Жените в Православната Църква: кратки коментари от духовна гледна точка
Автор: Архиепископ Хризостом
Превод от английски: Пламен Сивов
Източник: Orthodox Life, Vol. 31, 1981
списание Мирна, бр. 23: Женското покривало [поръчай]
Всеки, който е чел вдъхновените думи на светите отци на Православната Църква, неизбежно остава поразен от няколко силни впечатления. Първо, от думите им струи някакъв здрав разум, който интуитивно ни представя написаното като истина – сякаш някаква вътрешна струна в нас е докосната и хармонично резонира с мелодията на отеческите писания. Второ, колкото повече четем Отците, толкова по-силно чувстваме, въпреки разликите в техните стилове на писане, начини на изразяване и теми, които ги вълнуват, че всички те говорят в единомислие и сякаш казват едно и също; макар понякога съдържанието на техните послания да не е напълно разбираемо и повече да стопля сърцата ни, отколкото да стимулира интелекта ни. И на последно място, макар понякога да се натъкваме на някои преувеличения (получаваме такова впечатление, тъй като сме твърде често хладни по отношение на свещената ревност), и макар че в Отците не бихме открили липса на отдаденост или откъснатост от абсолютните морални дадености (които днес така погрешно наричаме “обективни”), те ни разкриват едно усещане за умереност и предават, заедно със загрижеността си за чистата истина и неопетнената правдивост, знание, което не стои нито “вдясно”, нито “вляво” и което е съвършено балансирано от онова тайнствено вселенско равновесие, което е самата Истина.
Именно тези особености на светоотеческите писания определят неуловимия фундамент на православния живот: духовността. Пренесени от писаното слово към личния живот, те описват светеца. Изведени от образа към опита, те определят вътрешния живот на всеки християнин. Отците са участвали, във всяко едно отношение, в пълнотата на православния живот и именно тази пълнота пронизва техните писания. Те намират изражение на опита, към когото всеки от нас е призован, и вътрешно ние чувстваме това, ако сме внимателни и умерени в собствените си възгледи. Именно тази духовност, уви, днес отсъства от дебатите за ролята на жените в Православната Църква. Дискусията по този въпрос стана крайна (неумерена), светска и материалистична – откъсната от вътрешния живот и духовния опит. Появиха се спорещи и противостоящи страни, диаметрално противоположни възгледи, воюващи фракции и невъздържани антагонисти; тия последните се опитват да изразят дълбоки духовни проблеми със средствата на анти-духовните емоции и нагласи.
Нека разгледаме общата реакция от страна на православните мислители спрямо съвременния дебат за ролята на жените в Църквата. От една страна, имаме силно “традиционния” възглед, който изразява консервативно отношение към социалната роля на жената изобщо. Често ми се налага да чета и да чувам за този образ на жената, който е в пълно съзвучие с немския израз “Kinder und Kuche” (децата и кухнята) – че жените са предназначени за раждане на деца и готвене. В гръцкия език имаме идеята за oikokyrosyne, жената-домакиня. От тази гледна точка се твърди, че жените имат някаква същностна «природа», която ги прикрепя към дома. Всичко, свързано с дома е някак съответно на женския пол. Можем да усетим, че по-крайните привърженици на този възглед смятат, че социалните роли на жените са догматично предопределени и че жените, по силата на Божието предопределение, са прикрепени към дома и грижите около него.
От друга страна, откриваме множество доказателства, във всички медии в нашето (американско) общество, че жените са склонни да пожертват всяка идея за своята отделна и неповторима идентичност, за да прекъснат връзките на (според тях) произведените от мъжете социални роли, които ги ограничават в действито и поведението им. Не е необичайно за жените дори да отричат своите физиологични разлики с мъжете и да защитават най-крайни форми на «полово равенство». В трескавия си отказ, те парадоксално настояват за правото да имат същите насилнически характеристики, които мъжете уж са демонстрирали в рамките на властта си над жените, в резултат от предразсъдъците си. И често, в психологически план, невъздържаността на тези жени ги води към криза на половата идентичност, която стига до поведение от толкова отблъскващ тип, че трудно се поддава на коментар.
