслужава подкрепа – и това беше причината, поради която финансирахме първия форум на организациите във Варна. Съзнателно представители на фондацията не участваха в дискусиите за учредяването на СПОСОБ – фондацията има богат организационен опит и активното ни участие в този първоначален етап би се възприело като опит за манипулация и тласкане на процесите в някаква предварително зададена посока.
Какво решиха организациите, оставени сами на себе си? Какъв организационен модел роди колективният разум на православните организации? За мое най-голямо съжаление, се случиха няколко непродуктивни и нежелателни неща:
1. Идеята за обединение на организациите беше представена от варненските участници и доразвита от останалите предимно като полемика върху критериите за членство. Това считам за неприемлив подход, но не поради развихрилите се сладостни спорове „кой е по-, по- и най-православен”, а защото твърде безкритично павира дискусията в руслото на някаква въобразена безспорна необходимост от създаване на определена структура. Беше изцяло пренебрегнат въпросът за общите цели на събралите се организации. Прекалено общо формулираните цели („подпомагане на БПЦ” и т. н.) са не по-малка злина от липсата на всякакви цели. Структурното решение предвари и се наложи над принципния въпрос „какво искаме да правим?”. Изборът на структура може да бъде единствено следствие на правилния (и споделен колективно) отговор на въпроса от предишното изречение.
2. Идеята за Съюз, регистриран по Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ) беше представена като единственото и неподлежащо на обсъждане организационно решение. Никакви други алтернативни форми на сътрудничество не бяха обсъждани. Тази екзалтирана безалтернативност отразява не някаква манипулативна нишка (както беше разтълкувано от някои), а единствено незадоволителната организационна култура на голяма част от участниците в обсъждането. Схващането, че общополезна дейност може да се върши само в йерархично изградена регистрирана структура от членски характер и с възрожденско име, е рудимент от социалистическото ни минало. Не се намери нито един юрист или друг специалист, който да представи пред участниците всички възможни и достъпни организационни форми, от които да се избере най-подходящата за целите на инициативата структура. Тръгна се към учредяване на най-тромавата и неефективната от всички възможни организационни форми, предвидени от нашето законодателство. Не ще да е случайно, че успешните съюзи (разбирай – сдружения по смисъла на ЗЮЛНЦ) у нас се броят на пръсти, неуспешните и мъртвородените преобладават, а повечето от известните (професионални и др.) съюзи бяха създадени по комунистическо време и в момента се радват на неатрактивния имидж на недоутрепани остатъци от комунизма. Двустепенната форма на управление, цялостният акцент върху защита на колективни интереси и начин на представителство, процедурната сложност около взимане на решения в организация, чийто главен орган е Общо събрание (а не Управителен съвет, примерно) – всички тези и много други специфичности на сдруженията, ги правят, по мое мнение, напълно неподходящи за постигане на целите на едно съвременно православно обединение на разнородни по своята форма групи, братства, организации и т.н.
3. Институционализирането на едно сътрудничество обикновено се предхожда от години на неформално такова. Лично моето мнение е, че с учредяване на нови организации, особено на членски принцип, не бива да се бърза, преди да са изчерпани всички други неинстуционални форми на сътрудничество и преследване на общи цели. Институцията предполага степен на зрялост, каквато нашите организации все още нямат. Механичният сбор на незрели организации-членки няма да роди зряла институция, а ще отрази в увеличен мащаб всички проблеми на организационното ниво на членовете си. Историческите реминисценции (съществуването на съюзи на православните братства преди 9 септември 1944 г.) не са достатъчни основания, които да оправдаят повтарянето на този (изчерпан, според мен) модел в условията на масовите комуникации от началото на 21 век.
