Махистично

Неогносеомахистична профанодицея (безсмислен логореен поток с елементи на псевдо-разсъждение)

Повод за това излияние ми даде една новина от Велико Търново, в която прочетох безпощадната диагноза на д-р Свилен Тутеков за мен и за такива като мен: „неогносеомахи”.

Два текста са предизвикали реакцията на д-р Тутеков: един във вид на статия (от Светослав Ангелов) и една моя лежерна реплика във форум: „Библеистиката няма отношение към личното ни спасение”. По отношение на статията на човека, се сещам веднага за един цитат от „Пътеводител на галактическия стопаджия” (Дъглас Адамс цитирам, когато искам да се покажа полуобразован; при по-високо ниво на претенция цитирам „Литургичните измерения на нравствеността” на д-р Свилен Тутеков или моя приятел Франк Лойд Райт. Това са две от общо трите ми нива).

Цитатът: „Веднага след награждаването му с наградата на Галактическия институт за изключителна даровитост, бе линчуван от разбеснялата се тълпа уважавани физици, които най-сетне бяха разбрали, че единственото нещо, което наистина не могат да понесат, е един умник.”

Да-а, Светославе. Двама полу-образовани не правят един образован, както двама полу-богослови не правят един цял богослов… Но, както виждаме, много полу-богослови успешно правят богословие. Така е у нас.

Най-общо, д-р Тутеков е възмутен от „полуграмотните” хора, които си позволяват изречения от рода на това: „Заниманията с библеистика нямат отношение към личното ти спасение”. В това изречение докторът открива корените на една коварна нова гносеомахия, борба със знанието, вражда към разума и учеността, носители на която ученост, без съмнение, се явяват трудещите се на академичното поприще богослови.

Години преди д-р Тутеков да научи какви „махи” се навъртат около православието, като „църковни активисти” бяхме удостоени с друга новаторска титла – „неоправославни”, заради книгите на „новите” богослови, с които нарушавахме старото академично БПЦ-мълчание. Свикнахме. Обаче ми дойде малко в повече, след 10 години работа и издаването на около 50 богословски книги (от издателство Омофор) и систематична подкрепа на двата богословски факултета (от фондация Покров Богородичен), сега пък да понеса обвинения в омраза точно към знанието. Но явно никога не е късно – да станеш за резил, да омаскариш някой друг, или да плюеш в солта, от която до вчера сте яли заедно.

Автоцитат 1:

Болната църковност не живее; тя доволства в чувството си на пребиваване в истината. Болнната църковност схваща Православието като нещо иманентно спрямо себе си, като неотнимаемо и неоскъдяващо вътрешно качество, което те разграничава от „другите”, разбирай – по-лошите от теб. („Църковната зима”, сп. Мирна, бр. 10)

Клишираната и догматически вярна формула „Църквата – това сме всички ние” – за пореден път се допълва по оруеловски: „Но някои от нас са по-църквата от други”.

Досега бяхме свикнали подобни допълнения и свързаните с тях живописни и устойчиви народни вярвания да идват от средите на ръкоположения клир (т. нар. „клерикален синдром”). С браздата между дипломираните богослови и неогносеомахите д-р Тутеков забива ралото в неразорана целина – там, където досега нямаше противопоставяне, вече се сподобихме с нови две църковни групи, които – познайте – се мразят.

Първо бяха вярващите и невярващите – и тогава беше лесно. После дойдоха каноничните и разколниците. Неуспели още да приключим с разкола, с изненада открихме, че междувременно сме успели да се нароим на истински и неистински православни християни. На често и на рядко причастяващи се. Такива, които си позволяват критики към свещеноначалието и такива, които предпочитат спасителната исихия. Зилоти и либерали. Икуменисти и противостоящи. Русофили и русофоби. Гръкомани… Деконструирай, народе! Мегдан има, дъното е далече.

Стар виц: когато решили да приключат с апартейда, обявили всички – и черните, и белите – за зелени. Но това не попречило един бял да се провикне, когато автобусът забуксувал: „Я, по-тъмнозелените да слязат да бутат!”. Защо ли Свиленовите богословски изказвания ми напомнят точно за този автобусен етос (sic!)? Не беше ли друга идеята? Църквата е по-скоро кораб, отколкото автобус; не става с бутане. И дипломите (твоята и моята), че и начетеността изобщо, не са нито веслата на кораба, нито мускулите на тъмнозелените от вица.