По време на лекциите си в различни православни енории, понякога бях шокиран (и разбира се, натъжен) от растящата популярност на крайни феминистични възгледи сред православните жени. Дори на едно място св. Павел, с оглед на думите си за ролята на жените в Църквата, беше цитиран по начин, по който нито една православна жена – обикновена, още по-малко благочествива – не би си позволила преди. Бях попитан доста грубо от тези същите жени как може аз да се чувствам достоен за свещенството, и в същото време да имам безочието да поддържам възгледа, че жените са недостойни. Не е ли това, попитаха ме, надменност, несъвместима със смирението на свещенството? На друго място една жена заяви, че като човешко същество и като християнка, тя има пълното право да бъде свещеник. Тя цитира светите отци на Църквата (в чиято група влизат, противно на нейната объркана мисъл, и светите майки на Православието) като банда «мъжки шовинисти», които са се опитвали да запазят властта, свързана с техния чин, чрез непрекъснато очерняне на жените! (Ако обиждам читателя с привеждането на тези примери, това е необходимо зло. Истинският християнски апологет трябва да е запознат, колкото и болезнено да е това, със съдържанието и с тежестта на аргументите, които оспорва).
И наистина, и двата вида спорове за жените са погрешно поставени. На първо място, няма нищо истински «традиционно» в това да припишеш определена «природа» на жените. Истината е, че много от великите отци-пустинници предупреждават монасите за «Евината хитрост» в женския характер, но в противовес на това е пречупването на мъжката (адамова) страна в грешните монаси. В същото време, не можем по никакъв начин да говорим за някаква «мъжка природа», която сама по себе си да определя социалните роли на мъжете. Всъщност, всички тези образи са предназначени за монашестващите мъже и жени и представляват не обвинения за грехове срещу единия или другия от половете, а практически съвети за достигането на ангелоподобен живот, който е отвъд човешката «природа». Освен това, когато ние православните говорим за паднали мъже и жени, ние говорим в относителни понятия, за разлика от западните инославни. От св. Максим Изповедник до св. Серафим Саровски, отците на Църквата подчертават, че макар да сме поразени от първородния грях, ние никога не сме загубили Божия образ. Ако не беше така, казва св. Серафим, какво да кажем за великите и божествени пророци? Откъде идва тяхната святост? Христос ни възстановява (потенциално) в нашата пълна и истинна природа. Той изпълва това, което е оцеляло в нас, и което озарява всеки човек, идващ на този свят. Що се отнася до падналата «природа», тя не е окончателна и универсална характеристика на човека. Тя е типична за падналото му състояние.
Така че самото послание на Православието е, че мъжете и жените са призовани да преодолеят погрешните си «природи», отвъд труда и болката, към обожване, към единение с Бога, чрез благодатта на Христос. Задачата на Църквата в света е да съхрани това разбиране за спасението и да запази съсъда, в който се намира този велик и свят потенциал. И ако Църквата прославя жената като майка, то е за да издигне природата й, да подчертае неповторимата й социална роля. Но ако жената избере да отговори на призива за високата «природа» на светостта, Църквата я прославя още повече. В отговор на този висок призив жената ражда Христа, по подобие на Преблагословената Богородица, която е носела asomatos (безтелесно), както пише св. Максим Изповедник, Бога в себе си. И този потенциал не принадлежи само на жените, но и на мъжете. Духовното детеродство на човека е и мъжка, и женска роля.
Затова и трябва смело да говорим за жените в обществото. Ако Kinder und Kuche са нашите лозунги, ние дискредитираме онези свети жени, които са преодолели човешката природа. Ние петним паметта на светите майки и жени-светици на Църквата. Налагаме на жените роля, която не бива никога да бъде преувеличавана или поставяна над високото духовно призвание на жената и мъжа. Нещо повече, в определен смисъл ние се проваляме в разбирането, че земната роля на жените в Православната Църква, както свидетелстват канонизираните като светици византийски императрици, не може да бъде догматизирана и определена веднъж завинаги. Както винаги, и тук имаме изключения, парадокси и неповторими обстоятелства, които един скован мироглед никога няма да усети. И наистина, свободата да изберем ролята, към която Бог ни зове, не бива да бъде жертвана в името на онези роли, които сме запазили като здравословни за нормалното функциониране на обществото.
Целите ни, на мъжете и жените в Православието, е да превърнем обществото, доколкото е възможно, в образ на Божественото. За да постигнем това, семейството трябва да е неприкосновено и родителите да изпълняват ролите, които са необходими за запазването на обществения порядък. Но това означава, че мъжете и жените трябва заедно да се грижат за дома си и да бъдат това, което са, защото ги зове една по-велика роля от тази да изпълняват социални роли и «природи». Това не е оклеветяване на мъжа или жената, а призоваване и към двамата да следват най-вече духовни цели. И ако тези роли се пренебрегнат, а духовното благосъстояние на семейството се пожертва, започваме да говорим за задължения и дълг. (И затова св. ап. Павел порицава жените в Църквата, когато от тях произлиза безпорядък. Така той казва на жените да се подчиняват на съпрузите си, ако нарушат духовното благосъстояние на семейството. Но това порицаване се отнасят с пълна сила и към мъжете, които нарушават тези правила. Въпросът се свежда до житейски практицизъм, а не до «природи» и т. н.). Но това е по-нисшия живот; в по-висшия вече няма нито мъже, нито жени, нито подчинение или неподчинение – там се ражда хармонията.
