Грехът, който ни отделя от Бога
Откъс от послание на SCOBA (Постоянната конференция на каноничните православни епископи) в САЩ
Превод: Пламен Сивов
“Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда” (1 Иоан. 1:8-9).
[…]
38. Навярно един от най-любопитните аспекти на съвременното американско общество е неговото разбиране за греха. Грехът като действие не е нещо ново, но разбирането за грях в американското общество се е променило. Днес повечето хора не вярват, че вършат грехове. Забележете как дори самата дума “грях” изчезва от нашия речник. Даже в църква мнозина се чувстват неудобно, щом думата “грях” се появи в проповед или песнопение. Нещо повече – когато думата реално се употребява (например в национални дебати за “упадъка на нравите”), това става обикновено с обвинителен заряд. Това е много сериозен проблем, защото е трудно да се говори за духовния живот без да се говори за греха.
39. Най-добрата отправна точка за такава дискусия следва да бъде едно ясно определение. Гръцката дума за грях е “амартия”. Буквално тя означава “да пропуснеш целта”, при стрелба с лък или хвърляне на копие. Мяташ стрелата и пропускаш центъра на мишената – понякога с малко, понякога с много. Колкото по-опитен ставаш, толкова по-често улучваш целта. И дори тази метафора да не е съвършена, все пак тя си остава един полезен образ, който си струва да запомним.
40. Първият ни въпрос трябва да бъде: “Кое е целта?” В какво именно се прицелваме? Краткият отговор е, че ние се опитваме да бъдем онова, което Бог очаква да бъдем, за да отразим истинно образа и подобието Божие. Борбата за святост не е да станем нещо различно от това, което сме. Това е борба да станем самите себе си, да станем автентични, истинни. Грехът ни отдалечава от “целта” и като резултат ние ставаме все по-малко себе си.
41. В това писмо ще говорим за спасението, дарено ни от Бога в личността на Иисуса Христа. “Спасението” може да бъде абстрактно понятие, трудно за разбиране. Но то може да стане съвсем реално и лично, ако видим как в пътя към светостта нашият живот може да бъде спасен. Докато спасението наистина е космично в своя мащаб, ние виждаме и реализираме неговия потенциал в себе си при обръщането си към Бога.
42. Когато се пробудим за този нов, различен начин да виждаме собственото си съществуване, ние започваме да чувстваме дистанцията между себе си и Бога. Това е още един полезен начин за предаване на идеята за греха. Разликата между това, което сме и това, което трябва да бъдем, разстоянието между нас и Бога, е отражение на греха. Ние правим тази самооценка не за да събуждаме вината в себе си (макар че всеки, който осъзнае греховното си измерение, неизменно ще почувства вина), а защото без разбирането за дистанцията между нас и Бога, промяната е невъзможна. А нужда от промяна имаме всички, защото всички грешим.
43. Някои хора предлагат интересен начин за провеждане на особено модерната напоследък борба с чувството за вина. Те правят разграничение между уместна и неуместна вина. Идеята е, че повечето от нас бъркат двете вини и влагат огромна енергия във вината си за неща, които са или извън техния контрол, или пък са продукт на някаква обществена конвенция, като в същото време отделяме много малко енергия да се чувстваме виновни за неща, за които наистина би трябвало да съжаляваме. Вниманието ни се ангажира прекомерно с поведението, което трябва да ни представи пред останалите хора, и почти никак не се тревожим за нещата, които Бог счита за важни. Разбира се, между двете неща има връзка – особено ако целта ни е светостта.
44. Напоследък станахме свидетели на още едно любопитно (и дори странно) явление, свързано с греха и изповедта. Става дума за радио и телевизионните програми, в които хората си признават най-тъмните и интимни тайни пред целия свят. Слушат ги милиони хора, които, вместо да се смутят от това обществено разголване, сядат пред телевизорите, за да се развличат. Не твърдим, че разбираме изцяло това явление. За хората не е нещо ново да се забавляват от греховете и страданията на другите. Но как можем да си обясним поведението на човек, който смята, че е унижение да отиде при свещеник, за да му бъдат опростени греховете в тайнството Покаяние и Изповед, и в същото време не се смущава да говори за греховете си пред милионна аудитория?