Ето я поредната деконструкция, поредното ялово, но затова пък звучно роене на православното пчелно семейство – профани срещу компетенти. Аматьори срещу професионалисти. Игноранти срещу академици и прости християни срещу богослови. Радвайте се и се веселете, защото това последното разделение е свежо като разорана нива; от него лъха на новост („нео-гносеомахия”!), а сочната му пръст ще храни бесовете ни години наред. Тази пръст е от същия материал, от който са направени буците в известния призив: „Къртете буци, бийте гражданята!” Само това не се бяхме сетили да превърнем в межда – дипломите си. Само това липсваше на изтерзаната ни църква – кастов патос, класова омраза и „вековната злоба на роба”. Честито на спечелилите – вашето име е „легион”.

Какво ни открива все пак анти-гносеомахистичния патос на краткото изказване на Свилен Тутеков? Дали си имаме работа от едната страна с банално академично високомерие спрямо профанизма, от другата – с „гнева на мравките”, или става въпрос за нещо друго, че и за второ, и за трето?

„Неогносеомахия”, тази оригинална думичка, може би ще залепне там, където обикновено лепнат подобни ефектни изплющявания – в главите на жадните за жълтевини и интриги читатели. Но реалностите зад нейното използване са нелицеприятни – не само за адресатите, новите гносеомахи, ами и за ковачите на ефектния термин.

Тази дума може обаче и да не залепне на мястото си – най-малкото защото нито от едната страна имаме истински академизъм, нито от другата – чисто, честно и неподправено профанство. Де да бяха истински богослови богословите ни и истински профани профаните ни, та да позлатим и двете страни; тогава сигурно щеше да е много лесно едните да се разправят с другите. Истината е, че за да придобие мастита, извикваща трепетно уважение академичност, д-р Тутеков ще трябва да научи и напише още много, а за да стане истински полу-образован враг на знанието, Светослав Ангелов ще трябва да получи внезапна и остра амнезия. (За себе си запазвам правото да пиша и говоря като профан).

Един друг богослов заяви в последвалото обсъждане, че към труда на богословите следва да се отнасяме с уважение: „На богословите възлагаме надежда, че ще ни пазят от заблудите. Така че, към тях – само респект!” Настояването за дължимо уважение обаче най-често е последното патетично оръжие в арсенала на ония, които не могат да го получат по друг начин – например като естествен резултат от успеха им в социален, морален, интелектуален, творчески или, да му се не види, пошъл материален план. В нормалния живот уважение получаваш не защото си напомнил на някого, че ти го дължи, а като си го спечелил – с делата си, обикновено.

Ето че ни призоваха някои богослови да слушаме и уважаваме – ей така, по принцип, на едро, при това – без абсолютно задължителното в случая уточнение „всичко изпитвайте, о доброто се дръжте” (1Сол. 5:21). Такива призиви за безусловно слушане и уважаване чуваме доста често, обикновено – от хората, които са убедени, че слушането и уважението се дължат именно на тях. (Добре, че има и други, не толкова настойчиви и обидчиви, че щяхме да станем разногледи от уважителност).

Какво пък ще да е това абсолютно право на уважение? Какъв е неговият източник? Какви задължения имам аз по тези отношения и не са ли те поне малко intuito personae, и не толкова ex officio, тези права и задължения?

Ако беше вярно, че богословският академизъм заслужава безусловно уважение по единствената причина, че е академизъм, много щеше да ме терзае следният примерен въпрос от най-новата ни история: колко водещи академични богослови подкрепяха разкола години наред? И не ли от средите на преподавателите по догматика излезе например човек, който се присъедини към т. нар. „Истинно-православна църква”? И неговата ли академичност трябваше да приемем като гаранция за правилна еклисиология? И на него ли – „само респект”? И кой, моля, ще изготвя списъците на „правилните” богослови? Защото, очевидно, доста от тях се провалят в мисията си „да ни пазят от заблудите”.

Някакви идеи за ориентация? Може би, уважение дължим само на ония богослови, които изрично си го поискат в писмен вид?

***
Образът на своята неграмотност градя грижливо от години с текстовете си – няколко десетки статии, публикувани в различни списания и вестници, основно – в „Мирна”. Подозирам, че именно от тези текстове, освен от форумните подмятания, черпи Свилен Тутеков своето омерзение и в тях надушва необосновани богословски претенции и православна неграмотност.

„Каждый пишет, как он дышит”, пееше Окуджава – и се опитвам да следвам този принцип. В мига, в който текстовете ми станат пропагандни по отношение на нещо външно на мен самия, ще имам основание да се считам за провален автор, не и преди това.

