постинг за стария стил

Драги приятели, братя и сестри,

Опитвам се от известно време да си обясня онова “мрачно нелюбопитство” (Мережковски), което ме обзема, докато чета постингите на Т. Има някакво неистовство в цикличността, с която той подхваща любимата си тема за календара. “Картаген трябва да бъде разрушен!” – тази крилата фраза, несправедливо превърнала се в символ на посредствената упоритост в защитаването на дадена теза, като че ли напълно подхожда на неговия случай. Още повече, че както всяка фиксация, тази тема вълнува най-вече човека, когото е обладала, но който си мисли, че тя би трябвало да бъде от първостепенна важност за всички около него. Доколкото разбирам, този форум не е посветен на проблема за календара, нито пък се поддържа от старокалендарци. Т. рискува да изпадне в ситуацията на “дежурния клоун”, чиито постинги в един момент хората просто ще спрат да четат, защото предварително ще знаят какво има в тях. От негова гледна точка, това, разбира се, би дало повод за поредната героична поза – “виждате ли как всички обръщат гръб на Истината!”, но за съжаление тезата му като такава ще загуби. Един български поет беше писал: “Ако искате да убиете една идея, говорете скучно за нея”. За съжаление, Т. не може да разбере, че за защита на стария стил “научните” аргументи и “каноничните” факти, които излага, не са достатъчни и по нищо не се различават от сектантския подход, който винаги е много систематичен и винаги се базира на “факти” и библейски “аргументи”. (Тук вече усещам надигащия се “свещен гняв” в душата на Т.: “Щом не слушате отците, тогава кой слушате?!”, и, предугаждайки справедливото му възмущение, бих му припомнил само този стих: “Ако нямам любов, НИЩО НЕ СЪМ”. Именно любовта страда от най-голям дефицит при старокалендарците и никакво благочестие и преданост към канона не могат да преодолеят това страшно “нищо не съм”. А този дефицит навява хлад от всеки ред на неговите постинги).

Ако нещо болезнено ми липсва в текстовете на Т., то е чувството за критична саморефлексия. На християнски език това се нарича смирение. Ако трябва да разширя тази теза с други аналогии – старокалендарният мотив в рационално-пиетичната интерпретация на Т. ме връща в духа на юдаизма и отчасти на исляма. Именно тук откривам онази принципна несъвместимост между моето разбиране на Православието и това на Т.

Т. схваща вярата си като подчинение на закона в старозаветен смисъл. В същото време, дълбоко в себе си сякаш е разтревожен от собствените си изблици на гняв и се опитва да ги компенсира, като периодично иска прошка от тези, които е засегнал. Но пребиваването в мир с ближния (вътрешен мир!) му е дълбоко непознато, непознато му е както на рационално, така и на онтологично, така и на чисто човешко, ако щете емоционално ниво. Гребенщиков има един такъв стих: “Я ушел от закона, но так и не дошел до любви”. В тази безтегловност единственото, за което се вкопчва разсъдъкът, е НОРМАТА, закона, канона. Мерило за съотносимост с истината става съотносимостта с правилото. Буквата, а не Духа.

Не знам дали точно този тип религиозно развитие има нещо общо с личната история на самия Т. Но със сигурност съм виждал подобно развитие при хора, които са израснали в строго регламентирана среда, били са подчинени на определена идея за ценност, и в последствие са претърпели срив. Съдържанието си е отишло, но формата (матрицата) на устройване на вътрешния живот е останала и просто е приела новото съдържание, вливайки го в стария калъп. Мисля, че подобно обяснение съм срещал и на известния израз на Христа за новото вино и старите мехове. Новият живот в Христа изисква метаноя, цялостна покайна обнова на човешкото същество, а не просто приемане на нова система от идеи. Променя се самата тъкан на личността, която бива настройвана за благодатния живот. В този нов благодатен живот устройствените правила, нормите, каноните, дори самият свещен текст (Писанието) имат СЛУЖЕБЕН, подчинен характер спрямо Духа на любовта, който пребивава в Църквата, според думите на Самия Господ. Само ако имаме понятие и усет за реалната йерархия на ценностите в Църквата, ще можем да разберем и целия спор за календара. Губим православността си не като спазваме или не спазваме самия (осветен, без съмнение) стар стил, но като го поставяме над неща, по-важни от него.

И така, Т. дълбоко вярва, че центърът на Православието е календарът. И, в по-разширен вариант – че това е системата от предписания, устави, типици, канони, създадени от светите мъже под водителството на Духа Свети. Неговото сърце е там – в сложния свят на каноничното право.

Нека ви припомня финалната сцена от книгата на Соловьов “Кратка повест за антихриста”. В нея възцарилият се вече антихрист организира всехристиянски (вселенски?) събор, на който присъстват православни, католици и протестанти. Антихристът ги изкушава поотделно. Ето как се обръща той към православните:

“Мили братя! Знам, че сред вас има и такива, за които най-скъпо в християнството са свещеното Предание, старите символи, старите песни и молитви, икони и богослужебен обред. И наистина, кое може да бъде по-скъпо от това за една религиозна душа? Та знайте, любими мои, че днес аз подписах заповед и отделих големи средства за световния музей на християнската археология в славния ни имперски град Константинопол, за да бъдат събирани, изучавани и запазени различни паметници от църковното далечно минало, предимно източното, а вас моля още утре да изберете помежду си комисия, за да обсъдим заедно онези мерки, които ще трябва да вземем, за да приближим съвременните бит, нрави и обичаи към миналото и законите на Светата Православна Църква! Православни братя, на когото е по сърце това мое желание, който от вътрешно сърдечно чувство може да ме нарече свой истински вожд и господар, нека да дойде тук”. И по-голямата част от йерарсите на Изтока и Севера, половината от бившите старообрядци и повечето от половината православни свещеници, монаси и миряни с радостни възгласи се изкачили на естрадата”.

