Владимир Левков

Владимир Левков е роден на 11 септември 1950 година в гр. Варна. Завършва Българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Работи като журналист в Девня, Провадия и Варна. Автор е на стихосбирките „Право на безкрайност” (1990г.) и „Рокмузикантът” (1994г.), както и на десетки песни, които сам изпълнява на китара, на пиеси, есета и др. Той е сред създателите и участници на театрална група „Вълна” в гр. Варна и идейният създател на фестивала „Поетични струни” в гр. Харманли. Напуска ни на 4 септември 1994 година, оставяйки незаличим отпечатък след себе си.

Music Playlist at MixPod.com

викам ви

Викам ви сега
мои сини, детско сини дни.
Някаква река,
в някакво поле ромони.
Трепка топъл дъх
от ръце, от хляб и от нивя.
Мек, подобно мъх,
остър като ден недоживян.

Значи дойде
вечният миг,
в който светът се закръгля.
За Одисей-
нейният лик,
а пък за пламъка- въглена.

Имам ли ви днес,
мои сини, детско сини дни,
значи имам вест
от незнайни светли далнини.
Значи имам свят,
в който мога всичко да създам:
морска необят,
кораби и чиста следа.

Кой океан
ще приюти
земните простички истини?
За Магелан-
само мечти,
а пък за вятъра- листите.

престъпвайки

Гларус,
в опаловото небе поглед вперил,
как стоиш върху нашите покриви?
Старост
и недоверие
с мъглива слюнка ги мокрят.

Грозно
самотен се суети твоят вятър
край душите ни закеремидени.
Пози
и неприятелства
допълват лошата видимост.

Лудост
е дивите ни слънца тук да цъфнат-
сто сезона, а все листопадни.
Блуден
и недоръфан,
един снегът се прокрадва…

Тръгвай –
лети, лети надалеч, умолявам те!
Птичи крясък забивай в дните ни!
Лъган
до побесняване
и аз след теб ще опитам!

на връщане

Още е август, невернико,
още сме в август, усети ли?…
Нека ветрецът да нервничи
по незабравката на небето,

нека в сапфира на утрото
от любовта те отлъчат,
старчески да се залутат
към слепоочията ти бръчките.

Нека тънеe прибоят.
Паяжинка да стане.
Свършила ли се е твоята?
Толкова!… Другото е мълчание?

Но след инфарктното смайване,
че те превзема забравата,
някой напук ще издайничи:
„Невероятно, ала е август!”

Краят е само измислица,
малко разклатени нерви.
Вятърът просто прелиства
своите спомени и невери,

дето с очите ти гълъбови,
с твоите кичури щури
от прегорелите хълмове
мигом момчето ти ще се втурне.

И ще усетиш ли, страннико,
как към върха си възлизаш?
Как със крилата си ангелски
бие единствената ви риза.

подарък

На тази зимна спирка
с неврастенични ветрове
и толкова сумтящ народ
едно хлапе си свирка.
А песничката му кове
ръждясалия свод.

С обувките на Чаплин,
в главата като малък Блок,
хлапето тъй се весели,
че мръзнещите зяпват.
И вече само локвите
усещат, че вали.

Внезапно става странно,
че закъсняващият рейс
усмивките ни е проклел.
Че пътят е отбрана,
в която като рана зей
домашната ни цел.

Тогавa мислим скрито:
дано пък старото небе
и този малък непознат
да резнат своите китки.
И както в детството ни бе –
да се побратимят.

Защото днес от ревност
по истинския дъжд скърбим.
И ревматично ни боли
нещастният му превод
от тенекиени тръби,
от стъпки и коли.

кораби

Защо във детството си хората
обичат да рисуват кораби?
Дали защото стават лесно –
хоризонтали и отвеси,
и две наклонени черти.
Готово, корабът лети!…
Или пък просто всяко детство
мечтае нещо по наследство.

Защо откакто свят светува,
младежът кораби бленува?
Дали от сладката измама,
че граници за него няма,
дали от страст към приключения,
или от болки и съмнения?…
Но, боже мой, със младостта ни
без кораби какво ще стане!

Защо мъжете чак до края си
от корабите са омаяни?
Защото всеки кораб носи
мечтите, хляба ни, въпросите
до другия живот. И просто
такъв е жребият и поста им-
да бъдат алфа и омега
до хоризонта… и след него.

игра на светлина

На Светла
жена ми

Отвъд светофара,
отвъд, в тъмнината,
след режещо жълтия цвят,
незнаещи старост,
живеят нещата,
които не ми предстоят:

крилото на кораб –
мечтание лунно,
детинският трепет за сняг,
сълзата от гордост,
взривът да целунеш
и щедрото чувство за бряг.

А после пристигат
дъждът и младежът –
класически стих за асфалт…
И мълком, и мигом
в сърцето се вреже
до смърт листопадният валс.

Отвъд светофара,
отвъд, в тъмнината,
презрели сигналния цвят,
без моята старост
живеят нещата,
които не ми предстоят.

Не бъркам ли нещо?…
Жълтееше здрачът:
– Внимавай, поете проклет!
А ето отсреща
забързано крачи
зеленият мой силует…