Дотогава, между мен като автор на статии и всеки читател може да има само един вид връзка – харесвате или не харесвате това, което пиша и избирате дали да го четете или не. Купувате или не продукта, който „продавам”. Влизате или не в пространството, където се мъдри моят текст. Имате пълна свобода да не го правите.

Но виж, ако някой твърди, че никой не може да говори/пише за вярата си, ако не е завършил акредитирано висше учебно заведение, мога само да изкажа съжаление към възгледите на този човек; дори не си струва да споря с него, включително с евангелски цитати. Всъщност, спор, от едната страна на който може изобщо да съществува подобно убеждение, смятам за принципно невъзможен. Логически, априори несбъдваем.

Светослав Ангелов е в някакъв смисъл вестоносец с лоша вест за някои от богословите. Носителите на лошите вести са ги убивали, по силата на един древен колективен инстинкт. Накъде ни повежда този инстинкт днес?

Стадионът е голям, но над него се е спуснала мъгла, а футболистите са в драстично намален състав. Дали заради тази тъжна ситуация не стават грешки понякога – например, да ти се привиждат врагове в лицето на хора, които са от твоя собствен отбор? Още повече, че реферите свирят напосоки, скамейките с резервните играчи са пусти, както впрочем и скамейките на публиката… А трябва да се играе.

Автоцитат No 2:

…Това, което ме плаши обаче не са професорите, а техните ученици. Присъствах на една научна конференция на църковна тема. Доклад изнесе асистент от наш богословски факултет. Докато слушах с огромна досада абсолютно безсъдържателното му „научно изказване”, непрекъснато имах чувството, че го познавам отнякъде. Внезапно ми просветна, че познавам не него, а неговия професор. А това двадесет и пет годишно момче беше успяло да копира научния си ръководител и в най-малките жестове и покашляния, във всички онези очарователни телесни прояви на висш академизъм. Младежът си беше научил добре урока – знаеше какво се цени в тия кръгове; знаеше от какви качества зависи кариерата му. Знаеше също, че извън тази кариера житейският му път не предлага особено светли перспективи. И беше превърнал сетивата си, дадени от Бога, в попивателна за човешка глупост… (пак там)

Лирическо отклонение

В нашата селска по произход църковност ракийката и салатката играят важна социализираща роля, и се явяват важен фактор на богословстването – защото помагат на опитващия се да богословства богослов да преодолее социалните задръжки, произхождащи от мястото му в академичната богословска йерархия. При това, желанието за лично(стно), споделено и изобщо преживяно богословстване се намира в обратнопропорционална зависимост от мястото на въпросния богослов в споменатата академична йерархия, в също така обратна зависимост от възрастта му, и в правопропорционална зависимост от количеството погълната ракия. Това са мои лични, проверени в горнилото на безкомпромисния научен експеримент факти и стоя зад всяка дума. Ако някой се усъмни в зависимостите, да приготви един бидон ракия и да започне свои собствени експерименти.

Но защо отворих темата. Ракийката и салатката, освен към висш богословски пилотаж, предразполагат и към едни други откровения. Ако се позова на тези точно откровения като на някакъв аргумент, текстът ми, уви, ще пожълтее, а и без това крехките ми морални устои ще се пропукат. Затова, без да навлизам в подробности: слушал съм, много съм слушал, споделения на тази душеспасителна тема: кои са, аджеба, враговете на българското богословие. Знаете ли кои бяха сочени за врагове, докато шопската салата биваше безмилостно опустошавана? (Оставям настрана банално виновните за всичко владици). Лошите профани бяха именно старите професори по богословие и техните нови протежета. Те бяха лумпените, полуграмотните; те бяха некадърните; те бяха прътовете в устремилата се към евхаристиен ренесанс свежа българска богословска мисъл. Те, забележете, бяха ония, които не заслужават нашето уважение. О, отлежала троянска „ракийчице-мученичице”, колко откъртени от сърцето откровения си видяла!

Напоследък моята недообразованост с мъка догонва моята осведоменост. Иначе казано, едва смогвам да осмисля богословски и чисто човешки нещата, които десетгодишната ми работа във фондация Покров Богородичен ми даде като материал за разсъждения по проблема „човешки фактор в църквата”. Тук от едната страна е Свилен Тутеков, който отсича без запъване „неогносеомахия”, а от другата – живият спомен за един професор-богослов, който откъртваше от себе си без капка злоба и без капка ракия в кръвта нелицеприятни „афоризми” за „нас богословите”. Забележете, защото е важно – „нас”. Той поемаше върху си нелицеприятните афоризми, не защото формално се числеше към „племето” на богословите, а навярно защото душата му беше християнска и се чувстваше лично виновен за всичко.