Ако останем закостенели във възгледите си за социалния порядък, рискуваме да пренебрегнем вътрешната реализация, която съставлява същината на майчинството и бащинството. Нещата, които правим, за да изпълним закона, са мъртви; онези, направени в духа, са оживотворяващи. Не трябва да строим Православие на предписания и забрани, а Православие, в което Бог изразява чрез нас Царството Небесно и в което онова, което е земно, достига своя небесен образ. Всеки от нас е порицан от известната Амма в пустинята, която побързала да уведоми един монах (който преминал на отсрещната страна на пътя, когато срещнал нея и учениците й), че ако той бил съвършен монах, нямаше да знае, че среща жени. Ако живеем както трябва нашето Православие, не бихме имали нужда да поставяме строги дефиниции върху отношенията между мъжете и жените. Бихме живели в онзи съвършен мир, в който всеки знае ролята си, не като резултат от налагането на волята на един човек над другия, но поради смирение пред Бога. И в това смирение, кой мъж би помислил, че стои над някоя жена или мъж, както свещеникът не би могъл да си помисли, че той самият стои над царственото свещенство на хората, на които служи?
Що се отнася до т. нар. «феминистка» позиция (за която слушаме толкова много днес), има определени положения, които православният християнин (а и всеки мислещ човек) не може да приеме. Ние приемаме и утвърждаваме, че в сътворения свят има порядък, смисъл и функционална обособеност. Нашата вяра ни учи, че жената е надарена от Бога с определени свойства и тенденции, които са различни от тези на мъжа. (И това, не само че не отнема от нея, а по-скоро я въздига като част от Божествения план. По никакъв начин това учение не намеква или толерира принизяването на жената до някакъв нисш статус). Нещо повече, нашият интелект и нашите сетива ни казват, че мъжете и жените са различни. Бихме пристъпили границите на разумното (нещо станало обичайно в тези странни времена), ако отречем биологическите роли на мъжете и жените във възпроизводството на човешкия вид. Тези роли са предопределени от външните, физическите белези на пола. И дори най-радикалните психологически описания на мъжете и жените с готовност отбелязват фундаменталните разлики между половете по отношение на познавателните модели и функционирането на интелекта. (Парадоксално е, но съществена част от идеологията на самото феминистко движение почива на твърдението, че психологическите профили и категоризации, типични за мъжете, не са приложими при изучаването на женското поведение).
И отново, тези първични положения не могат да бъдат преувеличавани. Те «характеризират» ролята, но не я догматизират. Те имат отношение към изкупения човек и не би следвало да се отнасят към човека в падналото му състояние. И именно тук двете крайности в образа на жената се отклоняват от истината. От една страна, падналата «природа» на жената й се приписва от набедените традиционалисти като характерна за цялото й същество, напълно пренебрегвайки Божия образ в жената. От друга страна, феминистичната позиция пре-експонира този Божи образ, желаейки по този начин да освободи своите протагонисти от необходимостта да преодоляват човешката «природа» – задача, която, както многократно отбелязахме, стои и пред мъжа, и пред жената. При това положение, оставяйки настрана богохулството на крайната реторика, е неразумно изобщо да говорим за възгледите на св. ап. Павел за жените. Той говори от позициите на практическия опит от женската слабост – съответните аналози на която могат да бъдат открити и в мъжете (представете си реакцията на критяните, мъже и жени, на изказванията на блажения апостол за този народ). Той говори също така за духовната природа на жената. И ако не правим разлика между духовната и падналата природа на жената, просто не бихме разбрали св. Павел по интелигентен начин; стигаме само до крайни възгледи.