45. Тук има нещо, което си струва да отбележим. Нуждата да бъдем освободени от бремето на личния си грях не е отпаднала, само защото сме спрели да говорим за нея. Изследователите забелязват, че докато изповедите са станали рядкост, посещенията при психотерапевти са вече масово явление. Книги с психологически съвети стават бестселъри. Нуждата на хората да бъдат в хармония с Бога не е намаляла, дори когато те неистово се борят да разберат онази тревога, която не се осмеляват да нарекат “грях”.
46. Изисква се определена психологическа сила, за да признаеш пред себе си, че си се отдалечил от Бога. Но в масовия стереотип е тъкмо обратното – психологически силните са именно самоуверените и самодоволните. Това са хората, които могат “да накарат нещата да се случат”, като подреждат и контролират живота си в името на собствената си изгода. Навярно знаете, че духовната мъдрост винаги е наричала това гордост и арогантност. Св. Максим Изповедник казва, че гордостта и самодоволството идват от два вида невежество – невежество за Божията помощ и за човешката слабост. Това отношение е източникът на нашето отделяне от Бога. Нашето общество счита самоувереността за велика ценност. В същото време, колкото повече се отдалечаваме от Бога, толкова по-силна става нуждата ни да затвърждаваме пред себе си своята самостоятелност. Това не е случайно. Съществува вътрешна взаимозависимост между горделивата самоувереност и отделянето и отчуждаването от Бога.
47. Смирението, като контрапункт на гордостта, е състояние на благодарение. То създава навик да изпитваме собствената си съвест. Неопитността в духовния живот може да ни доведе до объркване на смирението със слабостта или липсата на убеждения. Но това е погрешно. Никита Ститатос ни припомня, че “ние хората гледаме на външните форми, но Бог гледа в сърцето”. Колко примери можем да дадем, дори от собствената ни епоха, за хора с много власт, сринати от собственото си арогантно усещане за ненакърнимост? “Познай себе си”, продължава Никита, “това е истинското смирение – смирението, което ни учи да бъдем вътрешно скромни и прави сърцето ни покайно”. Самодоволното сърце е глухо и безчувствено – преди всичко спрямо Бога, но също и спрямо другите хора. То схваща другите хора като вещи и злоупотребява с творението, като че то е само негова собственост.
48. Това е голямо предизвикателство за нас, гражданите на най-богатата и могъща страна в света. Винаги сме смятали, че сме особено благословени и призвани от Бога. Имаме много неща, за които да сме благодарни. Като народ често сме показвали благодарността си към Бога чрез щедрост към ближните – тези от съседната улица и онези отвъд океана. Но това чувство на благословеност, ако не е придружено от смирено и добро сърце, може да доведе не само до саморазрушаване, но и до злодеяния спрямо други хора и народи.
49. Ние се обновяваме от Божието уверение, че Той ни обича. Започнахме този раздел с трудността на съвременна Америка да говори за греха. Подозираме, че една от причините за това затруднение е, че хората не са сигурни, че Бог ги обича и им прощава. Влезли сме в ужасен омагьосан кръг. Понеже сме се отдалечили от Бога, все по-малко чувстваме Неговото присъствие в живота си. Вместо да се върнем при Него, опитваме се да се справяме сами. Живеем с илюзията, че вечният копнеж на душата по Бога може да бъде утолен по други начини. Но празнотата не отминава, защото нищо не може да замени Божията любов. Св. Павел ни припомня: “И недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум” (Рим. 12:2).
50. Вместо да се обърнем към истинския корен на греха, ние търсим начини да заглушим воплите на съвестта си. Св. Максим Изповедник говори за този синдром като за цикъла удоволствие-болка, пораждан от греха. Последиците от греха обикновено причиняват определена болка – понякога физическа, но обикновено духовна. Методите, които се опитваме да приложим, за да преодолеем дискомфорта си, често включват същото поведение, което е причинило болката. Вместо да отсечем корена на проблема, ние го заглушаваме, маскираме. Св. Иоан Дамаскин поставя въпроса по-екзистенциално, като пита: “Кое земно удоволствие е непомрачено от тъга?” Тук откриваме формулиран духовен принцип, който виждаме проявен в света около нас.
51. Два примера от ежедневието ще ни помогнат да разберем това. Много от съвременните екологични проблеми имат за свой корен преодоляването на “болката”, или поне на неудобството. Планетата се затопля поради прекомерната употреба на горива на въглеродна основа. Понеже ни става по-топло, ние пускаме климатичните си инсталации до последна степен. Но за да работят климатичните ни инсталации, трябва да изгаряме още гориво, което от своя страна затопля планетата.
