Фондация и църква
Но хватил его удар. Чтоб избегнуть божьих кар, Кот диктует про татар мемуар.
Владимир Висоцки, Лукомоpья больше нет
В един от българските сайтове за религиозни новини скромната ми особа получи неочаквано внимание от анонимна личност, описваща в най-радикални тонове заплахата за Църквата, която представлявам.
В началото реших, че човекът е един от онези безобидни симпатяги, изживяващи се като въплъщение на самото сърце на православното предание и оценяващи всичко около себе си през призмата на простата дихотомия „непознато значи враждебно” – „себеподобно значи правилно”.
Признавам, забавлявах се с опитите на човека да обясни всички несгоди на Православието, историческите му страдания и бъдещи есхатологични катаклизми с пряката намеса на сили, на които съм се поставил в услуга. Постепенно обаче (а той беше много плодовит; извадил съм си около 10 страници с избрани пасажи от негови постинги по мой адрес), краските се сгъстиха, веждите се сключиха в такава неприязнена виртуална гримаса, че започнах да се плаша. Човек никога не знае какви форми и външни изяви може да приеме една болна психика.
Нямаше събитие от църковния, обществен и културен живот, което да не предизвика еднозначните асоциации на гневливеца – независимо от повода, асоциативните вериги го отвеждаха неизменно до „евреите – ЦРУ – заговор срещу Православието – фондация Покров Богородичен – Пламен Сивов”.
Преглътнах някак си прости, ефектни и неказващи нищо конкретно изречения от рода на „(Пламен Сивов е) Слави Трифонов на либерализма и реформацията”, минах през неизменните във всяка анонимна гаргара намеци за моето нещастно детство и произхождащ оттам латентен хомосексуализъм; наложих си да си затрая след справедливи (но нямащи отношение към дискутираните теми) обвинения в „богословска неграмотност”. Постепенно обаче образът на пропадналата ми личност измести всички други теми от въпросния форум; обидите достигнаха до градус и приеха форми, които превърнаха финансираният от фондация Покров Богородичен сайт във виртуален плювалник, доставящ съмнителни в нравствено, богословско и познавателно отношение ползи на своите посетители.
Тази графоманска вакханалия обаче ми даде повод да си дам сметка, че ние (фондация Покров Богородичен) не сме направили достатъчно, за да изясним на хората в Църквата контекста (включително международния), в който се разполагаме; да разкажем за реалния принос на църковни водачи и „активисти” в процеса по създаване на донорската основа на фондацията и на формирането на нейната политика; изобщо – да отговорим по някакъв начин на превърналите се в стереотипи възпрятия на фондацията в църковните среди. Един от най-вредните за нас стереотипи в това отношение е „икуменическата връзка”. Около този етикет витаят толкова преднамерени и неоснователни нагласи, че ми се струва крайно време по въпроса за „икуменизма” на фондацията да се заговори с факти, а не с блажени приказки под манастирската лоза.
***
В периода 1996-2000 г. в България съществуваше неформална група, наречена Български национален християнски комитет, на която бях секретар. БНХК беше опит да се създаде общохристиянска платформа за социална дейност в България. Участваха православни богослови (проф. Тодор Събев, проф. Тотю Коев, доц. Иван Желев, Марин Върбанов – един от основателите на Православното младежко движение Св. Патриарх Евтимий), представител на Католическата църква (о. Благовест Вангелов), мирянин от Арменската апостолическа църква (Ованес Киразян), както и двама представители на евангелските църкви (пасторите Христо Куличев и Виктор Вирчев). Този комитет имаше мандат, свързан с програмата на ССЦ „Кръгли маси” – форма на сътрудничество между християнските общности в различните страни, най-вече в социалната сфера.
Когато през 1996 г. научих за тази програма, фондацията вече съществуваше и се справяше много добре. Бяхме спечелили първите си проекти, вече издавахме книги и списание Мирна, получавахме частни дарения от православни от чужбина. Не бяхме и чували нито за икуменизъм, нито за ССЦ. Нямахме време за тези неща – прекалено много ни очакваше за правене, писане и мислене.
За пръв път чух съкращението ССЦ от един православен свещеник от Финландия, о. Мати Сидеров. Той потърси контакт с мен през 1995 г. и през 1996 г. ме покани на една среща с доста широка група църковни „активисти” от различни деноминации, повечето от които виждах за пръв път; някои от тях и за последен. На тази среща присъстваше и проф. Тодор Събев. Мен ме представиха като „православен мирянин”, директор на многообещаваща младежка православна организация. По време на срещата Т. Събев и Мати Сидеров изложиха най-общи планове за създаване на постоянна форма на общуване между православни, католици и протестанти и изразиха интереса на Световния съвет на църквите от такова развитие в България след промените от 1989 г.
Оглеждайки участниците в тази среща, останах доста скептично настроен по отношение на някакво кой знае колко динамично и плодотворно развитие. Преобладаваха възрастни хора (пастори и професори-богослови), както и личности с неопределено занимание, но с подчертано казионно и ченгесарско излъчване, от същата възрастова група.