Сега трябва да кажа нещо за начина, по който би трябвало да се учим да разбираме думите на св. Павел. Трябва да подхождаме към тях в духовна трезвост, молейки се силата в думите (en to logo) да разкрие пределната истина. В противен случай се превръщаме в изучаващи Библията, присъединявайки се към онези неразумни православни, които буйно се втурват да анализират и следователно да изкривяват смисъла на Писанията, като приспособяват самите думи към възможностите на собствения си разум. Ако имаме правилно разбиране за библейското тълкование в Църквата, бихме разбирали, че съвременното «изучаване на Библията» е, чисто и просто, «неправославно». За нас да събираме оттук-оттам идеи и схващания за жените от библейски текстове, е безплодно занимание и нещо, което стои извън църковното Предание. Ако живеем пълноценен православен живот (с неговите пости, определени молитви, служби и стремеж към смирение), иконата на библейското слово ще ни бъде разкрита и нейната благодат ще изпълни умовете ни. Ще знаем, и с разума си, и мистично, какво точно е написал св. Павел и какво е имал предвид, защото неговите думи ще са станали наши думи, съединени в един общ източник – Христос.
Тук не можем да не подчертаем абсолютната необходимост за правилно разбиране и четене на библейския текст – защото неподходящият прочит на св. Павел е довел до грешки и «вляво», и «вдясно» по отношение на мястото на жените в Църквата. Покойният протойерей Георги Флоровски ни е оставил някои изключителни прозрения относно природата на Писанието в Църквата. В много отношения той се връща към разбирането на св. Ириней за Писанието. Св. Ириней, в известната си полемика с една еретическа секта, сравнява човека, който използва разума си, за да разбере Писанието с художник, който използва камъни, за да създаде мозайка с изображение на куче, при положение, че частите на мозайката са много по-подходящи да изобразят портрет на цар. Накратко, окончателното произведение ще зависи от визията на художника, който го е започнал. Ако той знае, че ще изобразява цар, го прави. Ако не знае, той прилежно напасва камъните и създава отблъскващ образ. И така, този, който се опитва да разбере Писанието, без да бъде преди това озарен от неговото съдържание и дух (приемайки това Писание като съвършената икона на благодатта на богословстването), най-вероятно би изкривил до неузнаваемост смисъла на Писанието.
В един по-конкретен смисъл св. Павел развива аргументацията си за правилното структуриране на Църквата в изказванията си за жените. И, макар че често не забелязваме това, той прави разлика между функция и природа. Всеки що-годе запознат с тънката парадоксалност на духовния живот би разпознал този пласт у св. Павел. Да не го забележиш води до преувеличения, които изковават или неправославен възглед за духовния потенциал на жените, или до изцяло светска реакция срещу духовността, която обрича човека на вечна разруха.
Обръщайки се към проблема с женското свещенство, отново трябва да отбележим, че крайните позиции вече са изкривили порядъчно въпроса. Нека се върнем към умереността на светоотеческото учение. Никой, казва ни св. Иоан Златоуст (под «никой» той разбира и мъже, и жени), не е достоен за свещенството. Свещенството съществува, за да функционира Църквата. Следователно, то не е «право», което принадлежи на някои, а бреме, което някои поемат върху себе си с голям страх и трепет – като архийерейството въплъщава този дълбок страх на човешката душа. Някъде в междата между съзнанието за собственото недостойнство и трепета пред факта на свещеническата реалност, се разполага свещеникът. Ако той се отклони от това деликатно балансирано разбиране, душата му е в опасност. Това слага точка на всеки опит на мъж или жена да предендира «права» за свещеническо служение. Това е духовно безразсъдство и тотално неразбиране на видимите прояви на Христовата Църква. Това е глупост, която си проси вечна погибел.
Оттук бихме могли да разберем защо в ранната Църква свещенството е трябвало да бъде ограничавано по всеки възможен начин. Факт е, че сме възприели някои традиции от юдеите и че юдейското свещенство е мъжко. Църквата е реална, съществува реално и изразява живота на реални хора. Затова не е странно, че виждаме свещенството ограничено до мъжете. В същото време Църквата проявява своята над-историчност. Жените, в рамките на голямото внимание на Църквата по отношение на свещенството, също са споделяли свещеническата благодат. Навярно сме забравили, че дяконството е било достъпно и за жените, и че социалният порядък, църковното право и дори човешката природа понякога са отстъпвали пред духовното. Забравили сме. Така сме формализирали свещенството, така сме «озападнили» разбирането си за него, че сме свели благодатта и достойнството на дяконското служение до второстепенна поддържаща роля. Започнали сме да мислим дяконите и дяконисите като «полу-свещеници», сякаш ръкоположението може да бъде измерено в понятията на «количеството» благодат, която е била предадена. Кой би посмял да припише повече благодат на св. Иоан Златоуст (патриарх), отколкото на св. архидякон и мъченик Стефан? Къде откриваме трезво светоотеческо слово в тази посока? Горко ни на нас православните, ако забравим, че дори в самото свещенство, по един тънък начин, духовните роли на мъжа и на жената се съединяват в тържеството на Христа.
