Мария Магдалина

Една жена… като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги… (Лука 7:37)

Нозете Ти са чисти, Господи,
напразно с топли сълзи ги обливам,
но този женски плач недей съди,
през него виждам как ще те убият.

Привиждат ми се вопъл и камшик,
венец от тръни, плащове войнишки
и Твойте кървави уста, Христе –
прехапани, за да не казват нищо.

Гневът ще люшне вечната тълпа,
ще те събори яростният вятър
и смеейки се, ще те повлекат
към тъй желаното от Тебе място.

Ще те издигнат – не за чест, а за позор.
Мария там под кръста ще залита,
ще търси Твоя сетен поглед, ала Ти
ще си обърнал взор към висините.

…и пак изпъкват грубо над света
все нови градове и грехове човешки,
над нас едни и същи светила
търкалят свойте вечни въртележки.

Минават много зими и лета.
Потапям длан в потеклото обратно време.
От Теб узнах какво е любовта
и леко е простеното ми бреме.

Сега ридая. Глухо трополят
сълзите ми и нашите минути.
Нозете ти готови са за път.
Прието – Словото и думите ти – чути.

И може би ще дойдат светли дни.
Но днес любимият от мен си тръгва.
Ще гледам дълго прашните следи
и сянка хоризонта ще поръбва.