Грозно-искрени или красиво-фалшиви?

Последните две църковни теми, тази за злополучното архонтство и онази за не по-малко злополучните упражнения на пазара на недвижими имоти във Варна, дадоха летящ старт на медийния интерес към Църквата. От  участието на Тодор Карагьозов в Биг Брадър в края на миналата година насам това са двете подчертано медиатични събития, свързани с православието в България.

Малцината „църковни анализатори” (използвам този термин поради отчайващата липса на по-точен) се вторачиха най-вече в самите събития и породените от тях нелицеприятни изводи за състоянието на църковното ни ръководство.  Но встрани от вниманието ни остана най-важната последица от скандалите – реакциите на самата православна общност.

Нещо се промени безвъзвратно; нещо отшумя и потъна в мътните води на българския преход; нещо намери лице и глас и засрича първите си смислени думи пред все още разсеяното наше гражданско общество, което едва ли скоро ще осъзнае какво точно е станало. А това, което стана, е пробив, съизмерим в нашето църковно пространство с падането на Берлинската стена в политическото пространство на най-новата световна политическа история: за проблемите на Църквата се заговори публично.

За проблемите на църквата се говори публично от началото на прехода. Но говоренето беше неадекватно – обертоновете бяха пискливи, темите бяха странични, говорещите бяха (по)грешните хора на погрешното място в неподходящия момент. Имаше такива, които говореха мастито и съвършено безплодно. Имаше такива, които говореха дребнаво и съвършено безплодно. Пробвахме всички видове говорения – и циничното, и жълтото, и патриотичното, и духовничарското. Опитвахме гласовете си в различни тоналности и ги групирахме, за да образуват дуети, квартети и хорове (чрез разни подписки, примерно). Упражненията ни по стил биваха: политически, богословски и общочовешко-ценностни. Играхме си на православие с БСП, НДСВ, СДС, ДСБ, Атака и може би дори с БЗНС можеше да си поиграем, ако някой би ни забелязал. Само за едно не се бяхме сетили – да заговорим публично за нещата, за които си говорим у дома с домашните, под манастирските лози с монасите и с приятелите след всяка Литургия. Не се бяхме сетили да бъдем себе си пред останалите. Да започнем да играем най-трудната роля – тази на естествено държащия се човек.

Естествеността, разбира се, също може да бъде поза, при това най-отблъскващата (според О. Уайлд). Но алтернативите ни са изчерпани, а светът няма да ни чака – всъщност, качваме се на последния влак преди историческата метла да изпрати в небитието красивата мисъл „Има Православие, има български народ…” – и така нататък.

От друга страна, естествеността може да бъде отблъскваща дори без да е поза. Опирайки се на нея, рискуваме да разкрием дълбоки непреобразени пластове в болните си души. Но това не е така страшно, както лъжата за пред другите и за пред теб самия. Лъжа, в която е наистина опасно да стоим закрити за другия – и лично, и институционално. Един от начините да се бориш  с греховните страсти е да ги извадиш на светло, да признаеш съществуването им, за да можеш да ги отделиш от себе си. Затова да сме глупаво и грозно искрени винаги е по-добре, отколкото да сме прилично и красиво лицемерни.

Преходът (или Изходът, както ви харесва) на нашата църква започва… сега. Не с края на разкола, не със Закона за вероизповеданията, не от 1989 г., а именно сега – защото едва сега сричките се свързват в думи, думите – в изречения, а изреченията – в смисъл. Едва сега бръщолевенето на „православни” думички преминава в изговор с ясна идея зад себе си. Едва сега църквата ни обръща поглед – най-после! – към себе си. И този поглед не е арогантен, самодоволен, самодостатъчен, празен, втренчен, несмислен. За пръв път този поглед не търси външния коварен враг и не върви в комплект с пръст, размахан в неопределена посока.

Кое е още различното? „Църквата ни има проблеми” е изречение, което слушаме от години. Разликата е в отговора. Досега ни казваха примерно: „Всичко е наред, благодарим” (1), „Че кой няма? Благодарим” (2), както и фундаменталното „Че кои сте вие, дето питате?” (3). Последните разменени реплики в публичното пространство направиха необратимо неправомерни и трите типа отговори. В рамките на по-малко от месец се срина цял един модел на поставяне на проблеми, търсене на виновни и формулиране на отговори. Моделът беше социалистически – и умря, с петнадесетгодишно закъснение.

