Tribute to Monty Python

Във Младост-3, в комлекса жилищен,
в самия край на столичното землище,
зелено блато тиня е разляло.
Там времето е безнадежно спряло
и щом погледнеш под особен ъгъл,
обаче със затворени очи,
се виждаха потискащи картини
от близкото ни и далечно минало.
Видях как Кочо трескав колеше родата,
и как на Шипка всичко беше уж спокойно,
и само дето трупове хвърчаха
и как в Батак умираха така,
че просто да ти стане неудобно…
А дядо Вазов снимаше прехласнат
епичните събития на наш’то славно минало
и обясняваше на група средношколци,
че трябва да са горди, че са българи –
не да повръщат побледнели в храстите…

На бяла пейка в Царската градина
видях един разплакан цар,
оплакващ горестната си съдба
(най-вече скапващия факт
на липсата на хермелинова наметка
и празния стомашно-чревен тракт,
което правеше от него
един не твърде убедителен монарх.)
“Наметката, момче, е атрибут
от царешкото ми достойнство
и също като цяло кралско войнство,
което сигурно си чел,
е туй, което прави царя Цар, не жалък шут.
И ако без нея се явя
на преглед пред Съюза на царете,
(най-почетната структура на бранша
и със седалище на север от Ламанша)
онези гадни западняци (тук царят захрачи
и плю,
език между зъбите стиснал,
почти като геомилевски поп)
ще ми се хилят във лицето,
Салата руска ще ми сипват в джоба
и ще ми викат “Руската подлога”,
макар да знаят, че съм русофоб.”

“Горкият цар”, ми мина през главата,
“То, верно, че хазната празна –
не можеш крадна и кило фасул,
‘ма как пък никой не се сети да му купи
онази пуста хермелинова наметка
от Капалъ-чарши във Истанбул?”

В измерение тайно,
а също незнайно,
неоткриваемо даже със свещ,
живеят си двамата – Ботев и Левски
във неотоплена мелница край Букурещ.
За да разсеем сексуалната скука
решихме да пробваме спортен илач –
за решаваща битка за националната купа
на “търси се” купих билети за мач.

Зачоплихме задружно семки,
наченахме бутилка “Плиска”
И ние с Левски викахме за “Левски”,
а Ботев викаше за “Дунав”,
понеже темата му беше близка.
Аз казах: “Ицо, русенлии са чорбари”,
Той каза, че съм православен скот,
та се наложи да се сбием
като последни жалки каруцари.
Обаче хич не беше честно,
защото Ицо е поет-революционер
и още: националната ни гордост,
и още: българският Петьофи,
Та всички викаха за него.
Не знам как щях да се покажа в къщи;
Добре, че дядото с кавала (на Ботева добър познат)
ни разтърва под благия предлог,
че, видите ли, вече сме големи
и какво ще си помислят наш’те братя невръстни –
(неговите, майко, и мойте)?
Тук Ботев падна на колене,
но не целуна горестно земята
според известния си обичай,
а се затюхка, че си бил изгубил
в борбата мраморното топче –
скъп спомен от приятел от детинство.

“Е, стига”, рекох, “в класиката съм се ровил,
че аз самия съм пишман-поет,
като Пишурката почти”.
Надве-натри претупахме финала,
понеже дядо Вазов имаше любовна среща в пет.
(Последната, уви).