4. Като една от целите на бъдещия СПОСОБ беше експлицитно посочено законодателното уреждане на въпроса с въвеждането на предмета Религия в държавните училища. Почти не бяха обсъждани други елементи на една евентуална мисия на бъдещата организация. Но въвеждането на предмета Религия е конкретна кауза, по-подходяща за организиране на кампания (по всички правила на науката за застъпничеството, лобирането и политическия натиск), или за формирането на ad hoc коалиция, отколкото за учредяването на нарочно сдружение от организации, което се регистрира за неопределено време, за да работи по този проблем. Правенето на разлика между дългосрочни и краткосрочни цели и конкретни каузи е ключов момент – и смесването на тези различни неща обрича бъдещото сдружение на едностранчивост, лоша кампанийност и неясна идентичност. Не беше отчетена очевидната нееднородност на присъстващите организации, за много от които каузата „Религия в училищата” може би не представляваше абсолютен приоритет. Експонирането на една конкретна, макар и може би важна, кауза, като общовалидна платформа за дългосрочно обединение на просветни, туристически, дяконически и богословско-научни организации, беше недалновидно и очевидно отблъсна някои от участниците.
5. Смесиха се не само цели и каузи, но и цели и средства. „В кулоарите” – разбирай, от журналистически интерпретации и отделни реплики в рамките на форума, стана ясно, че някои от организаторите виждат в новата организация начин да се получават средства „по линия на Европейския съюз”. Нищо не може да бъде по-непродуктивно, ако наистина в основата на желанието за създаване на една нова структура лежи такава цел. Парите на ЕС са факт и някой ще ги получава и усвоява, но в мига, в който превърнем това получаванеот средство в цел, губим себе си като православни и организациите ни се изпразват от съдържание. Дано и някои митрополии да не изпаднат в същата изпразнена ситуация – независимо дали ще успеят да получат тези средства, в което дълбоко се съмнявам. Ако някой от присъстващите на форума изобщо е имал понятие от структурните фондове на ЕС, беше необходимо да вземе думата и да изясни на присъстващите контекста и правилата на това финансиране. Защото в противен случай се залагат основите на една напълно сгрешена организационна култура – не само морално неприемлива, но и чисто и просто откъсната от действителността. Съюз на православните организации, развиващ проекти по структурните фондове на ЕС, е химера – апокалиптична или розова, според вкусовете, разбиранията и мераците, но химера – и не беше оправдано едно такова заблуждение да бъде създавано, поддържано и съответно използвано като аргумент от критиците на идеята и като екзотична сензацийка от журналистите. Просто защото представата за схемата на разпределянето на тези фондове е несъстоятелна. Ако е имало идея през една такава структура да се вливат европейски средства в Църквата (в Синода или митрополиите) – някой трябваше да обясни по достъпен начин на митрополитите защо това не може да стане; не и по този начин. Структурните фондове ще се разпределят по определени правила. Не е реалистично да се очаква усвояването на тези правила да стане в контекста на един Съюз на православните братства и сдружения.
Ако все пак в църковното ръководство се обсъждат сценарии за някакво участие на църквата в структурните фондове, би било добре тези сценарии да се подплатят с някакъв реализъм. Да, за църквата като институция се откриват такива възможности; за прицърковните организации – също. Но това са само възможности, от които църквата ще се възползва ако желае това и ако намери правилните организационни решения. Ако промени до дъно счетоводните си практики. Ако… – условията са много. Засега желанието за европейски пари е по-скоро стихийно, ирационално и емоционално, а що се отнася до организационните решения, наченки на такива не се наблюдават. Изобщо, ако наистина този въпрос вълнува епископата, смирено бих си позволил да посъветвам светия Синод: обърнете се към специалисти; мога да предоставя списък, в България те не са чак толкова много.

Въпросът „Какво да се прави” би имал смисъл в ситуация, в която има задаващи (си) въпроса и отговарящи (си). Имам чувството, че стихийно самоорганизиращата се общност от православни организации е изправена пред сериозен проблем – отговорите се подготвят преди да бъдат зададени въпросите. „Изпадането в стремглавост” (по Радичков) може да донесе краткосрочни успехи – например, такова сдружение все пак да бъде регистрирано; да се избере председател и т.н. – но в стратегически план това би било провал, защото акумулираната реална енергия ще се разпилее в безсъдържателни обсъждания на устави и процедури – по всички правила на законите на Паркинсън. Можем да се освободим от тези рискове – ако си дадем сметка накъде вървим и се почувстваме свободни да правим това, което сметнем за необходимо, а не онова, което сме чули от някой друг, имащ привилегията на нахалството и достъпа до микрофона.