Тук дори не става дума за конкретните тези, които застъпваха участниците в споровете за архонта и за Рогачевските морски  сделки. Автори, които защитаваха противоположни позиции (оценката на допустимостта на действията на дядо Кирил, примерно), се вписаха във – и изковаха заедно с опонентите си – новото църковно говорене и писане. И заедно изпратиха яловото бръщолевене в небитието. Крайно време беше. А „новото”, както често с изненада откриваме в подобни случаи, е банален синоним на „нормалното” и „естественото”, че и на добре забравеното старо – още една банална истина. Разбираемо, ако досега стандартът се задаваше от лошо преведени учебници по омилетика от 30-те години на миналия век.

Словосъчетанието „православна журналистика” се изпълва със смисъл – в мига, в който православно мислещи и чувстващи хора започнат да правят добра журналистика. Досега някак ни се струваше, че мисли и идеи в православна опаковка, изказани публично, ни отреждат място (дължимо, при това!) сред хората, които чрез писане влияят на общественото мнение. Не отчитахме нито фактора „глупост” (реален и плътен фактор, ако ме питате) при нас пишещите, нито фактора „интерес” на слушащите. Ефектът можем да сведем до техническия термин „православизация на посредствеността” (обяснение: в един доклад се натъкнах на термина „феминизация на бедността”, с който авторите искаха да изкажат красиво простичкото си наблюдение, че все повече жени обеднявали).
Както уместно се сети един от форумните участници, обсъждането на персоналии е занимание за примитиви, по-интелигентните обсъждат събития и най-вече идеи. Развоят на дебатите около двата скандала е показателен и с това, че персоналиите станаха само повод анализите да се оттласнат от темата за личните качества на митрополитите Галактион и Кирил и да поставят принципни и идейни въпроси, свързани с бъдещето на църквата ни – а пряката зависимост между конкретика и принципно поставяне на проблеми в църквата досега комай не беше разглеждана като основа за нормална аналитична журналистика.

Родилните мъки на православната ни журналистика са обаче само препратка към една променена обществена реалност. Изкушавам се да поръся коментара си с клишета от рода на „вече нищо не може да бъде същото” и др. под. – и изкушението ми е силно, защото наистина мисля, че и старото говорене, и старото мълчане по църковните въпроси вече е невъзможно. И причините за тази новопоявила се невъзможност са по-скоро добри, отколкото лоши. Основната от тях: критична маса хора в църквата започват да се опитват да живеят това, което говорят и да произнасят на глас онова, в което вярват. И двете неща – насериозно. И двете неща всъщност са друг начин да кажем: в България има църква. Досега, уви, това беше оборима презумпция.

Накъде ще поеме вътрешната църковна енергия оттук насетне, можем само да гадаем. Но вътрешната църковна енергия има само едно предназначение – да поражда святост. И откровеното посочване на проблемите, и журналистиката, и ефектните външни морални жестове – всичко има подчинено положение спрямо голямата цел на Църквата – да спасява. Едно е ясно – тази святост, която църквата ни е призвана да ражда, няма и не може да има нещо общо с всички онези черти, които дълго време претендираха за всеизчерпателна православност, а именно: ниска вътрешна хигиена (морална, емоционална и интелектуална), хомофобия и мизантропство, самодостатъчност и безапелационност (със и без расо), пречистена и дестилирана като препечена ракия национална глупост (с орлов профил и убийствена целеустременост)…

… А в Светостта, която църквата ни ще роди с неизбежност, зависеща единствено от Божията воля и нашата готовност да й се подчиним, ще има с висока степен на вероятност по малко и от следните неща (мисля си):
–    Един прост жест, с който подаваме ръка на паднало сред спринцовките дете
–    Една честна и конкретно назована болка от гледката на мръзнещи проститутки по околовръстното
–    Едно сърце, което се раздира в безмълвно състрадание, гледайки щастливо пазаруващите тълпи в моловете
–    Една поезия, чието вдъхновение ще бъде градският пейзаж и която ще назове и греха, и позора в него – и ще посочи полу-на-глас, полу-на-себе-си Пътя на всички заинтересовани
–    Просто едни малки хора, които невидимо за себе си растат в изкуството да обичаш.