„Ако бях лебед, щях да съм отлетял; ако бях влак, щях да съм закъснял” (Пинк Флойд)

Ако ме влечеше гносеомахията, богословският бандитизъм и хулиганство (мисля, че Кураев обвиняваха в такива грехове), и ако бях някой църковен лудит, дето отвътре му идва да катуря и струпаля, сигурно щях да те засипя, докторе Тутеков, с риторични въпроси. Като например ей-такива: коя българска богословска книга от последните 10 години предизвика някаква обществена дискусия, или поне минимален отзвук, извън църковните среди? Коя такава книга придоби международна популярност? В какво, собствено, се изразява приносът на българската богословска наука от последните 50 години, освен това, че оцеля като академична дисциплина през времето на комунизма? От последните 10? От последните 5? Можех и още по-хулигански въпроси да задам (ако бях гносеомах): В какво се състои, извинете, научността на по-голямата част от родното богословие? Защото, бих казал – ако бях гносеомах: в света съществуват ясни критерии за научен принос, и в биологията, и в хуманитарните науки; до каква степен този клон от академичното познание у нас (като процес и най-вече като резултат) отговаря на тези критерии? Сигурно тия работи нямат значение, защото едно са светоносните сфери на богословието, и друго – скучните полета на физиката, била тя и квантова. Но понеже язвително ми напомнихте, че библеистиката е най-паче сред основните фактори за спасението, то защо след „а” не кажете и „б” и не извадите точния списък с най-начетените млади асистенти по Стар и Нов Завет, та да се препоръчам на техните молитви отсега?

Ако бях доброжелателен гносеомах, щях да попитам нещо много по-простичко и човешко: чувстваш ли се изпълнен като преподавател? Достатъчно хора и достатъчно готови за това хора ли се занимават с богословие под твоето вещо ръководство? (Ако разбира се си в състояние да прецениш последното.) Ще питаш: кое е достатъчно в случая? – Аз казвам – нужното.

Освен липсата на достатъчно уважение към богословската компетентност, виждаш ли някакъв проблем във вашето съсловие? В себе си?

В качеството си вече не на какъв да е, а на недообразован гносеомах, бих казал други неща. Например: за да стигна нивото си на полуграмотност и вопиюща некомпетентност, ми се наложи все пак да изчета някои книги. В това така неприсъщо за мен занимание почти не попаднах на произведение на български богослов, което да се окаже мирогледо-формиращо за мен; комай нито една българска богословска книга не ми помогна да си отговоря на профанските въпроси на новоповярвалия. Важните за мен книги и текстове ми се наложи да (си) превеждам. Питам: за кого е предназначена родната богословска книжна (напоследък – електронно-текстова) продукция?

Но няма да питам всички тези неща. Защото знам, че нямаш отговор. Защото вече съм те питал. Освен това, прокънтяването на подобни въпроси на открито не носи никому никаква полза. Както и прокънтяването на новопросияли думички като „неогносеомахия”. Коването на нови думички, с които да се замеряме, не е достойно занимание дори за един богослов, за обикновен човек пък – да не говорим. Казвам го най-доброжелателно, защото те познавам, Свилене. Ако не бях доброжелателен, незабавно щях да се заема да кова реципрочни ядовити неологизми. Бих се справил не по-зле от тебе, мисля. Но предпочитам една друга образност, ако изобщо се налага да спорим. Ето ти пример:

Обземало ли те е някога съмнението дали българските „нови” богослови няма да се окажат в един прекрасен миг в ролята не на светлоносци, а на свраки или Радичкови смрадовранки, които примъкват от едни други църковни гнезда лъскави станиолчета, а свежите вафли на истинското евхаристийно богословие (или както там го класифицирате) биват хрупани сладко-сладко някъде далеч от нас? Защото, ако правилно се ориентирам в ракиените споделения, вече сме се обзавели с оплешивели лешояди, които чоплят гниещата духовна и интелектуална мърша с чужд произход (католически и протестантски пиетизъм, схоластика и тям подобна мерзост) и я тъпчат в гушите на семинарските пилета вместо автентично православно богословие? Трудно ми е, знаеш ли, да реша кое е по-полезно – станиолчето или мършата. И кои са в крайна сметка добрите момчета – лешоядите или свраките.

