Несъстоялият се дебат
Покрай многото други дебати, които не се случиха в нашата Църква, този за православното образование на децата ни заема по-особено място. Едва ли има друга тема, която по такъв уникален начин да събира в себе си едва ли не всички проблемни области, свързани с Православието – отношението между разум и вяра, между литургия и богословие, между изтока и запада, между родители и деца, между Църква и държава, и най-важното – между Бога и човека. От това как разбираме проблема с „религиозното възпитание”, „вероучението”, „катехезата” – в огромна степен зависи как разбираме себе си в Църквата.
В този несъстоял се дебат трябваше да изкристализира и да се овеществи съборното виждане на Църквата за мястото на човека в падналия свят – за неговото висше призвание към богоуподобяване и за посилния му кръст. Църквата трябваше да намери сили – молитвени и човешки – да каже няколко прости и спасителни истини на хората, които се заеха – добросъвестно, но безблагодатно – с каузата на православното вероучение. Трябваше да ги настави. Да бъде до тях. Да бъде себе си. Да бъде.
И понеже нищо такова не стана, от следващата учебна година децата ни ще учат вероучение без вяра, богословие без Бог, религия без Църква. Вместо да каже на българските деца: „Елате и вижте!”, нашата Църква се обърна към държавата: „Мисионерствай вместо мен!”. Вместо да отворят вратите си пред милионите загубени души, нашите църкви ги залостиха още по-здраво и сложиха на тях бележка: „По въпросите за вероучението се обръщайте към Министерство на образованието”.
За пореден път избрахме да отсъстваме – от собственото си общество и от себе си. Вътрешното движение, с което поверихме безсмъртните души на децата си не на свещеника и не на енорията, а на учителя и на училището, е същото, което ни накара да разделим Църквата си, да намразим пастирите си, да се отчуждим от собствената си страна и да търсим лицето си другаде. Бесове са тези, които направляват това движение на абдикация от исконното ни право и мисия.