В крайна сметка, отричаме ли ние православните, служението на жените? Не! Нито пък го гарантираме на мъжете. Нито го дефинираме в подробности, като под изследователски микроскоп. Нито съсипваме красотата му, свеждайки го до длъжност или роля. То е нещо много повече – и в това си измерение нито един мъж не може да претендира за него по достойнство, и никоя жена – по право. То принадлежи на Божията милост и е огън всеизгарящ за недостойния служител, който е «опасан с благодатта на свещенството». Тази «икономия», тази милост, се разпростира над мъжете и жените, в буквалния смисъл – и да говорим за мъжкия или женския характер на свещенството би означавало да се провалим в разбирането на това разпростиране и да изкривим и променим природата на свещенството. Всеки истински слуга – архиепископ, презвитер, дякон или дякониса – стои на мястото си именно защото не е там в качеството си нито на мъж, нито на жена и именно защото Бог му/й е дал благодатта да сложи настрана своята грешна природа именно в този момент. В това разбиране природата на свещенството стои отвъд социалните роли. Просто е погрешно да се говори за него в такъв контекст. Свещенството, служението на хората и служението в Църквата не принадлежат към областта на половите различия, декларациите за различни природи, или човешкото бърборене. Техният център е вечен, духовен и ноуменален. Те са пазителите на едно измерение, в което няма крайности; където всяка истина е засвидетелствана по царствен начин, в мистичната истина, обградена само от умереност.
Умереността в мислите и нагласите ни се разкрива в плът и кръв, така че в трезвите православни мъже и жени виждаме чудесно как се проваляме в сегашното си несдържано мислене за жените и мъжете и «ролите» им, продиктувани от техните «природи». Къде ще открием подобно мислене например в предизвикващата сладки сълзи среща между Стареца Зосима и нашата чудна майка, св. Мария Египетска? Можем ли да си представим как светият старец си казва: «Понеже съм свещеник, аз ще благословя тази светица, защото по природа съм достоен за това, за което тя – по природа – е недостойна»? Боже, опази! Светецът е паднал ничком пред нашата възлюбена майка и поискал тя да го благослови. И можем ли да си представим тази пречудна жена сред Божиите светии да си каже: «Аз ще благословя този човек, защото той би трябвало да разбере, че имам право да бъда свещеник»? Не, разбира се. Кой от нас може да сдържи сълзите си при мисълта за това, което реално се е случило там? Падайки ничком пред светия старец, св. Мария молила за неговата прошка – и така двамата останали известно време в поклон един пред друг, и всеки казвал: «Eulogeite» (благослови)! Знаем, че св. Мария, отстъпвайки пред свещенството на отец Зосима, пожелала неговата благословия. И какъв урок за нас: тя извикала: «Благословен Бог наш, Който се грижи за спасението душите и народите!», а светият старец отвърнал: «Амин!».
Нека се засрами всеки, който прогласява по-голямо достойнство на жената или на мъжа, или пък се преструва, че знае истинската природа и роля на всеки от тях. Това е високомерие, невъздържаност, интелектуална надутост и узурпация на съждения, които единствено Бог може да прави. В истинската духовност разликите – формални и неформални – изчезват. Това не означава, че нашите социални отговорности трябва да бъдат пренебрегнати в името на илюзорната земна човешка свобода. Наистина, не бива да заставаме близо до движения, които застрашават социалния и духовния порядък. Но в същото време не бива да решаваме, че съществуват ясни длъжности и чинове в живота, хаотично съчетани в едно неправилно разбиране за духовния свят, биха циментирали ролята и предназначението на всеки човек – господар или слуга, свободен или роб, мъж или жена. Живеем между два антипода на нашето бъдещо съществуване – отделяне от Бога, плодът на смъртния ни път, и единение с Бога, плодът на духовния ни път – между ада и рая. Трябва правилно да поставим себе си в това междинно положение, което дава отражение и върху нашите представи за мъжа и жената. Ако сме прекалено крайни в смъртното отношение, принизяваме Божия образ в човека. Ако сме прекалено крайни в духовното – страдаме от заблудата на прелестта, без да преобразим падналите си личности.
В някои отношения навярно съм бил невъздържан в съжденията си за жените в Православната Църква. Сигурно е така, защото по-добре от читателя осъзнавам, че прозирната красота на умерените слова на Отците не може да се отрази в това, което пиша. Но ако съм сгрешил, било е грешка в начина, по който съм изложил мнението си, а не в мнението само по себе си. И ако мога да бъда основателно обвинен в пристрастие, то е от собствената ми невъздържаност и неумереност. И искам прошка за това от читателя.
