за икуменизма

[в отговор на писмо от сестрите от Калоферския манастир, 1999 г.]

Уважаема сестро:

Искрено Ви благодаря за писмото по повод статията “Новина с коментар” от последния брой на сп. Мирна. Искам да Ви уверя, че проблемът с икуменизма за мен стои не по-малко болезнено, отколкото за Вас – с тази разлика, че може би съм имал възможността да го видя по-отблизо (което ни най-малко не ме е превърнало в привърженик на икуменизма). Присъствах на последната асамблея в Хараре, заедно с шестима други български православни и видяното там наистина сериозно проблематизира в мен всякаква идея за православно участие в такъв форум. В този смисъл, много бих съжалявал, ако сте разтълкували статията ми като апология на икуменизма, или на нашето участие в него.

Наистина смятам, че православните църкви следва да ограничат участието си в такива форуми, или да го сведат до някакви приемливи форми, ограничаващи се до православно свидетелство (изобщо, свидетелството за Св. Православие в световен мащаб е единственото оправдание, което може да има участието ни в такива организации; ако не сме в състояние да свидетелстваме – а явно не сме – наистина по-добре би било да се оттеглим).

Понеже не съм богослов, не мога да си позволя да давам каквито и да било оценки “за” или “против”. Опитвам се единствено, на базата на това, което съм прочел и научил от св. Отци на Църквата, да си изградя някакво честно отношение към проблема. Трябва да Ви кажа, че ми е изключително трудно. Крайностите ме отблъскват – едната с очевидното пренебрегване на православното разбиране за Църквата, а другата – със самодоволното съзнание за гарантирано пребиваване в истината, от която с някаква злорада наслада се изключват всички, които са нямали щастието да се родят, да попаднат или да научат за нашата Православна Църква. Не твърдя, че истината е някъде по средата, защото като православен не гледам на истината като резултат от консенсус. Смятам обаче, че сред нашите братя и сестри по този въпрос липсва не само (както правилно отбелязвате) “елементарна просвета по въпроса”, но и абсолютно необходимите в този случай християнско смирение и любов, за да се вдигне падналия брат. Прекалено много гнусливост и яростно отхвърляне на другия виждам в т. нар. “истински православни християни”, за да оправдая тяхната духовна позиция и да я приема за единствено автентично православната.

Както виждате, не е без значение кой казва “да-да или не-не”. Извън съдържанието на самия изказ, нека видим и с каква духовна нагласа се произнасят тези кратки и страшни думи. Страшни са, защото изричайки ги, рискуваме да изпаднем в един от най-страшните грехове – илюзията за собствена праведност (прелестта)(приемаме човека, но не можем да приемем греха и заблудата). Външната позиция има тежест единствено ако е резултат от дълбоко осмислена вътрешна такава, а при нас последната липсва. Вие пишете: “Тревожен глас нададоха много православни християни”, по повод нашето членство в ССЦ. Позволете да Ви запитам: как точно бе нададен този тревожен глас? Пред кого и от кого? Как се обективира този процес? Проведоха ли се срещи, написаха ли се статии и книги (освен книгата на о. Серафим), състоя ли се някакъв диалог с нашите пастири? Ако нещо ме провокира да напиша този текст, това беше именно липсата на всякакъв “тревожен глас” от страна на православните миряни и липсата на всякакво желание за обсъждане на въпроса с тях от страна на нашите иерарси.

Православието, по скромното ми мнение, не търпи половинчатост. Трудно бих възприел без известни резерви някой, който се държи днес по един начин, а утре – по друг. Как да осмислим досегашното си участие в ССЦ? Нали човешкият живот предстои пред Бога в своята цялост и ние отговаряме за всичко в него, а не от някакъв момент нататък? Как ще запазим съборното си съзнание и съборната си съвест, ако не намерим в себе си сили да извадим наяве всичко от миналото – и да го преодолеем чрез покаяние? Защо доволстваме от решението на Св. Синод за напускане на ССЦ и по този начин обиждаме църковната съвест в себе си? Тя не е минималистична; тя иска да разбере, за да прости и да примири помежду им и с тях самите всички членове на Тялото. Какво беше нашето участие в ССЦ? Каква беше природата му? Ако е било грях, нека го заявим и да се покаем. Касае ли ме лично като православен това участие или то се случи на нива, които нямат нищо общо с мен?

Надявам се от последните редове да разберете, че апелирам не за оставане или излизане от ССЦ (защото знам, че това просто не е от моята нито интелектуална, нито духовна компетентност), а за зрялост на решението, за честност, за цялостност и убедителност, за съборност – а всички тези неща, взети заедно, ще ни гарантират и много по-истинска православност, отколкото ако просто приложим канона, бидейки духовно немощни, вътрешно разкъсани и разпилени. Парадоксално е, но смятам, че нашата ревност по истинското Православие, ако извира от погрешни извори, всъщност ни отдалечава от Църквата. Нека си спомним популярната фраза: “Пътят към ада е постлан с добри намерения”.

Надявам се с това писмо да съм внесъл известна яснота около собствената си позиция и възгледите ни по някои въпроси поне малко да са се приближили. Много бих искал всички братя и сестри да четат “Мирна” “с духовна радост”, но в църковната ни действителност има много неща, които не носят само радост, а и много болка, която трябва да изпитаме докрай – заедно с Христа и в Него. А радостта… И тя ще дойде.

Препоръчвам се на Вашите и на останалите сестри молитви. Простете нашата немощ и се помолете за всички, които с чисто сърце работят за Църквата.