Архонтисимо
В първите години след промените беше процъфтял един характерен за периода бизнес – включването на обикновени хора (срещу заплащане, естествено) в международни каталози с гръмки заглавия като “Най-известните личности на годината”. Фирми издаваха гиздаво оформени сертификати “Мъж на годината” срещу 200-300 долара. Човек можеше да почеше самолюбието си, като честно си плати. От възможността се възползваха най-вече световно неизвестни родни лумпени с неовладян тежък диалект и потни петна под мишниците на копринената риза, обилно напръскани с XS (на Пако Рабан), купен от фрий-шопа на българо-сръбската граница.
С термина «мутра» нашият народ отмъстително назова определен антропологично-социален типаж от края на отминалото столетие. Терминът, освен от емоционален, не е лишен и от силен богословски заряд – едва ли ще е случайно, че «мутрата» някога е била лице, а лицето е отколешен символ на Божия образ в нас. Мутрата е лице, носител на Образа, провалило се по пътя на Богоуподобяването. В този духовен смисъл всички сме мутри. Разликата между обикновените българи и българските мутри интуитивно (и правилно) се търси не в посока на икономическата пропаст, която ги разделя, а в духовното пространство. Мутрата в широк смисъл (човекът изобщо) малко или много съзнава падналото си положение и се стреми към Бога (Божият образ в него го кара да търси пътя на уподобяването). Мутрата в тесен смисъл доволства в някаква екстатично-агресивна самодостатъчност, която е смачкала в него всяка съвест и е изкривила лицето му до неузнаваемост, превръщайки го, за радост на бесовете, от Образ в посмешище, от Подобие в пародия на Бога. Точно тази експанзивна и демонстративна самодостатъчност (която всъщност е производна на най-баналната гордост, коренът на всички грехове) българинът разпозна безгрешно като престъпление срещу Божия образ в човека. Затова и в термина «мутра» виждаме не само елементарна класова омраза, но и морална оценка и присъда.
Всички знаем или се догаждаме какви бяха пътищата, които превърнаха яките простовати момчета в мутри. Днес все по-малко говорим за мутрите, и наистина, тяхното време като че ли отмина. Момчетата се изпожениха за своите мутреси, настроиха си къщи с басейни, народиха им се деца. Бабаитлъкът се оказа необходим и неизбежен, но преходен етап от времето на младостта им. Дали някои от тях поумняха? Дали се изтънчиха и окултуриха? Може би, но със сигурност семейната идилия, по-уседналият начин на живот и отпадането на необходимостта да се биеш (в буквалния смисъл) за залъка, постепенно доведоха до своего рода просвет в лицата и съзнанията им. Разбрахме, че мутрите все пак са си просто момчета – а момчетата не само (се) бият, но са способни и на снизхождение, че и на състрадание. И няма как да бъде другояче – неумолимите закони на природата и обществото (а и двете имат един общ Законодател) ги понесоха през живота им като порой. Жаждата да имаш още и още наистина е неизчерпаема, но когато вече си натрупал нещо, започва да ти се иска да си създадеш условия да му се насладиш. Построяваш си къща и я пълниш с жени и гуляи, но ти е някак празно. Създаваш семейство – и току-виж, откриеш бащинството, а от него до първите наченки на отговорността и любовта стъпките не са много.
Позастаряващият мафиот с болна съвест е класически комичен герой, познат ни от филми като «Анализирай това». Неговата простодушност и непохватност в усилията му да се впише в един непривичен социален контекст предизвикват смях, но проблемът със съвестта му си е съвсем реален. Как да го реши нашият херой, при положение, че е набрал достатъчно жизнен опит, за да разбере, че сертификатът “Мъж на годината” със златните винетки, с неговото име на латиница в средата и подписът на “председателя” на Световната асоциация “Човек на годината” – че всичко е било лъжа? Когато “Световната асоциация” се е оказала банална организацийка, регистрирана някъде в Хърватска, а нейният председател – пенсиониран учител по математика с усет към лесната печалба? Как да се почувстваш значим в такъв един несправедлив свят? Корейко, милионерът от книгата за Великия комбинатор, е имал същите терзания – в един свят, където милионерът дори не може спокойно да заведе приятелката си на кино.
Не се терзайте, момчета! Не жалете за “Мъжа на годината” и пошлите им грамоти с евтина позлата. Сега можете да си купите нещо много по-сериозно: истинска благородническа титла! Доставчик на услугата се явява Българската православна църква.
Давам си ясна сметка, че жалките ми гневни юмруци, размахани срещу “мутрите”, са може би напълно не на място по отношение на “г-н Слави Бинев”, както неизменно го господиносаха всички вестникарски публикации, като един същи “сър”. Човекът си има бизнес, очевидно печели добре, и може би – ха дано! – дори не е бил никаква мутра, ами честен бизнесмен, за радост на семейство и приятели. И може би дори години наред тайно и полека е правил големи услуги на Православието изобщо, БПЦ по-конкретно и Старозагорска митрополия в частност. Всичко това навярно го прави един достоен кандидат за титлата “архонт”. Но със сигурност заслугите му не са от такъв калибър, че да превърнат Слави Бинев в първи архонт от новата история на БПЦ. Може би, ако имаше вече стотина подобни архонта (макар че, ако трябва честно да си призная, цялата тази архонтщина ми се струва суета сует и всяческая суета), господин Бинев щеше достойно да заеме сто и първото място, заради големите си дарения за храмове и манастири (предполагам, че за такива заслуги иде реч; ако беше за някакъв интелектуален принос, да сме го забелязали; ако беше духовно-молитвен, Бинев щеше първом да откаже тази чест, защото пътят на смирението е такъв, а не друг).
Имам един приятел-американец, който преди няколко години беше награден от една поместна православна църква с еквивалента на рицарско звание. Не съм се замислял дали е било заслужено, или не – само си спомням комичната картина: приятелят ми, който е с подчертано наднормено тегло (над 200 кг), отчаяно се опитва да запаше тънка сабя-халосия (получена в комплект с рицарството) на не толкова тънкия си кръст. Споменът от титаничните усилия на този свестен човек ми е останал като едно напомняне за безсмислието на гръмките титли.
Все пак, в тайнствено-звучащата (ордени, шифри на леондардо, опуси) новина остават неясни няколко неща: 1) защо архонството като титла/институт в БПЦ е възстановено еднолично от митрополита, а не от Светия Синод, който е поставен пред свършен факт; 2) защо е било необходимо титлата да се връчва в такъв наситено католически контекст, след като става въпрос за възстановяване на чисто православна практика; 3) какво е изобщо съдържанието на тази титла; следва ли да очакваме и други подобни исторически възстановки? Изобщо, макар и най-пикантен и будещ справедливо негодувание, всъщност най-малко значителен е въпросът с личните достойнства на новопроизведения архонт. Защото и в най-пошлия сценарий, ако наистина става въпрос за мутренски услуги и владишка благодарност, приела недомаслено-екстравагантна форма, архонтът ще надява облачението си по семейни празници, децата му ще гледат възхитено големия орден, на визитките му отсега нататък ще се мъдри една псевдо-аристократична представка – и да се надяваме, че с това ще се изчерпи цялата история.
Това, което изглежда неизчерпаемо обаче, е способността на някои наши духовни водачи да произвеждат – систематично, неотклонно и предсказуемо – недомислици. А това се преглъща много по-трудно, отколкото новината “Слави Бинев – архонт!“.