Месеци по-късно имах отделна среща с финландския отец. Оказа се, че той заема официална консултантска позиция в ССЦ (“ecumenical enabler”) и търсеше с мене разговор за това как реално могат да се продължат процесите от първата среща. Откровено споделих, че не виждам особен смисъл в усилията да се прави икуменическа организация в България. Условията у нас и тогава, и сега, бяха неблагоприятни за такава структура, и създаването й би навредило на всички, най-вече на Православната църква. Нямах особено усложнено мнение за природата на икуменическото движение по това време; смятах ССЦ за чисто инструментална социална организация без определена идеология.
Мати Сидеров събра един по-камерен състав на първоначалната група, където покани и мене. Отказах да членувам в сформиращия се Български християнски национален комитет най-вече, признавам, от съображения за богословската си некомпетентност. Не се чувствах нормално да се окича с етикета „православен представител” в една неясна за мен нова структура, в която, ако трябваше да има православно представителство, то трябваше да дойде най-вече от средите на епископата. Предложих на групата (проф. Коев беше избран за председател) да помагам в познатата ми област „писане на проекти” и в англоезичната кореспонденция; така поех някакви секретарски функции в БНХК, които бяха приети (по ясни спомени) с благодарност и като нещо подразбиращо се.
Фондацията наистина в този период беше единствената организация в България с ясна религиозна принадлежност, която имаше капацитет да организира нещо повече от инцидентни благотворителни кампании; имаше това, което се нарича „проектен капацитет”. В този смисъл Мати Сидеров и БНХК заложиха на нещо съществуващо, а не на (традиционните в подобни случаи) роднински връзки (имаше и подобни опити от страна на някои членове).
Тук трябва да отбележа и същинската роля на ССЦ в процеса на формиране на БНКХ. Истински важните срещи, на които се взимаха решения за годишното финансиране на програмите на БНХК, бяха не със ССЦ, а хората от дарителските агенции. Малцина знаят, че самото ССЦ не генерира средства, а е по-скоро потребител на такива. Потокът на християнските финанси към България и изобщо към Източна Европа е имал нещо общо със ССЦ през 70-те и 80-те години на миналия век, когато ССЦ си е позволявал мащабни донорски програми в тези страни – до голяма степен политически обяснявана дейност „в тила” на атеистичните режими. Когато аз се запознах с участниците в икуменическите кръгове, тези „славни години” отдавна бяха отминали. ССЦ разполагаше със силно ограничен бюджет и ролята му се свеждаше до това да организира кръгли маси, на които да сядат двете реално преговарящи страни – националните християнски платформи (като БНХК) и западноевропейските дарителски християнски агенции. Ролята на ССЦ беше на посредник и модератор на този процес.
Основните дарителски агенции, които проявиха тогава интерес към България, бяха Diakonisches Werk, EZE (Германия) и Kerkinactie (Холандия). В първите години (1996-1999) всички проекти от България бяха официално подавани от БНХК и администрирани от фондация Покров Богородичен (по силата на изричен тристранен меморандум между фондацията, дарителите и БНХК). Причината за тази сложна схема беше основно една: принципната невъзможност да се учреди самостоятелна икуменическа структура в България, поради нежеланието на българските епископи да участват официално в такава. Тази неустановеност на позицията на БПЦ спрямо икуменизма (от една страна, през този период – до 1998 г. БПЦ членуваше в ССЦ, а от друга – Синодът не излъчи нито един ясен сигнал „за” или „против” БНХК) в някакъв смисъл легитимира тази тристранна система (дарители – БНХК като нерегистрирана група – и фондация Покров като административно звено) като единствено възможната при тези условия.
С излизането на БПЦ от ССЦ се наложи ние като организация да осмислим личното си отношение към икуменизма. Ясно беше, че макар и не много обосновано (аргументът на Синода за излизнето беше „неплащане на членския внос”), колективната воля на епископата е по-скоро в посока „анти-икуменизъм”. Фондацията, като православна организация, не можеше да не се съобрази с волята на църковното ръководство. Управителният съвет излезе със специално изявление, в което се одобряваше излизането от ССЦ, но се казваше, че в областта на социалната работа сътрудничеството, според нас, би следвало да продължи – тъй като проблемите на Православието със ССЦ са от други сфери (богословие, еклесиология и т.н.).
Долу-горе по това време един от членовете на БНХК, доц. (тогава, сега – проф.) Иван Желев постави въпроса за формалната регистрация на Комитета като икуменическа организация. Идеята му беше да се развие независима и силна икуменическа агенция в България. Протестантските представители го подкрепиха. Налагаше се да се преразгледа тристранната формула, която дотогава използвахме. При създалата се ситуация след излизането на БПЦ от ССЦ и поради неясните перспективи пред новата икуменическа структура, аз избрах да не участвам в нея. Обясних на всички, че моят дългосрочен интерес е развитието на фондация Покров Богородичен и изобщо работата в чисто православен, а не икуменически контекст. Подготвих документите за регистрация на новата организация и ги предадох на членовете на БНХК. С това смятах ролята си в БНХК за приключила.
Наложи се обаче една допълнителна и много важна среща – тази с дарителите. Пред перспективата да изгубят фондацията като партньор и да започнат „начисто” с организация, съставена от хора много над средната възраст, дарителите настояха фондацията да продължи да участва в партньорството. През годините бяхме доказали, че сме ефективни и се държахме като професионална организация – нещо, което не можеше да се каже за БНХК.
(следва продължение)
