Кой кого води на църква

Интервю за списание “Християнче в новия век”, май 2007 г.

Разкажете за фондацията…

Нашата фондация вече навлезе в една по-зряла възраст. Радвам се, че имахме възможност да допринесем с нашите трудове за възстановяването на прекъснатата връзка между хората и църквата в България, за възраждането и развитието на Православието. Книгите, които издадохме, социалните програми, които подкрепихме, както и всички наши изяви, са били насочени единствено към това – за Църквата у нас да се заговори спокойно и трезво, но и с вдъхновение и отговорност. Дано да сме успели поне малко в постигането на целите си.

Фондацията създадохме през 1996 година като израз на спонтанното ни желание да кажем на другите за това, което ние самите открихме във вярата и църквата. Съкровището на вярата е трудно споделяемо; църквата има свои образи и език, своя атмосфера и аромат, които трябва да се преживеят лично, за да станат част от тебе. Искахме да разкажем на младите хора в България за личните си открития в духовното. Оттам тръгнахме. Започнахме скромно – издавахме един малък бюлетин, развивахме социална дейност – например, посещавахме сиропиталища и носехме дрехи и обувки за децата. Тогава, в края на 90-те години на отминалия 20-ти век, ситуацията в България беше доста трудна. Постепенно програмите и проектите се увеличаваха и усложняваха – и сега, 10 години по-късно фондацията има зад гърба си доста богат опит в организирането на социална, благотворителна, просветна и издателска дейност. Някои от по-важните ни проекти – издателство Омофор (което издаде над 50 книги, предназначени предимно за млади хора, които търсят пътя си към Църквата), Енорийски център (в който и днес се развиват много различни просветни програми), Дневен център за деца с увреждания, Център за медико-социални грижи, Обучителна програма и други.

Основните ви програми, свързани с деца?

От самото си създаване основните ни програми са по един или друг начин свързани с децата. Повечето от създателите на фондацията са млади хора, на които им се родиха деца през последните години (моята дъщеря скоро ще бъде тийнейджърка) и така детската тема ни е била лично близка.

Разбираемо е, че като социално-ориентирана организация, сме се насочвали основно към деца с някакви проблеми – изоставени в институции или отглеждани само от майките си, такива от много бедни семейства или деца с увреждания. В България, нека не забравяме никога това, има страдащи деца и те са отговорност на всички – и на малки, и на големи. Да очакваме, че държавата сама ще се справи с проблемите им, е наивно, а от християнска гледна точка – безотговорно.

Една от програмите ни, която остави дълбоки следи в личния живот на мнозина, е „Доброволческа инициатива”. В продължение на няколко години десетки млади хора посещаваха домове за изоставени деца и завързваха лични приятелства с тамошните деца. Някои от децата пожелаха да бъдат кръстени и тези младежи им станаха кръстници. С годините връзките между децата и техните приятели станаха много близки, много от тези деца всъщност намериха пътя си в живота благодарение на техните по-големи приятели от доброволческата програма. Мисля, че такива проекти и дейности са от голямо значение – не само за самите деца, но и за всички, които участват в тях, за обществото ни изобщо.

Как се усвояват християнските добродетели?

Християнските добродетели се усвояват на първо място в семейството, после в църквата, и след това – навсякъде другаде (училище, улица, приятели и т.н.). Ако няма нормална семейна среда, в която детето да попива моралните устои на своя свят така естествено, както въздуха, който диша, никакви образователни програми няма да помогнат. Не можеш да кажеш на един ученик: отвори си тетрадката и записвай: „Това е добро – а това е зло” и след една седмица да го изпиташ и да му поставиш оценка. Моралът, етиката, представите за добро, зло, грозно, красиво, фалшиво и възвишено, се формират от родителите или от онези възрастни, които играят тази роля спрямо децата.

В християнските семейства през последните години Църквата става също все по-важен самостоятелен фактор при формирането на децата им. На много места в храмовете се провеждат специални детски неделни училища. Дали те ще бъдат скучни или интересни, полезни или безсмислени, зависи единствено от преподавателите. Моите впечатления са, че в повечето случаи децата реагират много искрено и с голям интерес към вечните теми за смисъла на живота, произхода на света, приятелството, предателството, красотата и греха. Понякога се получава и парадокс – вместо родителите да заведат децата си в църквата, децата водят родителите си…

Какво ще ни пожелаете?

Искам да пожелая на вашите читатели – и малки, и по-големи – най-вече да не спират да питат, да задават въпроси. Детството и юношеството затова са най-прекрасния период в живота на човека – защото въпросите са истински и отговорите все още предстои да бъдат намерени. Дано намерите много приятели и ви се случат много вълнуващи неща в това най-велико пътешествие – детството.
Интервюто взе Люба Георгиева