постинг за религиозното образование
овод за този постинг ми дава една реплика на Т.: „Църквата трябва да отиде при държавата и да проси от нея да се въведе вероучение в училищата“.
Почива ли една такава парадигма на християнски принципи и реализъм? Аз лично имам следните смущения:
1. По отношение на общите положения: унизително е за двехилядогодишната църква да моли от държавата нещо за себе си. Защото държавата не почива на теократични принципи; не само нашата, а държавата изобщо. Иисус Христос ясно казва – отдайте Божието Богу, а Кесаревото – Кесарю. Да си правим илюзии, че ако вдигнем високо знамето на самодържавието и Православието, ще възстановим някаква сянка на Византия и всичко, което е означавала – също не е много издържано в християнско отношение – при цялото ни преклонение пред нея (защото оттам получихме Православието – не само ние българите, а светът като цяло). Но Православието не е Византия, между тях няма знак за равенство. Византия е прекрасен коментар на Православието, невероятен естетически, богословски, социален и прочие опит на тема „Православие“, НО НЕ Е САМОТО ПРАВОСЛАВИЕ. Носталгията по Византия може да бъде извисяващо, но и погубващо чувство, особено ако го свържем пряко с религиозните си убеждения. Както казва един руски философ, „мнозина естети се навъдиха напоследък – на тях им е по-мила Византия, отколкото Христос“.
Затова да се опитваме да мислим в имперски категории, когато става дума за България от началото на 21 век, е повече от несериозно. Мисля даже, че може да е вредно. ако ние православните се държим пред обществото като ромеи, обхванати от свещен гняв (защото това подсказва текста ти, Т.. извинявай), или пък да тръгнем с хоругви и тропари към Президентство и Министерски съвет, да целуваме ръка на Костов, да го наричаме „василевс“ и на колене да го молим да направи нещо си за църквата – ами че това не само ще ни направи за смях, но дори мнозина ще се убедят окончателно, че да си православен е диагноза.
Разбирате ли, зад простото желание „да отидем и да молим държавата“ стои цяла бездна от смисли и история, от възприятия и стереотипи, които много вярващи смятат за част от православието. Ама не са. В православието няма стереотипи, то е трезво – защото е истинно. Ако някоя практика, било тя политическа, културна или езикова, ви се представя като най-автентично православие, но няма нищо общо със сърцето на православието – а то е Самият Христос – бъдете сигурни, че става дума за стереотип и заблуда. пазете си ума и просете „дарбата за различаване на духове“.
2. Другата гледна точка е тази на реализма. Я си представете какво ще стане, ако от утре държавата (какво е това всъщност?) бъде обхваната от огромно желание и твърда решителност да въведе вероучението в училищата. Всички завършили богословските факултети осъмват като редовни учители, с висока заплата и поглед, впит в цветущото православно бъдеще на България.
Да ви кажа ли какво ще излезе от това, според мен? Ами нищо. Аз например бих бил против детето ми да учи това, което повечето хора разбират под „православно вероучение“. Именно защото искам детето ми да израсне като християнче.
Това, което в момента църковното ръководство смята за най-хубавото и подходящото вероучение за нашите деца, е една система, която датира от двадесетте-тридесетте години на 20 век, и която е добре илюстрирана от учебника на Елин Пелин от онова време. Съжалявам, но това не е православно вероучение. Изобщо, идеята за православно вероучение не е православна. Православието никога не е развивало собствена педагогика. Забележете, то има „мистагогия“, тайноводство (на св. Максим Изповедник), а не „педагогика“ – тоест, православието има холистичен (цялостен) подход към въцърковяването изобщо. Зад модела на вероучението наднича същия папизъм, срещу който Т. така изобличително пише (и с пълно право). Вероучението може да вегетира единствено на неправославна или езическа почва – там, където се смята, че вярата може да се учи. Е, православието твърди, че вярата се живее, и се заживява от момента на раждането, дори и преди това (има молитви за неродено дете).