52. Чувстваме, че животът ни става все по-напрегнат. Разбираме, че най-важните неща в живота са семейните и приятелските връзки. Усещаме, че нещо липсва в живота ни. И ето, че се втурваме във все повече и повече “лични” дейности. Записваме децата си в извънкласни кръжоци и програми. Но тези дейности, вместо да ни обогатят живота, ни карат да се чувстваме все по-изолирани. Като резултат, прекарваме още по-малко време с хората, които обичаме.
53. Тези малки, дори банални примери, ни сочат една по-голяма истина. Ако искаме околната среда да бъде запазена, лично трябва да изберем колко и какво ще консумираме. Ако ценим семейните си отношения, лично трябва да изберем как ще прекарваме времето си. Ако желаем духовно усъвършенстване, лично трябва да променим сърцето си.
54. Бог непрестанно ни зове, дори когато сме глухи за гласа Му. В някакъв момент трябва ясно да осъзнаем този зов и да се пробудим от духовната си дрямка. Това пробуждане е покаянието. То означава усещането на Божия зов и радикалната промяна на сърцето. Това включва движението на нашата душа към Бога. Св. Яков казва: “Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас” (Иак. 4:8). Можем отново да се посветим на Господа, ако му позволим да ни покаже неизменната Си любов. Това ни дава възможност да ставаме всеки път, щом паднем, или да изстрелваме толкова стрели, колкото е необходимо, за да улучим целта си. Апостолът ни припомня, че “Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа” (Ефес. 2:4-5).
55. Един от най-потресаващите аспекти на християнското богословие е начинът, по който Бог ни е изкупил – чрез собственото Си страдание и смърт на кръста. Тук дори не можем да започнем сериозен разговор по тази тема, но все пак ще ви помолим да помислим заедно върху това. Бог познава природата ни. Ако Той ни беше изправил лице в лице със собствения ни грях, ние бихме реагирали остро, оправдавайки се и вкоравявайки сърцата си. (Забелязвали ли сте какво правят децата, когато се почувстват уличени в нещо нередно?) И така, какво избира да направи Бог? Той става един от нас. Той живее с нас, работи с нас, учи ни и ни изцелява. И накрая, Той Сам става прицел на нашата ревност и омраза. Той поема всичко това върху Себе Си, дори до смърт, за да можем ние, като го видим разпнат на Кръста, умиращ, да се покаем и да се стопят веригите на сърцата ни.
56. Едва когато осъзнаем собствения си грях, можем да познаем онзи “Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб” (2 Кор. 1:3-4). Като знаем, че Бог ни обича и ни прощава, ще можем да имаме “усърдна любов един към други, защото “любовта покрива много грехове” (1 Петр. 4:8).
Как е възможно грехът и благодатта да обитават едно и също сърце, сякаш са две сърца? Образът на огъня ще ни помогне да разберем. Ако запалите огън под съд с вода и сложите в огъня дърво, огънят се разгаря и водата ще заври. Но ако не сложите дърво в огъня, той постепенно ще угасне. В нашите сърца гори небесният огън на благодатта. Ако се молим и размишляваме върху любовта Христова, добавяме огниво в огъня и сърцата ни се възпламеняват в копнеж по Бога. Ако, обратно, сме немарливи и се отдаваме на светските неща, порокът влиза в сърцето ни, превзема го и ни измъчва отвътре. Но все пак сърцето помни онзи мир, който е вкусвало преди, и започва да се кае, да се насочва отново към Бога. Така от една страна, мирът сам се приближава към нас, от друга – самите ние го търсим трескаво в молитвата. Това наподобява разместването на съчките на угасващия огън, който е сгрявал сърцето ни. Съдът на сърцето ни е много дълбок, толкова дълбок, че Библията казва как Бог познавал бездните му. Ако човек се отклони от пътя на Божиите заповеди, той се поставя във властта на греха. И понеже сърцето е дълбока бездна, грехът веднага се спуска в най-дълбокото място, за да заеме своя територия. И затова и благодатта трябва също така – но бавно – да слезе до тези дълбини.
Св. Макарий
Проповеди (PG34, 765ff.)