Един възможен алгоритъм за нормализиране на процеса около учредяването на СПОСОБ, според мен включва следните елементи:
1. Откриване на виртуална и/или реална дискусия за изясняване на принципните положения около новата организация, изнасяне на дебата около нея на открито. В една такава дискусия би следвало да се включи възможно най-широк кръг хора, за да се чуят всички възможни критики и опасения. Участието на свещеници и епископи в нея би било огромен плюс. Дискусията може да се води и по правила, различни от наблюдаваните досега докачливи, стигащи до озлобени, „критики” на идеята за обединяване на православните организации изобщо. Може да напусне журналистическото русло и да систематизира добросъвестно богословските забележки, историческите положителни и отрицателни аналогии и предупрежденията – ако има такива, както и да представи добрите и лошите практики в това отношение на сестри – православни църкви.
2. Обсъждане на целите на едно такова сдружение. Необходимо е преди всичко останало да се мине отвъд общите формулировки за „сътрудничество”, „обмяна на опит” и т.н. – защото всички тези формулировки просто не предполагат създаването на организация и такива общо формулирани цели могат да бъдат успешно забравени за няколко години по десетки други не по-малко безсмислени начини.
3. На базата на изяснените и разбрани от всички цели може вече да се постави ясният въпрос: каква структура най-добре ще ни свърши работа? Отговорът на този въпрос може да бъде неочакван, ако преодолеем предразсъдъците си (например дори концепцията за юридическите лица е една правна фикция, измислена от немските юристи едва преди няколко века – и не виждам смисъл да я абсолютизираме, че и „православизираме”). Може да се окаже, че целите ни могат да бъдат по-успешно постигнати чрез създаването на една неформална мрежа от организации, примерно. За сведение на жаждущите евро-фондове: мрежите и платформите са едни от най-популярните контрагенти на европейско финансиране – много по-ефективни и успешни от съюзите и фондациите. Това, че CONCORD например не е регистрирана като съюз, не й пречи да бъде най-влиятелната структура (и най-масирано финансираната) за защита на интересите на гражданския сектор на общоевропейско равнище. Може да се окаже, че всъщност искаме да създадем лобистка организация, но просто се страхуваме да използваме това наименование. При ясно (и честно) формулирана цел „европари в официалните структури на църквата” нещата пък ще придобият съвсем друг облик (мога да го очертая най-подробно, ако ме питат). Всичко зависи от целта.
4. Едва на този етап, при сравнително добре изяснени идеи, може да се пристъпи към искане на благословение. И на трите предходни етапа обаче епископи е желателно и дори задължително да присъстват на обсъжданията – едва след такова присъствие можем да имаме някаква надежда, че благословията им няма да е формална. Не става въпрос обаче само за формално присъствие. Все още вярвам, че в нашата църква има епископи, които могат пълноценно да мислят с главите си и да слушат активно какво имат да кажат и други хора. Ако греша в това, едно, макар и благословено с нарочно синодално решение обединение на православните организации ще бъде за мен клуб, в който не бих опитал да членувам – защото предпочитам честни отношения, включително с епископата. Ако ще е благословия, да е осъзната; да е благословия, зад която епископът да може да застане с цялата отговорност на сана си – което означава и предполага усилие за общуване и от двете страни – от искащия и даващия благословия. Превръщането на благословията в официална писмена извинителна бележка и „църковен лиценз” е поредният признак за нещо много дълбоко сбъркано в нашата църковност. Пред такава благословия някак си предпочитам рисковете на реално и лично поетата отговорност, па макар и без „църковен” етикет.
Дали първият форум на православните организации беше сценка от типа „срещнаха се и не се познаха”; можем ли да очакваме някакво развитие след тези неуверени първи стъпки, или всичко се отлага за неопределено време – за едно бъдеще, в което поредните ентусиасти ще напишат поредното си вдъхновено писмо за благословия до Синода, за да бъде попарен набързо ентусиазмът им? Искрено се надявам времето на вдъхновените писма и последващото ги невдъхновяващо мълчание да останат зад нас. И най-после да започнем да си говорим. И за богословие, и за политика, даже и за еврофондове 🙂 .