Този примат на рационализма е взаимстван от католическите и протестантски училища в Западна Европа, откъдето са го възприели с бурна радост и благочестиво невежество нашите про-западни политици от началото на века. И сега, седемдесет години по-късно, тъкмо на път да излезем от мрака на комунизма, ни предлагат (и то от църковния амвон, което е по-страшно) нещо, което в най-добрия случай може да произведе тесногръди националисти, но никога вярващи православни. Как никой не си зададе въпроса: ЕФЕКТИВНА ЛИ Е БИЛА СИСТЕМАТА НА ЕЛИНПЕЛИНОВОТО ВЕРОУЧЕНИЕ? Освен факта, че е имало такова нещо по нашите земи, какво знаем за РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ НЕГО?
Резултатите май не са били много високи. Бабите ни си спомнят смътно, че са чели „Отче наш“ в началото на часовете, стари реститутки избърсват по някоя сълза („а бяхме млади“) и всичко се върти около олигавеното умиление на „широката общественост“, разбирай широките пенсионерски маси, пред картина, която можете да видите във всеки що-годе уреден наш храм – две бюргерски дечица с панделки и розови бузи минават по живописно мостче в парк, а дългокос Иисус бди над тях. Тези картини също са раздавани от разни евангелистки мисионери в началото на века, при това безплатно. Ето това е „православието“, което искат да ни предложат като най-автентично. Съжалявам. Детското благочестие няма нищо общо с този лигав образ, който струи от коледните песнички на Борис Карадимчев и който нашироко е застъпен в така наречения предмет „вероучение“.
Децата живеят вярата (именно живеят, не изучават) само на две места – в семейството и в църквата. В този процес учебниците са най-малко важното нещо, а програмите, хонорарите, инспекторите – всичко това е плява, вятър и мъгла пред един смислен час прекаран в храма. Защото православието се занимава с човека в неговата цялост, а не се концентрира върху ума му, както правят католиците и протестантите.
И още нещо: няма нищо по-безнадеждно от човек, загубил вярата си като резултат от некадърен „учител по вероучение“. Ние си мислим, че със самия факт, че вероучението ще бъде „православно“ (contradictio in adjecto!), сме имунизирани от такива неприятни развития. Само че вече видяхме някои от лошите неща – учители-богослови, които плашат деца на по девет години с ужасите на ада, от което детето получават психически травми за цял живот. Най-върлите атеисти и скептици, които познавам, са все бивши семинаристи.
Вероучението (макар че, както стана ясно, съм против този термин), е работа на църквата и да се изнася извън нея, да се вменява в задължение на атеистичната (пък и сатанинската на моменти) държава, е безумие и бягство от собствената ни отговорност на християни. Да очаквам, че така наречените „богослови“ (още една протестантска митологема на православна почва, но за това друг път), които произвеждат нашите факултети, са в състояние да бъдат някакъв фактор в процеса на въцърковяване на детето ми, е смешно. Самият аз уча в такъв факултет, и повярвайте ми, не бихте искали да знаете какво и как се преподава там. Не можете и да си представите какви хора отиват да учат и получават титлата „богослов“, с която Църквата е удостоила само трима души в цялата си история – св. Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов. На фона на останалите учители във всяко нормално училище повечето от тези „богослови“, от които очакваме православното възраждане, ще бъдат използвани за посмешище и от ученици, и от учители.
Църквата да пълзи и да моли държавата – какъв по-голям позор от това? Да моли за нещо, което е въпрос на вътрешно-църковна уредба, да моли ДЪРЖАВАТА ДА МИСИОНЕРСТВА ВМЕСТО НЕЯ! Не мога да си представя по-голямо падение.
На нас сега ни се дава най-уникалния шанс и благословия в новата ни църковна и народна история – църквата ни най-после да се еманципира от държавата, което неизбежно ще означава да стане ГОНЕНА – един от знаците за истинската Църква от последните времена. А ние сме на път да го хвърлим обратно в лицето на Бога и отново да превием гъвкавите си колена. Естествено е най-лесно да кажем: държавата трябва да го направи това, някой ни попречи, ние бяхме добрите, ама пусти късмет…
И така, дълбоко вярвам, че въцърковяването, катехумената, вероучението и както щете – е работа на църквата, и то трябва да се върши единствено от енорията, от християнската община, както е било и през апостолско, и през византийско време. Аccept no substitutes, не приемайте никакви заместители. Ако вашата енория, ако вярващите не са способни да организират възпитанието на собствените си деца, как можете да вярвате, че държавата е в състояние да го направи? Дори и да поиска да ви угоди, тя никога няма да узнае за какво става въпрос.
поздрави