Тогава се изправя старецът Иоан и хвърля смиреното си предизвикателство, като изповядва, че “най-скъп в християнството ни е Самият Христос”.

С дълбока покруса гледам на заблудата на тези добросъвестни и добронамерени хора. Знам, че Бог няма да ги остави и вярвам, че ще им прости този фундаментален грях (грях не като нарушение на закона, а като “пропускане на целта” за тях самите, отклонението от изначалния замисъл за тяхното Богоуподобяване) – че предпочитат да виждат в Бога не любящ Отец, а строг съдник и че не могат да съвместят в мирогледа и практиката си на вярващи тези две Негови качества. Архетипът на подчинението пред Бога (мислен и чувстван като Яхве или Аллах) е дълбоко присъщ на човешката душа. Но християнският Бог търси в нас синовете, а не слугите. Той ни дава преди всичко любовта Си, а чак след това закона Си. И любовта Му е над всичко останало. Не че всичко останало няма значение. Но когато заради него забравим Главното, сме загубени за вечността – оставаме си в юдаизма, ако и да се наричаме християни.

От любов към Бога ли старокалендарците хвърлят своите тезиси в лицата на събратята си? “От грижа за тяхното спасение”, би казал Т., но би излъгал. Защото спасението на ближния е първа задача на всеки християнин, но то никога не може да бъде мислено от позицията на собствената праведност – канонична и лична.

Проблемът не може и не бива да бъде поставян в отношението стар-нов стил. Проблемът е в интерпретацията на каноничния проблем и къде те води тази интерпретация. В съзнанието на този хората с нагласата на Т. това се оказва троянски кон – под претекст на каноничен спор в църквата се внасят чувства и отношения изцяло извън църковния етос. Внасят се бесове.

“Толкова е лукаво това, което вършат и толкова недопустимо! Едно е старият стил, друго е тяхната болестна ревност. Старият стил следват на Света Гора, в Иерусалим, в Синайския манастир, както и някои от славянските православни църкви. Но те са част от каноничната Църква. Ревност не по разум (зилотизъм) е някой да напусне каноничната Църква и да се присъедини към някое от петте старокалендарни течения и, размахвайки знамето на 13-те дни разлика в календара, да започне да клейми Църквата и нейните чеда като предатели на вярата и достойни за ада. Трябва ясно да се разобличи това лукавство…

(Старостилците) непрекъснато проповядват, че със смяната на календара Църквата се е самоотлъчила и Светият Дух я е напуснал. Затова всички щели да отидат в ада. Щели да се спасят само тези, които спазват стария стил, защото Светият Дух бил останал само в тяхната “истинска църква”. Но ето, че в момента, когато самите те са се разцепили на пет групи и едни други с ярост се анатемосват, каноничната Църква изведнъж показва плодовете на Светия Дух – духоносните старци. Ако тези старци са наистина чеда на Духа и харизмите им са наистина благодатни, тогава Светият Дух живее и действа в Православната Църква. Но зилотите-старокалендарци няма да признаят за нищо на света, че са сгрешили. Остава им само едно решение – да обявят, че “тези старци са лъжливи и изпаднали в прелест”.

(Архимандрит Софроний Сахаров. Текстът – “Тесният път и тесногръдието” – е от последния брой на Църковен вестник. Като потвърждение на собствените му думи – самият той, духовното чедо на св. Силуан Атонски и един от най-благодатните старци на нашия век, беше заклеймен след смъртта си от старостилците).

Ето и още един откъс от този брой:

“Лукавите духове изкушават човека според индивидуалната му нагласа и според личните му слабости. Затова старостилството е съблазън за нездраво ревностните, както сектантството е съблазън за невежите, а суеверието – за нехайните за вярата… Както виждаме, БПЦ излезе от Световния съвет на църквите, но старостилци продължава да има, защото техните истински доводи всъщност нямат връзка с чистотата на православната вяра, а са по-скоро на основата на един специфичен манталитет, много сходен с този на сектантите. За някои хора девизи като “Православие или смърт” носят непреодолима магнетична сила. За съжаление, те не виждат лозунга както би бил в истинския му вид: “Православие или смърт извън каноничната Православна Църква…” (Ангел Величков).

Този текст не е адресиран до Т. От собствен опит знам, че полза от спорове с хора като него няма. Пък и не спорът ми е целта. Надявам се другите посетители на форума да си дадат по-ясна сметка за същинското лице на старостилството – без характерната му поза на старозаветен пророк-изобличител и без маска.

Т. бих помолил единствено да се опита да смени дежурната си тема, или пък да я обособи в отделен форум – този на “истинските православни християни”. Мисля, че ИНТЕРНЕТ му дава техническата възможност за това.