И още нещо: за пропускливостта. Един друг образ – „демонът на Максуел”. Подозирам, че в богословските среди този демон е непознат; не, не става въпрос за бяс, измъчващ някой католик-пиетист на име Максуел. Става въпрос за хипотетично същество, илюстриращо невъзможността да се създаде вечен двигател. Този демон проявява особена пропускливост спрямо „бързите” и „бавните” молекули в пълен с газ съд. Та именно тази избирателна пропускливост може неприятно да сроди наши богослови с един, макар и термодинамичен, демон… Продължете аналогията със собствени сили, моля.

Автоцитати 3 и 4

Днес легитимността на богословските факултети се определя от способността им да бъдат интелектуални мостове към Църквата; място за диалогизиране с разпадащата се светска култура. (Градове, „Мислите”, 2000 г.)

Надявам се, че богослови от този калибър (Майеондорф, Зизиулас и пр.) вече „зреят” в недрата на нашата собствена Църква. Но не бих се изненадал, ако те се появят извън средите на институционализираното богословско образование. (Интервю за сп. „Ти”)

Да, в себе си откривам доста „махия”. Доста неща в нашата църковна действителност предизвикват у мен отрицателни емоции – от недоумение до неприязън. Тези чувства са в основата на всяка публицистика – и на добрата, и на лошата. По отношение на богословието обаче и недоумението, и неприязънта ми се свеждат до явления, нямащи нищо общо с богословието като наука, знание, или екзистенциално състояние. Дразнят ме все неща като: куха претенция, преждевременно придобита маститност и произтичащата от нея неадекватност, съмнително качество на произведени текстове, преводи и редакции. „Академични” статии с правописни грешки. Театралничене. Позьорство. Вирене на носове и размахване на пръсти. Дърдорене. Употреба на високопарни словца, гарнирана с ниска обща култура. Вътрешна лъжливост. Все неща, които непрекъснато търся (и понякога, уви, откривам) и в себе си. Все неща, свързани с човешката ни слабост и гордост.

За да не бъде текстът ми едностранчив (което ще помогне на мнозина да си го изтълкуват като враждебен), трябва да напиша честно и какво уважавам във вашето съсловие. Приемете, че следващите редове, макар и кратки, са същинската поанта на тази статия, а всичко дотук е само прелюдия.

Сред вас има хора, и не малко, които успешно, но не шумно, съчетават академичността с личностен интегритет. Хора, за които богословието е първом служение, а после – всичко останало. Хора, които не тръбят за житейските си избори и за драмата си, а тази драматичност на трудния им избор прозира в ежедневния им кръст – за ония, които имат очи за тия неща. Този личен кръст, знаеш ли, има много проста форма – една вертикала, една хоризонтала: и сложните му обговаряния понякога са дразнещо излишни. Настояванията пък за уважение към този кръст просто го пречупват в средата – по силата на един фундаментален духовен закон.

Уважавам труда на тия хора безрезервно – но не защото носи етикета „богословски академизъм”, а защото и доколкото е положен смирено и правилно пред правилния Престол. Тази правилност се усеща със сърцето и дава много повече богословие на ума от всички сложни съставни думички, взети заедно. И съм благодарен на Бога, че в България има такива хора и че ги познавам. За мен те са лицето на българското богословие пред онази Инстанция, Която единствено има значение. Онази, благодатно и милостиво акредитиращата. Пред Която сложните думички не хващат същия дикиш, на който така наивно се надяваме тук долу.

***

Ну а завтра спросят дети, навещая нас с утра:
“Папы, что сказали эти кандидаты в доктора?”
Мы ответим нашим чадам правду, им не все равно:
Удивительное рядом, но оно запрещено!
В. Висоцки

Дали трябва да защитя правото на писане, говорене, дишане и съществуване на небогословите? Мисля, че не се налага, още не. Но ще припомня един факт от биографията на Честъртън, когото, за да се харесаме на някои твои събратя, би следвало да определим като архи-неогносеомах, категория „петел” в богословието, и като капак – неправославен. Лондонското списание Таймс приканва известни интелектуалци да напишат есета в отговор на въпроса „Какво не е наред със света?”. Честъртън изпраща писмо със следния текст в отговор на въпроса:

Уважаеми редактори,

Аз.

С уважение,
Дж. К. Честъртън.

Ако нещо изобщо защитавам с този текст, то е единствено правото на съществуване на подобни неуки писма. И нека честъртъновците да пишат своите „Уважаеми редактори…”, светославовците да пишат своите лично преживени статии, докторсвилентутековците – своите „Литургични измерения…”, мартинкарбовците – Атонските си пътеписи – и всички да се радваме на постиженията на другия. Толкова ли е трудно?!